Един от най-големите литературни феномени на годината оживява на български език. Забележителният роман „Тео от Голдън“ на американския писател Алън Ливай оглави класациите на „Амазон“ и „Ню Йорк Таймс“, надмина 2 милиона продадени копия само в САЩ, а скоро предстои да излезе на близо 40 езика по целия свят, фантастично постижение!
Неочакван от никого глобален хит, „Тео от Голдън“ успя да си проправи път до сърцата на читателите по света без фанфари, без агресивни маркетинг кампании, без напудрени публикации в социалните мрежи – само с тихата сила на добре разказаната история, която оригинално дори е издадена самостоятелно от автора. Но това не ѝ пречи да стигне до вече милиони читатели.
В духа на затрогващи романи като „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман, „Писмата“ на Вирджиния Евънс и „Среднощната библиотека“ на Мат Хейг, „Тео от Голдън“ е красива история за болката и надеждата; за тъгата и щастието; за загубите, които ни бележат, и срещите, които ни лекуват.
Една съдбовна утрин в малкото американско градче Голдън пристига загадъчен непознат. Името му е Тео. Просто Тео. 86-годишен португалец с душа на поет и ум на мъдрец. Но с това се изчерпва всичко, което хората в Голдън знаят за него.
Когато Тео посещава местното кафене, където по стените висят 92 портрета на жителите на града, той е поразен от красотата и неподправената сила на произведенията. Решава да ги откупи едно по едно и да ги подари на „истинските им собственици“ – хората, изобразени върху тях.
Пътят на Тео ще се пресече с тези на:
- талантливия художник на творбите в кафенето;
- счетоводителка перфекционистка с разяждаща тайна, но и с вдъхновяваща мечта;
- вдовец и дъщеричката му, претърпяла катастрофа;
- местен книжар, преживял ужаса на войната във Виетнам;
- амбициозен студент музикант;
- бездомна дама с изтънчен вкус за книги и завидна колекция от пера на редки птици.
С всяка среща се променя човешки живот. Разговорите се превръщат в изповеди, запознанствата – в приятелства, мракът – в светлина. Отблизо всяка една история е отделен портрет на любовта, надеждата и човешкия дух. А отдалеч – красив щрих от голямата картина на живота във всичките му нюанси.
В свят на болка, врява и необуздан шум, „Тео от Голдън“ е безмилостно нежен и възвишен в посланията си роман за всеки, който има нужда да си припомни златната сила на обичта и добрината.
Деликатна като перце на рядка птица, тази книга събитие е чист лек за всяка литературна душа. И безценен урок по човещина, който никога не трябва да забравяме.
Из „Тео от Голдън“ на Алън Ливай
ГЛАВА 1
Още през първия си ден в Голдън Тео стана рано и дръпна настрани завесите на хотелската си стая, за да посрещне южняшката зора. Пристигнал беше предишния следобед от своя дом в Ню Йорк, където зимата вилнееше с необичайна за края на сезона суграшица. След полета до Атланта (с частен реактивен самолет) и пътуването още пò на юг (в лимузина „Линкълн Таун Кар“ с шофьор) се беше озовал в свят, обзет от топлота и разцъфтял в безброй отсенки на зеленото, жълтото, бледолилавото и розовото.
И сега, на пробуждане след спокойния нощен отдих, стоеше на сантиметри от прозореца и дишаше дълбоко в желанието си сякаш да поеме дори през стъклото свежестта на настъпващото утро. Оглеждаше с възторг и най-ранните прояви на пролетта.
Постепенно погледът му се насочи на запад към широкото криволичещо русло на река Оксбоу. Над водите все още висеше тънка лентичка мъгла.
Дори от третия етаж Тео успя да разпознае през предизгревния сумрак много от забележителностите, за които се беше осведомил още преди да тръгне на път: калдъръмените улици, леярната, старите складове за памук, оцелелите и през Гражданската война дъбове.
Вроденото му любопитство обаче не можеше да се примири с триетажната отдалеченост. Така че си облече удобни дрехи, огледа се, понамести яката и шалчето и изгаси осветлението. Поздрави дежурния администратор с докосване на периферията на шапката си и пристъпи в хладното утро, решен да се поразходи по все още свободните от пешеходци и автомобили улици.
По главната „Бродуей“ още не беше отворило нищо освен едно кафене и малка закусвалня. Така че от самото начало на разходката му тротоарът беше почти изцяло на негово разположение.
Нямаше предвид никаква конкретна цел, затова се спираше задълго пред всичко, което привлечеше вниманието му, и го разглеждаше дотогава, докато любопитството му се задоволеше напълно.
Заинтересува го, да речем, декоративното ковано желязо по фасадата на онази сграда на ъгъла. Кой го е изработил? Кога? Как?
Заинтересува го съставът на тухлите на старата, но добре запазена сграда, в която се помещаваше кандидатстудентският отдел на някакъв колеж.
Заинтересува го плàката с историята на така наречената „Променада“ – пешеходната алея по средата на „Бродуей“. (В ролята си на жител или гост владеещият в достатъчна степен пет езика Тео поначало не пропускаше табелите с описанията на местните исторически забележителности.)
Заинтересува го и сравнително съвременната скулптура до входа на университетската катедра по сестрински грижи.
Особено го заинтересува молещото се за някоя и друга трошица птиче, кацнало върху една от пейките по тротоара. Тео се спря, приведе се с хванати зад гърба длани и зашепна на жалващото се създание:
– Съжалявам, приятелче, но тази сутрин нищичко не мога да ти дам. Ще изчакаш ли евентуално до утре? И престани да се оплакваш. Радвай се поне, че не си в Ню Йорк.
Вдигна зарязана празна бирена бутилка и я пусна в близко кошче за боклук.
А като стигна до някаква азалия, извади от джоба си малка лупа да разгледа възморавото цветче.
И така нататък, и така нататък.
Теовите прояви на интерес съвсем понижиха темпа на разходката му. Още преди да стигне до втора пряка, сутрешният трафик се посгъсти, тротоарите се изпълниха със студенти и отиващи на работа хора, а по двете страни на „Променадата“ местата за паркиране почти се изчерпаха.
Това обаче никак не го притесняваше.
Нито през въпросния ден, нито изобщо в предвидимото бъдеще Тео нямаше нужда да се притеснява от каквито и да било срокове, часове за срещи или други задължения. Можеше да се отдаде на воля на безгрижието си с необременената гъвкавост и тоталната анонимност на обикновения турист.
Не познаваше нито една душа в този град.
Е… с изключение на една евентуално.
И все още не беше сигурен колко време се кани да остане – седмици, месеци, повече? – но атмосферата в новия му временен дом му хареса от самото начало.
Първо впечатление: много приятно място със съвсем подходящо название.
Голдън – Златния.
Публикувай коментар
