Те обиколиха света и се срещнаха със Сократ, Леонардо да Винчи и Нютон, а после изпробваха уменията си в най-различни професии – от моряци и доктори, та чак до изобретатели! Сега любознателният Тони и неговият най-добър приятел – говорещото кученце Гари – се завръщат!
Време е да се отправим на ново шеметнозабавно приключение с любимите герои. „Тони, Гари и феята“ – третата книга в щурата поредица на обичания писател Иво Сиромахов – вече е на пазара, отново с великолепните илюстрации на художничката Лилия Тодорова.
Но ама че работа! Този път мисията на Тони и Гари е по-важна от всякога. Феята Миранда е болна и се нуждае от помощта на верните си приятели!
Има само едно лекарство за страшната фейска болест – сложна магическа отвара. А за да се приготви, разбира се, са необходими най-необикновените съставки. Ала Тони и Гари ли няма да се справят със задачата?
Двамата приятели тръгват на пътешествие из приказните български земи в търсене на:
- златно кюлче от рудник на джуджета в Родопите;
- перо от сребърен пеликан от Вълшебното блато;
- вълшебен мъх от витошките морени;
- магическа гъба от Стара планина;
- божествено цвете, растящо край Седемте рилски езера в Рила;
- косъм от брадата на великана Къпинчо нейде в Странжда;
- люспа от кралицата на змиите на Змийския остров.
И още какви ли не чудатости!
Ще успеят ли Тони и Гари да се преборят с дивите пчели, прилепите, отровните змии и всички други изненади, които се изпречат на пътя им? И ще съберат ли всички съставки, за да излекуват феята навреме?
След „Приказно пътешествие“, „12 принцеси“, „Тони и Гари обикалят света“ и „Тони и Гари избират професия“ с финото си чувство за хумор Иво Сиромахов за пореден път доказва, че еднакво добре разсмива както малки, така и големи приключенци.
Остроумна, уютна и чудно вълшебна, „Тони, Гари и феята“ е сладко лакомство за всяко читателско сърце. И напомняне – няма страшно! Не и когато те пази най-силната магия – тази на приятелството!
Афел бафел румтумтум!
Из „Тони, Гари и феята“ от Иво Сиромахов
ЗЛАТНОТО КЮЛЧЕ
– Къде да го търсим този рудник? – почеса се с лапичка зад ушенцето Гари. – Миранда изчезна, без да ни каже къде се намира.
– По света има много рудници, в които се добива злато – замисли се Тони. – Но ние търсим такъв, в който работят джуджета.
– Дядо ми разправяше, че навремето бил златотърсач в Аляска. Там имало много рудници. Обаче било и много студено. Козината ми се обледяваше, вика дядо. Кучи студ! И там имал един приятел – кучето Белия зъб. Майка му на Белия зъб била вълчица. Ама много страшна вълчица, с ей такива зъби! Дядо ми ходел заедно с Белия зъб да търси злато. Но не ми е споменавал да е имало джуджета там.
– Хрумна ми нещо – каза Тони. – Дай да сложим вълшебните цилиндри. Те ще ни изпратят на правилното място.
Тони извади от раницата си двата цилиндъра, сложи по-малкия върху главата на Гари, а по-големия върху своята и се усмихна.
– Помниш ли какви бяха магическите думички?
– Как да не ги помня! – излая радостно Гари. – Афел бафел румтумтум златен рудник на джуджета.
Изведнъж двамата се озоваха пред една висока скала. Гари се ослуша и подуши въздуха наоколо.
– Не ми мирише на злато – каза. – Възможно ли е да сме попаднали на грешно място?
– Цилиндрите никога не грешат – успокои го Тони. – Мястото трябва да е тук.
– Не виждам никакъв рудник – отвърна Гари и продължи да души земята тревожно. – А и не ми мирише на джуджета.
– Как миришат джуджетата? – попита Тони.
– Джуджетата миришат на джуджета – обясни Гари. – Не си ли мирисал джудже?
Тони поклати глава. Никога не беше мирисал джудже.
– Не е тук – отсече Гари. – Цилиндрите са сгрешили. Дай да пробваме пак. Афел бафел румтумтум златен рудник на джуджета.
Двамата си останаха на същото място.
– Май не са сгрешили – измърмори Тони. – Това трябва да е мястото. Дай да потърсим.
