През 2025 г. историкът ас. д-р Александър Стоянов предизвика истински фурор с книгата си „Българите между две катастрофи (1396 – 1944 г.)“ и доказа, че младите читатели обичат и се интересуват от българската история, когато тя е поднесена по вълнуващ начин и с модерен подход.
Година по-късно Александър Стоянов ще зарадва хилядите си почитатели с още едно пътешествие назад към миналото на България в новото приносно издание – „Българите между две империи (632 – 1396 г.)“.
Изследването се появява в книжарниците точно навреме за Алея на книгата – София, където читателите ще могат да се срещнат лично с Александър Стоянов на 12 септември от 17:00 до 20:00 ч. на щанд №20 на издателство „Сиела“.
В новата си книга историкът се захваща с нелеката задача да обобщи близо десетвековното развитие на българите през Средните векове. Опирайки се единствено на факти и доказани авторитети, Александър Стоянов показва средновековната ни история в много по-необикновна и различна светлина, отколкото сме свикнали да си я представяме.
Кои са истинските основания да се гордеем с историята си? Кои са основните митове, в които трябва да престанем да вярваме? Какво е истинското значение на понятието „българин“ в средновековния свят?
Трудът дава отговор на тези и редица други важни въпроси, проследявайки многопластовата история на България в ролята ѝ на ключова зона, където се сблъскват и преплитат интересите на великите сили на Средновековието.
В седем изчерпателни глави „Българите между две империи (632 – 1396 г.)“ ще ви преведе през:
- Трансформацията на Рим и Стария свят в навечерието на българите;
- Раждането на Средновековна България;
- Управлението на Аспарух и бурното начало на българската държава;
- Най-дълго властвалата династия в нашата история – Крумовата;
- Краят на Първото царство;
- Царството на Асеневци;
- Залеза на Средновековна България.
„Българите между две империи (632 – 1396 г.)“ е книга, която едновременно предхожда и надгражда „Българите между две катастрофи (1396 – 1944 г.)“. Идеята за поредицата възниква от педагогическия опит на автора, водещ до стремежа да преведе читателя през сложната динамика на историческите процеси не само в родната, но и в световната история от периода.
„България – това е магическата способност на един народ да се обновява непрекъснато“, пише Александър Стоянов в предговора към книгата си.
Написано с академична прецизност и разказвачески талант, изданието представлява своеобразен пътеводител към историята на Средновековна България и има за цел да покаже колко прекрасно, сложно и величаво е миналото на българския народ.
Из „Българите между две империи (632 г. – 1396 г.)“ от Александър Стоянов
Предговор
Българите са народ, жаден да научи повече за своето минало. В продължение на осемдесет години историята ни е грубо употребявана за политиканстване и демагогия. Митове се изфабрикуват, истини се пренаписват, герои се обезличават. Целта е една – българинът да не научи истината за предходните векове: за своите реални неприятели, за своите истински победи и за величието, което се крие в миналото ни, но не там, където шарлатаните го търсят – в изгубени космически кораби, китайски стени и империи отпреди Потопа.
Настоящата книга показва средновековната история на българите такава, каквато е била в действителност – много по-необикновена и различна, отколкото сме свикнали да си я представяме. Нeйната задача е да преведе читателите през лабиринтите на Средните векове и да поднесе информацията в един достъпен и лесен за възприемане стил, опирайки се единствено на исторически факти и доказани авторитети.
Тук няма да откриете сензации, шокиращи „истини“ и епохални разкрития за погребаното от „тях“ минало на народа ни. Ще намерите истината за нещата такива, каквито са били в действителност. Някои факти съвсем не звучат толкова героично, колкото сме свикнали да ни ги поднасят. Други, обратно, са много по-значими, отколкото обществото ни е привикнало да ги оценява.
„Българите между две империи“ е книга, която, също както „Българите между две катастрофи 1396 – 1944 г.“, се оформи в класните стаи на НГДЕК „Св. Константин-Кирил Философ“. Тя се роди от опита на един прохождащ в занаята учител да преразкаже, обясни и осмисли средновековната история на българите и нейното място в историческото развитие на Европа и Средиземноморието. Тя е продукт както на моите собствени въпроси към миналото, така и на въпросите на моите прекрасни ученици, винаги любопитни да надникнат зад следващия ъгъл и да повдигнат покривалото от прашните лавици на историческото познание.
