В дебрите на таен и вълнуващ свят на грифони, еднорози и дракони, които живеят скрити от очите на хората, ни запраща дебютният роман „Някога имало“ от успешния продуцент и режисьор, номиниран за награда „Еми“ – Кияш Монсеф.
Вдъхновена от иранската митология и в духа на обичаната книга и филмова поредица „Фантастични животни и къде да ги намерим“ на Дж. К. Роулинг, „Някога имало“ излиза и у нас в превод на Десислава Сивилова, за да разкаже приказна история за малки и пораснали почитатели на фентъзи жанра, в която магичните създания са съвсем истински. И също имат нужда от нашата помощ.
„Някога имало, някога нямало…“
Така започват приказките, които бащата на Марджан ѝ разказва като малка – приказки за митични същества от древни времена, в които се случват странни и чудновати неща.
До момента, когато баща ѝ е мистериозно убит и Марджан остава съвсем сама на света. Едва на 15 години, тя се опитва да удържи парченцата от стария си живот на нормален тийнейджър и едновременно с това да опази ветеринарната клиника на баща си от фалит.
Но едно загадъчно посещение в клиниката ще преобърне представите на Марджан за света, в който живее. Младото момиче най-после ще научи зашеметяващата истина за тайнствените пътувания на баща ѝ, който никога не е бил обикновен ветеринар. Той е пътувал по света, за да лекува магически създания, които се оказват не просто плод на въображението, а сега Марджан трябва да го наследи.
Въвлечена в опасен свят, в който магическите създания са ценни съкровища, които се ловят, продават и купуват. Марджан ще трябва да овладее призванието си. А някъде там по пътя я чака и истината за смъртта на баща ѝ, която ще постави хора и животни в смъртоносна опасност.
Приказките, започващи с „Някога имало“ са по-мрачни и заплетени отвсякога в шеметния фентъзи роман на Кияш Монсеф, в който магията и чудесата виреят в едно и също измерение с някои от най-човешките емоции – болката и страха, тъгата и самотата.
Красив и лиричен като дълго пазено семейно предание, този майсторски изпипан фентъзи роман измагьосва завладяваща история за любов и приятелство. Веднъж влезли в света на „Някога имало“, читателите дълго ще пазят мелодията му в сърцето си.
Из „Някога имало“ от Кияш Монсеф
МОМИЧЕТО, КОЕТО СПАСИЛО ЕДНОРОГ
Някога имало, някога нямало.
Много отдавна в гората, която се простира между планината Алборз и Каспийско море, отишло да бере гъби едно момиченце.
Предишния ден валяло. Почвата била размекната и влажна, а въздухът миришел на глина и мъх. Бил чудесен ден за гъби и момиченцето почти било напълнило кошничката си с лъвска грива и майтаке, когато чуло шум встрани, сред дърветата. Прозвучал като вопъл на животно в беда.
В гората имало леопарди, а също и чакали, и кафяви мечки. Но момиченцето не можело да понесе мисълта, че някое живо същество страда. Така че поело през гората по посока на звука, за да провери дали би могло да помогне. Малко встрани от пътеката, на полянка дълбоко в гората, открило източника на звука.
Еднорогът кървял, уплашен, защото кракът му бил попаднал в ловджийска примка. Бил едър и подивял. Момиченцето никога не било виждало подобен звяр и веднага разбрало, че е специален. Разбрало също, че щом ловецът се върне да провери примката си, с еднорога ще бъде свършено. Затова преглътнало страха си и пристъпило към животното възможно най-бавно и внимателно. За да го успокои, му предложило малко от набраните гъби. И когато почувствало, че вече е безопасно да приближи съвсем, момиченцето се навело и го освободило от капана.
Звярът сякаш изпълнил цялата полянка с дългите си крака и острия си, опасен рог. Момиченцето замръзнало на място, твърде слисано и уплашено, за да помръдне. Еднорогът дълго гледал спасителката си. После направил предпазлива крачка напред, стъпвайки на ранения си крак, навел грамадната си глава и пронизал с рога си момиченцето в гърдите, точно над сърцето.
То се свлякло на земята и тогава парченце от рога се отчупило и останало в тялото му. Еднорогът го погледал още миг, а после се обърнал и се скрил в гората, като щадял ранения си крак, и още сто години никой не го видял.
Момиченцето, кървящо и изпаднало в шок, едва събрало сили да се върне в селцето в края на гората, където живеело. Там то се строполило и го занесли в леглото. Лежало в него много, много дни. Първоначално никой не вярвал, че ще оцелее. Но на следващия ден кървенето спряло. А след три дни болката започнала да отшумява. Постепенно раната се затваряла все повече, докато накрая останал само белег с формата на полумесец, точно над сърцето, и късче от рога на еднорога, заседнало между ребрата му.
Минали години и момиченцето се превърнало в жена. Тя се омъжила и заченала, и когато се родили децата ѝ, някои също имали родилни петна с формата на полумесец над сърцето. Както и някои от техните деца, и от децата на техните деца, и така нататък. Говори се, макар никой да не е сигурен, че част от потомците на онова момиченце са още живи и днес, и малцина притежават същия белег върху кожата си на мястото, където някога го пронизал еднорогът.
Носи се и слух, че може би, само може би, частица от еднорога все още живее в тях.
Публикувай коментар
