"Белене – островът на забравените": Един от най-силните свидетелски разкази за „Българския ГУЛАГ“ отново е в книжарниците (ОТКЪС)

След десетилетия отсъствие в книжарниците на роден език се появява един от най-разтърсващите свидетелски разкази за лагерния терор по време на тоталитарния режим в България.

„Белене – островът на забравените“ от Недялко Гешев е документален разказ за репресиите и съпротивата срещу комунистическия режим в България и  възкресен от спомените на оцелял в своето бягство към свободата човек. Издадена е през 1983 г. в Белгия, книгата и до днес остава едно от най-ценните свидетелства за случващото се в „българския ГУЛАГ“,

Книгата излиза по идея и с помощта на екипа на фондация „Софийска платформа“, изследователя Борислав Скочев, Борислав Димитров, семейството на автора и издателство „Сиела“.

Спомените на Недялко Гешев, който успява да избяга от репресивния роден апарат през 1952 г. като емигрира в Белгия,  съчетават лична памет, историческо свидетелство и сурова човешка история. В тях оживяват арестите след насилствената колективизация, репресиите срещу земеделци и опозиционери, животът в лагера, опитите за бягство, страхът, гладът и насилието, но и чувството за достойнство и съпротива.

Новото издание излиза в момент, когато темата за паметта за комунистическия режим остава болезнено непозната за голяма част от младите поколения. Книгата не просто възкресява трагедията на един обикновен човек, а напомня какво се случва, когато свободата потъпкана в името на една тоталитарна и човеконенавистна власт.

Това е историята на забравения герой, опълчил се срещу режима, която може да служи на човечеството като универсален и все по-актуален урок за влиянието на информацията (и дезинформацията) и самоотвержеността да рискуваш всичко в името на истината.

Обстоятелствен и на места съкрушителен, „Белене – островът на забравените“ е ярък крайъгълен камък в познанието ни за близкото минало и тъмните периоди, изпъстрили страниците му. Това е и задължително четиво за всеки, който иска да познава по-добре родната история и психологията на Злото и Доброто.

 

Из „Белене – островът на забравените“ от Недялко Гешев

ПРЕДГОВОР

от Борислав Скочев и
Борислав Димитров

Тази книга е една от първите – ако не и първата – за концлагера „Белене“. Издадена е през 1983 г. в Белгия, в емиграция.

Нейният автор Недялко Гешев е роден на 5 септември 1928 г. в с. Момина баня, днес Хисаря, в семейство на селски стопанин. На 11 април 1951 г. баща му и големият му брат са арестувани и въдворени в ТВО „Белене“. Няколко месеца по-късно, като войник, Недялко и няколко други момчета, с мисъл за съдбата на семействата им, за селските бунтове и сраженията на горяни със сили на режима, замислят конспирация, но са издадени от агент, арестувани са и са осъдени – Недялко Гешев на 8 години затвор. Първоначално е в затвора в Шумен, тогава Коларовград. През юни 1952 г. с други млади политически затворници е преместен в ТВО „Белене“. Историята му в концлагера е разказана в книгата.

След един неуспешен опит за бягство от концлагера през 1953 г., през 1956 г. Недялко Гешев успява да избяга, да прекоси България и да премине южната граница. След месеци на разпити и неизвестност в емигрантски лагер в Гърция пристига в Белгия през 1957 г. През първите години е строителен и фабричен работник, а после учи индустриална химия и работи в лаборатория за синтез на полимери. Той среща бъдещата си съпруга по време на изложението „Expo 58“ в Брюксел, сключва брак и има двама сина: Димитър и Виктор. Димитър завършва физика в Брюкселския университет, а Виктор изучава биология.

Още с пристигането си в Белгия Недялко Гешев става активен участник в емигрантската организация на д-р Г. М. Димитров – Български национален комитет, и в младежката ѝ секция. Взима участие като техен представител в работата на Събранието на поробените европейски народи и на Международния селски съюз. След смъртта на д-р Г. М. Димитров и създаването на Българското освободително движение – организацията на земеделците емигранти в Европа – е неин член. Сътрудничи на емигрантското списание „Освобождение“ и на вестник „Младежка борба“ и публикува статии за концлагера „Белене“. През 1983 г. издава тази книга в Брюксел. Отново идва в България за първи път през май 1991 г.

Тази книга е един от най-ценните свидетелски разкази за концлагера „Белене“. Поради своята младост тогава и устойчивата си психика Недялко Гешев помни и предава много вярно фактите, обстоятелствата, хронологията на събитията.