С идеята че познаването на историята на ниво гимназия е всъщност оптималният минимум, който един пълноценен гражданин трябва да притежава като разбиране за предходните епохи, аз създадох тази книга, за да бъде пътеводител на българите в тяхното ежедневно търсене на историята на народа ни. Гражданите не трябва да са академици, за да имат право на мнение и позиция за отминалите събития. От друга страна, позициите ни следва да се градят върху факти и истини, базирани на научни изследвания, за да не ставаме жертва на демагози, шарлатани и самозвани претенденти за водачество на народа ни.
ГЛАВА III
БЪЛГАРИЯ МЕЖДУ ВЪЗХОДА И УПАДЪКА
(680 – 803 г.)
След като Аспарух поставя основите на втория етап от политическата еволюция на българската държава, нейната история поема по нов път, тясно обвързан със съдбините на Югоизточна Европа. Осмото столетие от Христа се оказва динамичен период на кризи и възходи не само за българите, но и за съседните общности, както и за Римската империя, която, след като достига най-ниската си дотогава точка през превратните 717 – 718 г., започва бавно да възстановява своите сили и да се превръща в опасен съсед на българите, съсед, решен на всичко, за да възстанови стария си лимес на р. Дунав.
Бурното начало (680 – 721 г.)
След своята победна кампания в Мизия Аспарух се оказва начело на държава, разположена върху около 125 000 км2 , с население от порядъка на половин милион души[1], разделени приблизително поравно между собствените му българи, завареното местно население и славянските племена. Остава отворен въпросът дали трябва да говорим за конкретни фиксирани граници на Аспарухова България, или по-скоро за политически обхват, както във времето на Кубрат. Както показват данните от археологията, заселването на новите територии с българи е постепенен процес, който продължава успоредно с експанзията на самото Първо българско царство[2]. Очевидно е, че към началото на VIII в. българите обитават предимно територията на днешна Югоизточна Румъния и Североизточна България. Това кара някои наши изследователи да смятат, че останалите територии на запад до Карпатите и р. Тимок всъщност не влизат в пределите на българската държава[3] . Както обърнахме внимание по-горе обаче, на този етап от политическото развитие на държавата търсенето на фиксирани граници е необосновано. Археологията доказва, че около поречието на р. Искър и р. Вит се създават вече посочените три укрепени линии, които да пазят западните предели. С оглед нуждата от стратегическа дълбочина[4], може да предположим, че тези укрепени линии не бележат плътно „края“ на българската държава, а слагат един условен предел на директната сфера на стратегическа и оперативна отговорност на българската армия. С други думи, териториите отвъд този предел са сива зона, в която населяващите я племена се намират в условна политическа зависимост, било то от България или от Аварския хаганат, а в определени периоди са и напълно самостоятелни, както ни показва опитът с тимочаните от първата четвърт на IX век.
Без значение от конкретния ѝ фиксиран или по-флуиден характер, в тази територия съжителстват представители на най-различни религиозни вярвания и културни традиции. Говорят се множество езици – от романизираните и елинизирани тракийски наречия, през остатъците от готски и тюркски езици, собствената разнообразна реч на българите и диалектите на отделните славянски племена. Към тази палитра трябва да добавим еврейските, арменските и гръцките диаспори, останали от преселенията на Античността, както и остатъците от римските провинциални елити, които по нашите земи са многократно по-скромни в сравнение с която и да е друга част на старата империя. Управлението на Аспарух преминава под сянката на преустройството на славянските територии, изграждането на отбранителните съоръжения по границите на България и преразпределянето на земите, които държавата контролира. Следвайки модела на останалите „варварски“ кралства, създадени в Европа през V – VII век, можем с голяма вероятност да предположим как протича процесът по установяване на българския елит в новите територии. Аспарух, без съмнение, раздава земи на воинския си елит, който съставлява ядрото на българската армия. Това са бойци, които имат нужда от по-висок доход, за да снаряжават себе си с качествено въоръжение и да имат възможност да използват слуги и помощници, които да вършат стопанските задачи, докато военните са на кампания или грабителски походи. Този модел налага отделянето на повече земи и стада за въпросните хора и им носи по-висок социален статус спрямо останалата част от обществото. На онзи ранен етап все още не може да се говори за изграждане на аристокрация, каквато съществува в Римската империя или във вече установени държави като Франкското кралство, но няма съмнение, че управлението на Аспарух поставя основите, върху които през следващите два века ще се изгради поземленият аристократичен елит на Първото българско царство. Към така посочения елит следва да причислим и жреческото съсловие (т. нар. колобри), които играят важна роля както в културен, така и в политически план като посредници между божественото и светското, но също и като мъдреци, познавачи н а законите и вещи съветници, които владетелят може да използва в противовес на воинските претенции и интереси.
