Дебютният роман на талантливата хърватска писателка Лидия Хилие „Обърната към морето” завладя англоезичния пазар с кинематографичния си и откровен стил.
България е първата славянска държава, която публикува превод на книгата, а авторката изненада родните читатели със специален предговор. В него тя споделя, че българските читатели ще бъдат особено чувствителни към атмосферата в романа, който ни връща в първите години на прехода в Хърватия и разглежда какво е да израснеш в една страна, по-млада от теб самия.
Каним ви на емоционално пътешествие към магнетичните хърватски брегове, където ще се потопим в дълбоките сини води на литературата, която заглажда назъбените рани на сърцето.
„У дома всичко е обърнато към морето.“
Новото хилядолетие в Хърватия е младо, а светът след войната сякаш е излязъл от собствената си ос. Също както едва деветнадесетгодишната Ивона, която за пръв път среща Влахо. Наелектризираща енергия и пулсираща музика събират двамата студенти и една нишка в душата на Ивона завинаги се свързва с тази на Влахо. Първата ѝ любов, първият ѝ съпруг. Момчето, с което тя никога не си е представяла, че ще се раздели.
Години по-късно двамата все още са приятели. Но погледът, който някога е карал Ивона да се чувства като диамант, е вече предназначен за новата съпруга на Влахо – Марина. Тримата са изградили крехко равновесие помежду си, но бодлите на самотата в сърцето на Ивона не оставят раната да зарасне.
Защото преди десет години тя взема тежкото решение да се раздели с Влахо въпреки чувствата си. Ивона грижливо пази причината в тайна, докато собствената ѝ тъга я дърпа надолу към дъното.
Но сега в живота ѝ се появява нов мъж. А Ивона и Влахо ще трябва най-сетне да застанат лице в лице с истината… Докато цикадите в любимата ѝ маслинова горичка продължават със своята морска песен.
„Обърната към морето” е красив и сърцераздирателен Bildungsroman за любовта, която ни оформя, ранява и издига. История със солен вкус, в която свободата се крие в решението да поставиш себе си на първо място.
С богатия си и лиричен стил Лидия Хилие майсторски предава ритъма на Балканите и безмълвните нюанси на тъгата им. А няколко поколения български читатели ще се припознаят в самотата, страха и съмненията на многопластовите ѝ персонажи.
Из „Обърната към морето“ от Лидия Хилие
ЕДНО
Понякога тайно шпионирах бившия си съпруг.
Отварях профилите му в социалните мрежи и започвах да прехвърлям снимките една след друга. Поредността им ми беше позната като собствената ми длан. Даже повече, защото все не успявах да запаметя как изглежда дланта ми, как линията на живота се преплиташе с линията на любовта, как започваше стегната и равна, но постепенно заприличваше на разплетено въже. Страх ме беше да ги гледам, да проследя пътеките им и да проверя къде могат да ме отведат през идните години. Но знаех снимките на Влахо наизуст. Започваха от най-скорошните – синът му, който щеше да навърши шест след една седмица, намръщен над рисунка на някакви въображаеми чудовища; и дъщеря му, ангелско създание на почти четири години с нежни кичури – от онези, които се изплъзват през пръстите ти фино като царевична коса. Очарователната му съпруга – блондинка с прекалено голям нос, но великолепни високи скули, уловена, докато се смее, вдигнала лице срещу вятъра на ветроходната им лодка.
Един ден, много отдавна, той ми каза, че не харесвал блондинки. Прошепна го в ухото ми, докато прокарваше нежно пръсти през косата ми, тогава още дълга и гъста. Бяхме заедно от няколко месеца и аз го попитах какво ще стане, след като скъсаме. Дали ще си потърси друга като мен, или пък точната ми противоположност.
– Никога няма да скъсаме – отвърна той. – Освен това не харесвам блондинки.
Лъжа.
Лъжа.