Но книгата е ценна не само като документ. Непретенциозният, неподправен и естествен разказ има качествата на епос не само заради драматичните обстоятелства на концлагера и невероятната съдба на автора си.

Недялко Гешев пише за мотивите на двете си бягства от концлагера: „Не се чувствувах виновен за нищо. Бях жертва на една тирания и не можех да се примиря с мисълта, че ще трябва да престоя цели осем години по лагери и затвори“.

Виталността и смелостта, с които Недялко Гешев се отнася към живота, определят и литературния му стил. Потъващият под дунавските води остров, космическият студ и понтонната лодка на наказаните – все сцени с библейска наситеност.

Същата лаконична експресивност имат и последните думи на книгата, изричащи чувствата му на беглец към свободния свят през 1956 г., но и една вечна хъшовска надежда и болка за поробения народ: „Затварям очи. Сега, когато пиша тези редове, аз се виждам отново сред  непроходимите Родопи, с изранени от дългия път крака. И пред мен е границата – свободата. Под робство оставаше моят народ, целият български народ. От десетилетия насам той влачи този хомот и се надява. Той се надява! Както продължавах да вярвам и аз, както продължават да вярват всички онези, които един ден или една нощ са прекосили границата като мен, за да търсят свободата и за да кажат на света истината за моя народ“.

В книгата си Недялко Гешев отделя много внимание на другарството. За него то е от особена важност. И в книгата, и в кореспонденцията си със съзатворници той често споменава загиналите си другари.

Това издание на книгата се дължи също на едно приятелство. През 2024 г., няколко години след смъртта на Недялко Гешев, една негова близка приятелка белгийка, Евелин Карлие, се свърза с фондация „Софийска платформа“, за да посети лагера „Белене“. И го направи заедно с племенницата на Недялко Гешев – Ивана Гешева, племенника му Неделчо Гешев и съпругата му Стоянка.

Оказа се, че Евелин Карлие е колежка, съседка и близка семейна приятелка на Недялко Гешев, който е и кръстник на нейната дъщеря. Евелин говори добре български, научила го заради намеренията на Недялко Гешев да я заведе някой ден в родната му Хисаря. Това нейно посещение в България даде идеята спомените на Недялко Гешев  да бъдат отново издадени. В реализацията на тази идея принос имат: Димитри Гешев, Евелин Карлие, екипът на фондация „Софийска платформа“ и специално Деница Виделова, Борислав Скочев и издателство „Сиела“.

––––––––––––––

В последните тринайсет години фондация „Софийска платформа“ работи с хиляди учители и ученици по темите гражданско образование и история на комунизма. На платформата www.belene.camp фондацията е документирала под формата на виртуални разговори историята на редица български концлагеристи и политически затворници.

Борислав Скочев

Борислав Димитров (Пенков),

фондация „Софийска платформа“

 

2. В КАЗАРМАТА

Тринадесети май, денят на влизането ми в казармата. По стар обичай вечерта преди заминаването дойдоха роднини и приятели, как­то бе традицията. Но вместо угощение и музика, вместо хора и песни, тази вечер в нашия дом беше тъжно и сълзи оросиха трапезата.

Проклятията към разбойническата партия бяха безбройни, защо­то всички разбираха, че тя служи на чужди интереси, а не български.

Сутринта на гарата раздялата беше сърцераздирателна. Тук бяха майка ми, сестрите и снахата. От нашето село бяхме повикани само трима: Иван Андреев Лаловски, Руси Петков Русинов и аз. През ця­лото пътуване не ме напускаше мисълта, че оставям сами две жени с едно младо момче, за да вършат тежката полска работа. Не знаех нищо и за съдбата на баща ми и на по-големия ми брат, хвърлени без вина в затвора.

Всички новобранци от Пловдивска околия, повикани в същото поделение, бяхме събрани на определения пункт и след проверка на документите ни откараха с камион до гара Филипово. Придружаваха ни един лейтенант, един сержант и двама войници. Къде ни водеха? Никой не знаеше, че военните пазеха тайна по този въпрос! Пътувах­ме 24 часа, сменявайки два или три пъти влака, докато пристигнем на гарата в гр. Толбухин[1].

Там ни отведоха направо в градската баня.

Освен от пловдивския край, към нас се присъединиха още толко­ва новобранци от Елховско и Свиленградско, почти всички с първона­чално образование, с изключение на двама изключени от гимназията по политически причини. Изкъпахме се набързо, раздадоха ни вой­нишката униформа на пехотинци и тогава ни отведоха в казармата. Частта, в която ни зачислиха, беше 35-и пехотен полк, сега поделение 65240, или както старите войници го наричаха – „Черния полк“!

