От седмици дебютният роман „Yesteryear“ на Каро Клеър Бърк предизвиква бурни реакции и разпалени дискусии сред милиони читатели и най-големите световни медии (Guardian, New York Times) и социалните. А с филмовата му адаптация вече се ангажира не кой да е, а самата Ан Хатауей, която ще бъде и продуцент на лентата, и ще изиграе главната роля.
Сега книжният феномен „Минали години“ вече грее и на български във виртуозния превод на Майре Буюклиева.
„Минали години“ е безкомпромисна сатира, в центъра на чийто сюжет стои т. нар. феномен „trad wife“ или традиционна съпруга – набираща популярност онлайн тенденция сред създателки на съдържание, които възприемат и популяризират традиционната роля на жената като съпруга, майка и домакиня.
Трагикомичен портрет на съвременното общество и фалша на социалните мрежи, изпълнен със съспенс, напрежение и напълно неочакван финал – добре дошли в ранчо „Минали години“.
За своите милиони последователи Натали Хелър Милс е американската мечта. Майката, която всяка жена иска да бъде, и съпругата, при която всеки мъж иска да се прибира. С всяка безупречна снимка на задружното ѝ семейство, съпруга ѝ каубой и невероятния ѝ дом, с всяка нова традиционна рецепта влиянието ѝ става все по-голямо.
И никой няма нужда да знае какво ѝ коства тази южняшка приказка, нали?
Защото дори и пред камерите ранчо „Минали години“ да е застинало в едни отминали и безкрайно романтични времена, реалността зад кадър е малко по-различна. Извън кадър остават постоянен екип от бавачки, професионално заснемане, модерни уреди и… много пари.
Но какво ще стане, ако махнем всички удобства и оставим само… истинския XIX век?
Натали е на път да разбере, защото една сутрин се събужда в дома си. Но не и в реалността, която познава. А сякаш в негова версия от далечната 1855 г.
Перфектната Нат ще трябва да разкрие дали е станала жертва на жестока шега, риалити шоу или нещо далеч по-мрачно. И да избяга на всяка цена.
С изтънчена ирония, ненадеждна главна героиня, остър и саркастичен език, „Минали години“ е напрегнат психологически лабиринт, който сваля позлатата на перфектния живот и изважда наяве най-мрачните човешки страсти и амбиции. Роман, който изследва токсичната инфлуенсър култура и фалшивите маски, които си поставяме в социалните мрежи.
Безпощадна в критиката си към носталгията като инструмент за влияние и опасната тенденция да романтизираме миналото, Каро Клеър Бърк е един от най-обещаващите и влиятелни млади гласове на световната литературна сцена.
Из „Минали години“ от Каро Клеър Бърк
ПЪРВА ЧАСТ
МИНАЛОТО
***
Невинаги бяхме имали толкова помощници. През първите няколко години бяхме само ние, децата и фермата. Когато забременях с четвъртото, взехме на работа бавачката Луис. По време на петата бременност назначих бавачката Ейми, а малко след това наехме и продуцентката Шанън. Онова, с което разполагахме към онзи момент от гледна точка на странична помощ, беше повече от достатъчно. Имах възможност да обръщам повече внимание на децата и последователите си така, както ми се искаше, в различните моменти от деня. Това е то да си майка, съпруга и инфлуенсърка паралелно: сякаш кърмиш три бебета наведнъж. Сякаш съблазняваш трима любовници едновременно.
Защо никога не показвате колко помощ получавате зад кадър?
– Обичаме служителите си като семейство и полагаме огромни усилия да опазим личното им пространство, каквото е тяхното желание. Не бих могла да си простя, ако профилът ми в социалните мрежи ги компрометира по какъвто и да било начин.
Когато влязох в кухнята, продуцентката Шанън беше в ъгъла и се занимаваше със статива, а четирите ми големи деца закусваха на масата, облечени в дебели вълнени пуловери. Бавачката Луис помагаше на Джеса, нашето мъниче на три и половина, да си налее портокалов сок в чашата.
– Мога сама – мрънкаше малката.
Бавачката Луис, която беше поела и задачата на домашен учител, кимна и отвърна:
– Разбира се, че можеш. Виж. Правиш го в момента. Съвсем сама. Голямо момиче.
