През 2025 г. отбелязахме 20 години от издаването на глобалния бестселър на Елизабет Костова – „Историкът“, а сега е време да посрещнем още един феноменален роман от авторката в ново издание!
След дълго отсъствие от книжарниците българските читатели вече могат да открият „Крадци на лебеди“ – втората книга на американската писателка, чиито книги са преведени на над 40 езика по света в тиражи от милиони копия.
Основателката на фондация „Елизабет Костова“, която подпомага развитието на писатели и преводачи в България, отново ни поднася вълнуваща история, изплетена с плътните краски на изкуството, лудостта и голямата любов.
1999 г., Вашингтон. Психиатърът Андрю Марлоу е напълно отдаден на професионалните си ангажименти и страстта си към рисуването. Самотният му, но подреден живот е разтърсен от изключително необичаен пациент. Робърт Оливър – художник, чието име е добре познато в артистичните среди – вади нож и се опитва да се нахвърли върху една от картините в Националната галерия. У себе си той носи две неща – скицник и наръч стари писма.
Състоянието му разпалва интереса на д-р Марлоу, който тръгва по следите на мистерия, простираща се назад във вековете. Обсесията на Робърт Оливър ни отвежда към Нормандия в късните години на XIX век и една трагедия в сърцето на френския импресионизъм.
Изкуството и любовта играят главни роли в този майсторски написан литературен трилър, в който елегантният стил на авторката за пореден път доказва, че Елизабет Костова е една от най-изкусните писателки на нашето време.
В духа на романите на Дона Тарт, „Крадци на лебеди“ е изящен, ефирен и задълбочен литературен гид, който ще ви разкрие уникалната красота и автентичната атмосфера на Париж на импресионистите.
Елизабет Костова ловко изследва романтиката, обсесията и страстта, които изграждат портрета на един художник. Със същия разказвачески талант, превърнал „Историкът“ в световен феномен, тя създава богат и въздействащ свят, който остава в сърцето на читателя дълго след последната страница.
Из „Крадци на лебеди“ от Елизабет Костова
ГЛАВА 1
Марлоу
Обадиха ми се за Робърт Оливър през април 1999 година, помалко от седмица след като той бе извадил нож в сбирката картини от деветнайсети век на Националната галерия. Беше вторник, една от тези ужасни сутрини, които понякога се случват в района на Вашингтон, когато през пролетта вече всичко е разцъфтяло, подухва вятър и дори е горещо – опустошителен град и облачно небе, тътен на гръмотевица във внезапно изстиналия въздух. Беше освен това по случайно съвпадение на обстоятелствата точно седмица след касапницата в гимназията в Колъмбайн край Литълтън, щата Колорадо, мисълта за събитието продължаваше да ме преследва също както вероятно са се чувствали и всички други психиатри в страната. Моят кабинет сякаш се бе изпълнил с тези млади хора с техните пушки с отрязани цеви, с техния демоничен гняв. Как ги бяхме пренебрегнали тях – и в още поголяма степен – невинните им жертви? Неистовото време и унинието в цялата страна онази сутрин ми се бяха сторили слети едно в друго.
Когато телефонът ми звънна, гласът от другата страна беше на един приятел и колега, доктор Джон Гарсия. Джон е чудесен човек – и прекрасен психиатър, с когото преди много време бяхме следвали заедно и който от време на време ме кани на обяд в свой любим ресторант и рядко ми позволява аз да платя сметката. Той работи в спешното от деление на една от най-големите болници във Вашингтон и също като мен има и частен прием.
Сега Джон ми се обаждаше, за да ми каже колко много искал да ми изпрати един пациент и да ми го остави аз да се погрижа за него, като в гласа му долових някаква страст.
– Може да се окаже тежък случай. Не знам как ти ще го прецениш, но бих искал да го вземеш при теб в „Голдънгроув“. Оказа се, че е художник, и то доста известен – миналата седмица го арестували и след това го доведоха при нас. Не говори много и не ни обича много тук. Казва се Робърт Оливър.
– Чувал съм за него, но фактически не познавам работите му – признах аз. – Пейзажи и портрети… струва ми се, че преди две години за него се появи нещо на обложката на „АРТ Нюз“. Какво е направил, за да го арестуват? – Обърнах се към прозореца и застанах пред него, загледан как градът се сипе като скъп бял дребен чакъл върху оградената ливада и очуканата магнолия. Тревата беше вече наситенозелена и за секунда бледа слънчева светлина заля всичко, преди да последва нов пристъп на градушката.
– Опитал се да се нахвърли върху една картина в Националната галерия. С нож.
– Картина ли? Не човек?
– Ами изглежда, че в залата не е имало друг човек в този момент, но пазачът влязъл и го видял как нанася удар върху картината.
– Оказал ли е съпротива? – Наблюдавах как зърната на градушката се посаждат в бляскавата трева.
– Да. Хвърлил ножа на пода, но след това сграбчил пазача и доста яко го разтърсил. Едър човек е. След това спрял и се оставил да го отведат кой знае защо. От музея се колебаят дали да заведат дело за нападение срещу него. Мисля, че ще се откажат, но той е рискувал много.
Пак заразглеждах внимателно задния двор.
– Картините в Националната галерия са собственост на федералното правителство, нали така?
– Така е.
– Какъв нож е използвал?
– Обикновен джобен нож. Нищо кой знае колко драматично, но е можел да причини големи щети. Бил е силно превъзбуден, смятал, че изпълнява героическа мисия, но след това рухнал в участъка, обяснил, че не бил спал дни наред, дори малко поплакал. Доведоха го в спешното отделение на психиатрията и аз го приех. – Усещах как Джон чака да чуе какво ще отговоря.
– На колко години е?
– Млад е… всъщност на четиресет и три, но на мен това сега ми се вижда малко, нали разбираш? – Когато бяхме станали на петдесет преди две години, и двамата бяхме шокирани и бяхме поприкрили случая, като го отпразнувахме само с неколцина приятели на нашето положение.
– У себе си носел още две неща – скицник и пачка стари писма. Не позволява на никого да ги докосне.
– И какво искаш от мен да направя? – Улових се, че съм се подпрял на бюрото да си почина, сутринта се бе проточила, бях гладен.
– Само да го приемеш – отговори Джон. – Искам ти да се погрижиш за него.
В нашата професия обаче предпазливостта е здраво вкоренена по навик.
– Защо? Да не би да се опитваш да ми създаваш излишни главоболия?
– О, стига де. – Чух как Джон се усмихва. – Не знам ти някога да си върнал някой пациент, доктор Всеотдайност, а този човек си заслужава труда.
– Защото аз съм художник ли?
Той се поколеба само миг.
– Честно казано, да. Аз не претендирам да разбирам хората на изкуството, но си мисля, че ти ще го разбереш. Казах ти, че той не говори много, но когато казвам това, имам предвид, че успях да изтръгна може би само три изречения от него. Той очевидно е започнал да изпада в депресия въпреки лекарствата, които започнахме да му прилагаме. Освен това демонстрира гневливост и има периоди на възбуда. Безпокоя се за него. Аз разгледах дървото, яркозелената поляна, пръснатите топящи се зърна град и отново дървото. То се намираше малко наляво от центъра, гледано от прозореца, а мракът на деня придаваше на бледоморавите и бели цветни пъпки някаква лъскавина, каквато те не притежаваха, когато слънцето грееше.
Публикувай коментар