Изминаха петнадесет дни в занимания, спорт и работа в кухнята. Учението минаваше както във всички казарми. След десетина дни до­караха значителна група войници от гръцката граница, между които и едно момче от нашето село, мой съсед и приятел от детинство, бащата на когото беше партиец. Същият Стоян Ст. Филатски ми обясни, че били докарани от границата в Толбухин за наказание. Запитах го коя е причината да бъдат накaзани? Докато били там, постоянно имали неприятности и тревоги с хората, които минават нелегално границата към Гърция. Не минавала и нощ, без да ги вдигнат под тревога. По­някога трябвало да водят истински сражения. Ранени, някои от бегъ­лците бивали доубивани от садисти. Всичко това ги погнусявало и започнали да протестират.

Затова ги докарали тук.

Няколко месеца по-късно, преди да бъда арестуван, аз научих, че същата група граничари били изпратени в с. Кумарица, Софийско, да строят ново летище, но вече като трудоваци.

В началото на месец юни ни командироваха на летен лагер, пред­назначен за Трета армия с командир по това време Добри Джуров.

Командир на поделението ни бе майор Обретенов, а политически – един съветски полковник, името на когото не си спомням.

В началото на месец юли дойде заповед нашата рота да замине за с. Дибич, Шуменска околия, на 15–20 км от този град [Шумен]. На­станихме се в училището, чийто салон бе застлан със слама. Върху сламата сложихме платнищата за спане вместо дюшеци. Други роти заминаха за различни села в околията на Шумен.

На другия ден след пристигането ни в с. Дибич всички отидохме да жънем по обширните блокове на наскоро образуваното стопанство ТКЗС. Питахме се: кой бе обработвал тези земи досега? Защо бе нуж­на войската, докато селяните могат достойно да се справят с работата си?

Дали ние бяхме там, за да им помагаме, или по-скоро да пазим реда против евентуални бунтове? Не беше необходимо много умува­не, за да се разбере истината за нашето присъствие в Дибич.

Отначало контактът ни със селяните се оказа много труден, почти невъзможен. Ние чувствувахме тяхната ненавист и омраза към нас.

Девойките отбягваха дори и погледите ни, за тях ние бяхме окупато­ри, дошли да газят и опустошават земите им. Затова никой не говоре­ше с нас. Нашите офицери и началници не пропускаха случай да ни напомнят, че имало вражески настроени елементи, които трябвало да разобличаваме. От известни хора разбрахме, че много селски стопани са били арестувани през месец април и също като моя баща и брат ми изпратени по затвори и лагери.

През зимата местната комунистическа партия в Дибич взела ре­шение да образува ТКЗС без съгласието на селяните, само с партий­ните членове. През пролетта всичко станало закон. Стопаните, които бяха засели площите със зимни култури, не бяха допуснати да стъпят в нивите си или само като наемни работници. Земята им бе конфиску­вана, без дори да се заплатят трудът им и семето, вложени през есента на предната година.

До това време 70 до 80 на сто от българския народ се препитаваше от земята. България все още оставаше селска страна. Какъв смъртен удар се нанасяше на онези, които бяха направили заеми, за да закупят земеделски машини и семена!

През април същата 1951 г. това положение доведе до бунтове и арести по селата из цялата страна. Почти всички бивши деятели от опозиционните партии, останали по чудо свободни след 1947 г., сега бяха арестувани.

Комунистическата партия и правителството бяха принудени да прибегнат до съдействието на милицията и войската, за да потушат бунтовете и вълненията.

Положението бе много натегнато в Дибич по това време, повече, отколкото в Момина баня, когато още бях на село. Тук бяха аресту­вали повече хора, затова и реакцията от страна на селяните беше по-чувствителна.

Престоят ни в Дибич промени отношението на селяните към нас, войниците, но не и спрямо началниците. Така се оформиха две групи: едната на селяните и войниците, другата на офицерите и партийните ръководители от ТКЗС.

За отбелязване е, че не всички офицери одобряваха мерките, взе­ти от комунистическата партия и правителството, но за селяните всич­22

ки бяха представители на тиранията. Фактът бе потвърден три години по-късно, през 1954 г., при съкращаването на голямо число офицери от армията. Това съкращаване мина под маската на някакви междуна­родни спогодби за намаляване на напрежението между Изтока и За­пада. Това бе удобен момент да отстранят всички, в които партията няма доверие. По време на жътвата в Дибич нашият взвод привлече вниманието на офицерите с това, че винаги оставаше назад в работа­та. За това наше поведение бяхме предупредени от взводния командир да не саботираме работата с нашата небрежност.