Тони тръгна да обикаля скалата, а Гари вървеше до него и душеше снега.
– Тук не са минавали други кучета – отбеляза Гари и облиза нослето си. – Явно сме на някакво тайно място.
– Ами да. Джуджетата са си направили рудник на тайно място, за да не дойде някой да им вземе златото.
– Ама къде е тоя рудник? – започна да нервничи Гари. – Можем да обикаляме тук цял ден и да не го открием.
– Ще го открием – окуражи го Тони и двамата продължиха да обикалят.
По едно време Гари спря на място и наостри уши.
– Какво има? – попита го Тони.
– Шшт! Тихо! – прошепна Гари. – Чуваш ли нещо?
Тони се ослуша.
– Нищо ли не чуваш? – попита Гари.
– Не.
– Аз чувам едно тихичко почукване, което идва изпод земята – продължи да шепне Гари. – Ето го пак. Чук, чук, чук… Не го ли чуваш?
Тони се заслуша и наистина сякаш някъде под земята някой потропваше.
– Чух го! – зарадва се Тони. – Това трябва да са джуджетата. Рудникът им е някъде под нас и те копаят злато с малките си кирки.
– Ей сега ще ги намеря – закани се Гари и започна настървено да копае дупка с лапичките си.
– Чакай! – спря го Тони. – Няма смисъл да копаеш. Рудникът сигурно има вход, през който джуджетата влизат и излизат. Просто трябва да го намерим.
Тони тръгна напред, а Гари го последва. Не минаха и двайсет крачки, когато се озоваха пред издълбана дупка в скалата, висока около метър.
– Това трябва да е – каза Тони. – Прилича ли ти на вход на рудник?
– Прилича ми на дупка в скалата – отвърна Гари. – Може да е вход за рудника, а може и да не е.
– Ще проверим – каза Тони и влезе в дупката. Гари присви уши и влезе след него.
– Много е тъмно тук – изскимтя Гари. – Давай да си ходим. Дядо ми казваше да не влизам в тъмни дупки, защото в тях може да има опасности.
– Страх ли те?
– Мен да ме е страх! – обиди се Гари. – Аз съм най-безстрашното куче в света. Но просто не виждам смисъл да се бутаме в тая тъмница.
– Сега ще светна – каза Тони и извади от раницата си два челника. Закрепи единия на главата на Гари, а другия – на своята, и ги светна. Челниците осветиха дълъг тунел.
– Ето, виждаш ли, няма нищо! – излая Гари. – Хайде да излизаме.
Но в този момент от дъното на тунела пак се чу почукване. Този път беше доста по-силно.
– Това е рудникът, Гари – каза Тони. – Джу-джетата са някъде там.
Изведнъж се чу плясък на криле и цяло ято прилепи прелетя над главите на двамата приятели. Гари започна да лае уплашено.
– Помощ! Летящи мишки! – извика.
– Не бой се! – погали го по гръбчето Тони. – Това са прилепи. Те са безобидни.
В края на тунела имаше желязна врата, на която с големи букви беше написано „НЕ ВЛИЗАЙ“. Зад нея се чуваше тракането и чукането от рудника.
– Не влизай – прочете надписа Гари. – Разбрах. Тръгваме си.
И тръгна с бързи крачки към изхода.
– Как ще си тръгнем! – спря го Тони. – Тъкмо стигнахме до мястото, което търсим.
– Ти български език разбираш ли? – ядоса се Гари. – Какво пише тук? Пише „Не влизай“!
– Нормално е да напишат така – каза Тони. – Не искат никой да пречи на работата им. Обаче ние няма да им пречим. Само вземаме златното кюлче и си тръгваме.
– Тони, дядо ми ме е учил, че когато видиш някакъв надпис, трябва да го спазваш. Ако пише „Не лай!“, няма да лаеш, ако пише „Не ръмжи!“, спираш да ръмжиш. Ако пише „Не яж кокали!“, отнасяш кокала на някое тайно място и си го изяж-даш там. Тия надписи не са сложени случайно.
– Гари, Миранда е болна и ние ѝ обещахме да ѝ намерим лекарството, предписано от доктор Бухал. Не можем да си тръгнем, без да сме взели златното кюлче.
– Прав си – наведе глава Гари. – Да влизаме!
***
Публикувай коментар