Все се застоявах най-дълго на една определена снимка. Не от сватбата им или от деня, в който се е родило първото им дете. Всъщност беше може би най-безинтересната от всички снимки в албума. Те даже не бяха основният ѝ обект – онзи, който я беше направил, явно бе искал да снима дъщеря им, която беше на фокус и на преден план. Но зад нея се виждаше как майка ѝ вдига очи, докато бившият ми съпруг ѝ подава чаша сок и двамата си разменят онзи поглед. Погледът, с който преди гледаше мен. Онзи, който някога ме караше да се чувствам като розов диамант, изваян направо от скалата. Онзи поглед – за нея.
Напомних си, че решението беше мое. Че се бях отказала от него доброволно. Но въпреки здравия разум, образът им се разстилаше в мен като мастило в студена вода.
***
Първото, което чувах всяка сутрин, беше дрънченето на лъжицата отстрани по джезвето – същото, което семейството ми използваше, откакто се помнех, а и отпреди това. Винаги едно и също, шест удара в равномерна поредица – баща ми приготвяше турското си кафе. Звукът се натрапи посред съня ми и ми се прииска да изкрещя: „Може ли да го пропуснем поне един проклет ден?“.
Шест удара, а след това отне две-три минути, докато миризмата на кафе се просмука под вратата на спалнята ми. Въпреки недоволството ми преди малко, почувствах се признателна, когато ароматът стигна до мен.
Лежах на една страна, втренчена в рафтовете и шкафовете, подредени пред стената срещу мен. Всяка сутрин си казвах, че ще събера парцалените кукли, снежното кълбо, матрьошките в ярки нюанси на червеното и жълтото, както и останалите джунджурии, и ще ги прибера на тавана. Нямаха място в стаята на една вече голяма жена. Но си стояха там, откакто бях дете, и някаква част от мен се боеше, че ако ги махна, ще се случи нещо лошо. Като че ли беше възможно да ми се случи още нещо лошо. Бях на тридесет и осем, необвързана, почти безработна и живеех с баща си. Спях в същата стая, в която бях спала, откакто съм се родила – с изключение на десетте години, през които споделях една стая с любовта на живота си.
Влахо.
Естествено, че мислех за него, че се опитвах да си представя къде ли беше, какво ли правеше. Навик, върху който нямах контрол – както когато искаш да извърнеш поглед от някоя автомобилна катастрофа, но не можеш. Ако още ходех при терапевтката ми, което сигурно трябваше да правя, сигурна съм, че щеше да ме нарече „малко вманиачена“. Но не можех да се сдържа – запълвах дните си с мисли за него така, както преди ги запълвах с присъствието му. Източник на болка, който някак си започна да ми доставя удоволствие. От онзи вид, който ми напомня, че съм още жива.
Представих си го как лежи по гръб – по боксерки, понеже никога не носеше пижама – а Марина е положила длан на гърдите му и гали мястото над сърцето му, което някога биеше за мен. После Тена и Маро скачат върху завивките като мъничка лавина от деца, от пухкави ръчички и крачета, размахани във всички посоки, докато не се приземят в прегръдките на родителите си, а когато повдигнат одеялата да се сгушат до тях, ги лъхва уханието на семейство.
В такива моменти се радвах за Влахо въпреки всичко. Наистина.
Съсредоточих погледа си върху матрьошката, която ми подари баба много отдавна – закръглената ѝ дървена фигура, шарките в ярко жълто и червено, характерните славянски мотиви. През осемдесетте години, преди Войната за независимост, всички в Хърватия са имали такива. Сега беше само реликва от едно отминало време, забравена дреболия на някакъв рафт. Просто кукла в кукла в кукла, но вътре трябваше да има още две. Загубила ги бях – някъде, в някакъв момент. Сега беше също толкова куха, колкото бях аз, и двете вперили една в друга погледи, изпълнени с взаимно разбиране.
Публикувай коментар