Едно момче от с. Каравелово, Карловско, на име Пейо П., от вто­ри взвод, ме предупреди лично, че офицерите говорили по наш адрес, и по-специално за мене. Аз отговорих, че в този момент баща ми и брат ми се намират в Белене и това съвсем не дава кураж за работа, а подтик да обърна оръжието срещу тираните!

С приключване на жътвата ротата се прибра в лагера без повече инциденти. Пристигнали в базата, научихме за алармиращото и бе-зизходно положение на някои нелегални групи без оръжие, храна, ле­карства и пред неизбежна гибел.

Главните партизански групи бяха в Родопите, Средна гора и най-вече в Сливенския Балкан.

Един войник от нашата рота твърдеше, че имал връзка с хора, които подпомагат бойците от Средногорието, източно от река Стряма. Дори въпросният войник подхвърли идеята за подпомагане на неле­галните с оръжие от наша страна. Той твърдеше, че има и други мом­чета от полка, които са готови да помогнат. Брожението във войската се разширяваше също. Този факт се потвърди с големия брой осъдени войници и офицери през същата 1951 г. Войникът, с когото водихме разговора, се казваше Васил В. Няколко дена по-късно той ме запозна с други двама от картечна рота, които познавах само по физиономия. Тези двамата се казваха Коста К. и Божил Иванов, двамата от Плов­див, с които после разговаряхме често.

Известни проекти за изнасяне на оръжие бяха обсъждани, без обаче да имаме строго определен план. Все пак ние решихме да се снабдим с ключ, който ни даваше достъп до пушките на ротата, око­ло тридесет автомата съветско производство „Шпагин“, четири леки картечници „Брен“ и около 25 пистолета 7.65 мм „Збройовка“, чешко производство.

Както споменах, аз се бях заел да се снабдя с ключове, което и нап-равих. Васил се зае да пише до свой приятел от Пловдивската мъжка гимназия на име Георги Геновски, а Божил събираше муниции.

Един неделен ден аз и Васил решихме да пишем писмо, той дик­туваше, а аз пишех. Адресирахме го до една девойка на име Стоянка. Преди да завършим писмото, дойде и Божил, което ще рече, че трима­та знаехме текста на писмото, който беше символичен.

През тези дни дойде заповед и командироваха Васил в камионния полк, след това в гр. Сливен, да следва школа за шофьори. Отговор на писмото ни нямаше, Васил бе командирован и всичко се разстрои.

Един ден получих писмо от един приятел от Калофер, с когото се бяхме уговорили да си пишем символично. От писмото разбрах, че той е направил връзка с нелегалните, намиращи се в Средна гора, из­точно от река Стряма.

Съобщих това на Божил и решихме да действуваме, като ме уве­ряваше, че и други войници щели да помогнат. Наредихме, в случай че дойдат куриери отвън, някой от нас да замести дежурния войник, за да се улесни изнасянето на оръжието. Един от шофьорите, според думи­те на Божил, бил готов да дойде с камиона и да го пренесе до балкана.

През месец август научихме тъжни новини от Сливенския Балкан за разгрома на двата отряда от този край. Имало много убити, други ранени и заловени или разпръснати на различни страни.

По същото време дойде заповед за щабни учения, но къде? Никой не знаеше. Изготвиха списъци на хората, които щяха да участвуват в тези маневри. Имената им съобщиха само три часа преди тръгване.

Тези учения траяха три дни и при завръщането узнахме, че не са били щабни учения, а преследване на разбитите партизански гру­пи. Под напора на Сливенския, Казанлъшкия, Старозагорския и дори Бургаския гарнизон, подкрепени от милиция и цивилни агенти, неле­галните групи били засечени от всички страни. Много от тях паднали убити, други ранени и заловени, а трети успели да преминат по север­ните склонове на Стара планина. За тази цел изпратиха Шуменския, Разградския и части от Варненския военен гарнизон да доунищожат разбитите групи. Така срещу 80–100 човека е била изпратена не по-малко от 20 000-на армия, въоръжена с модерно оръжие, планинска артилерия, пренасяна на мулета.

[1] Днес гр. Добрич. – Б. р.20

Публикувай коментар