Джеса се усмихна до уши, а словесното потвърждение на самостоятелността ѝ стигаше, за да забрави, че ръцете на бавачката Луис така и не се отделиха от чашата. –
Голямо момиче – повтори тя.
Бавачката наклони чашата и момиченцето ми започна да пие жадно. Наблюдавах одобрително как по брадичката ѝ се разтече сок с парченца. Домашен. Начинът на приготвяне щеше да бъде качен онлайн малко по-късно през седмицата.
– Добро утро! – обърнах се към всички. Шест глави се завъртяха към мен. Последва чуруликащ хор от „Добрутро, мами“.
Приближих се към масата, целунах всяка съвършена бузка, разроших всяка съвършена главица. Всичките ми деца, дори момчетата, бяха с дълги коси. Момичетата приличаха изцяло на мен: лунички, издължени лица, тъмна коса, изражения, клонящи към пронизваща сериозност. Хванеш ли когото и да било от нас, докато се цупим, ще ти бъде простено, ако в главата ти изплува образът на гладуващ доброволно мъченик от 16. век. Колкото до момчетата, те приличаха на Кейлъб: румени бузки, широки усмивки с много зъби. Когато се разхождаха заедно (а често бе така, момчетата боготворяха Кейлъб), ми напомняха трио политици в пълен синхрон, които обикаляха и търсеха бебета за целувки.
Рядко обръщах внимание на разликите между децата. И момичетата, и момчетата говореха по подобен начин, смееха се по подобен начин. Дрехите им бяха палитра от неутрални цветове. Все един и същ куп маслиново, светлокафяво и охра се предаваше надолу по разрастващото се семейно дърво вече десет години.
Невероятно колко дълго може да изтрае хубавият памук.
Приближих се до двете си момчета, Стетсън и Самюъл. Стетсън беше на девет, цяла година по-голям от Самюъл, но от миналото лято двамата се изравниха на ръст и тегло. С косите си до раменете и заради начина, по който сякаш правеха всичко – тичаха, играеха, изпълняваха задачи, набиваха устите си с храна в тромав унисон от резки движения, ми напомняха двойка обяздвани понита.
Положих по една длан на всяка глава, докато хапваха зърнените си закуски с вълчи апетит, и усетих как черепите им се движат под ръцете ми като обсебени от духове ръчки на булдозер.
– Какво ви чака днес, момчета?
– Тря’а да построим нова ограда за юниците – отговори Стетсън с пълна уста.
– Хм – казах аз. – Много важна задача. Татко ще се радва на помощта ви.
– Татко каза, че ще мога да използвам пистолета за пирони.
Самюъл избута Стетсън, събаряйки лъжицата със зърнена закуска от ръката му, която падна с тракане на пода.
– Мой ред е да използвам пистолета!
– И двамата ще го използвате – уверих ги аз. – Бавачке Луси…?
Тя кимна, избърса плодовите късчета от сока от бузките и брадичката на Джеса, а после стана да разчисти.
Хората отказваха да повярват, че дечицата ми бяха толкова разбрани, колкото изглеждаше онлайн. Няма как това да е реалният им живот!!!, пишеха Сърдитите женки. (Така ги наричахме с Кейлъб. Сърдитите женки.) На което аз отговарях… абсолютно нищо, разбира се. Основната задача на една майка е да пази децата си от света. Нямаше нужда някаква злобна вещица от Манхатън да вижда колко агресивно можеше да се държи Самюъл с брат си (а дори и със сестрите си понякога), нямаше нужда да става свидетелка на ежедневните тръшканици на Стетсън заради аритметиката (обожавах това дете, но не беше надарен със стандартната порция мозък). Ако Сърдитите женки разберяха за който и да било от недостатъците на децата ми, щяха да полудеят от кръвожадно вълнение. Освен това щяха да се почувстват опустошени. Никоя от тях не го осъзнаваше, разбира се, но те се нуждаеха от мен точно толкова, колкото и аз от тях. Това бе симбиоза. Аз бях акулата, а те бяха пет милиона дребни рибки, които се изхранваха с питателните остатъци по корема ми.
Малки идиотки. Отчаяно жадуваха да ме изядат. Нямаха представа, че аз бях тази, която поддържаше живота им.
Публикувай коментар