На следващото стъпало в социалната пирамида застават останалите представители на българската социополитическа група, които нямат пряко отношение към военните действия, но чийто поминък е обвързан с армията и владетелския род. Тези хора заемат по-висок социален статус спрямо подчиненото население. Можем да предположим, че подобно на останалите части на Европа, в България започва процес на смесване на населението, който е свързан и с прехвърляне на някои групи от завареното население в категорията на българите. Това означава, че с времето понятието „българи“ губи своя чисто етнолингвистичен характер, доколкото такъв изобщо е имало, и се превръща в социален статус, свързан с определени привилегии и задължения към държавата. Стремежът към придобиване на този статус и вървящите с него юридически права и привилегии се явява естествен стимул за смесване и обединение на населението, така както индоевропейските елементи от българския народ се смесват с тюркските елити по време на вече описаните исторически процеси през V – VI век.
Интересна и недобре проучена остава съдбата на местните римски елити и старото романизирано и елинизирано тракийско население, които попадат под българска власт и съставляват поне 25 – 30% от общото население. В тази разнообразна група влизат хора с различен социален и финансов статус. Процесът по тяхната интеграция вероятно протича по същия начин, по който това се случва в сходни обстоятелства и в другите части на старата империя. В първа глава на настоящата книга вече стана дума за тези интеграционни тенденции. На тяхна база може да предположим, че инкорпорирането на старото население в българския политически модел протича по няколко различни пътя. От една страна, елитите несъмнено търсят начин за сродяване с българската родово-племенна върхушка и присъединяване към по-високия и привилегирован социополитически статус[5].
Същевременно българските владетели могат да открият в редиците на тези елити варианти за противовес срещу прекомерното засилване на собствените български протоаристократи. Възможността за смесване между българския родово-племенен елит и местните първенци преминава през цяла палитра от вероятни взаимоотношения – от бракове по сметка, през съюзи, провокирани от икономически интереси, до открити вражди и по-консервативна реакция срещу „другия“ – както от българска, така и от местна страна. Показателно е, че в началото на IX век в България вече се наблюдава интегриране на стария римски елит на най-високо ниво – бракът на сестрата на Крум с римския аристократ Константин Пацик. Това подсказва, че процесите по смесване са започнали постепенно още в началото на Дунавска България и е отнело около век и половина, за да се стигне до по-пълното интегриране на различните социални звена на пъстрото общество, формирало се по нашите земи. На едно по-ниско социално равнище границите между българи, ромеи, славяни и романизирани/елинизирани траки се размиват доста по-бързо и лесно. Въпреки това до въвеждането на общи закони през IX век спазването на отделните юридически системи за всяка от отделните общности пречи на пълното им интегриране. Същото се отнася и за разнообразните им вярвания, които са постепенно преодолени и асимилирани едва след покръстването, за което ще стане дума по-нататък в изследването.
[1] 1 Което предполага средна гъстота на населението от едва 0.25 души на квадратен километър. Това съвпада и с неравномерното разпределение на селищата, за които имаме свидетелство от археологията, както и факта, че големи части от Дунавска България са заети от гори или празни, равнинни пространства. България е била държава с население, концентрирано в малка част от контролираните от нея територии. Останалото са празни пространства и буферни зони.
[2] Борисов, Б. „Археологически данни за масовото и трайно заселване на територията на днешна Южна България с българско население през Ранното средновековие.“ В Дриновський Збірник, Том 17 (София и Харков: Издателство на БАН, 2024), с. 71-97.
[3] 2 Хрисимов, Н. „За западната граница на българската държава на Долен Дунав, непосредствено след основаването º.“ В Дриновський Збірник, Том 17. (София и Харков: Издателство на БАН, 2024), с. 52-70. 3
[4] Стратегическа дълбочина – концепция за изграждане на многопластова защита на границите, която да дава възможност за оттегляне с бой към вътрешността на страната.
[5] Нямаме никакви основания да смятаме, че социалнополитическите процеси, протичащи в българските земи, се отличават по какъвто и да е начин от тези, развиващи се в другите части на Европа. Очевидното сходство в етапите на интеграция в останалите региони не предполага българският случай да е единственият уникален и неповторим. Това ни дава възможност, основавайки се на сравнителния метод, да извлечем относително сигурни съждения за описаните тук процеси. За обширно изследване на тези процеси и съпоставка между Западна Европа и Балканите вж. Henning, J. Post– Roman Towns, Trade and Settlement in Europe and Byzantium, vol. 1&2 (Berlin & New York: Walter de Gruyter, 2008); W. Pohl, & G. Heydemann (Eds.), Post– Roman Transitions: Christian and Barbarian Identities in the Early Medieval West (Brepols Publishers, 2013).
Публикувай коментар
