Ясни са победителите в конкурса "Наздравица за любовта", вижте произведенията им

Ясни са победителите в конкурса "Наздравица за любовта", вижте произведенията им

Ясни са имената на победителите в поетичния конкурс на община Асеновград „Наздравица за любовта“.

I място – Татяна Йотова от Айтос, с произведения „Тихи пръсти“ и „Наздравица с любовта“. Журито определи стихотворението за победител за несъмненото присъствие на поезия и оригинална трактовка на познати любовни състояния.

II място – Стефан Минчев от Бургас, със стихотворението „Никой не умира от любов“ и цикъл стихове – за интересното преобръщане на гледната точка, потушаващо прекомерния патос на традиционното поетическо световъзприемане.

III място си поделят: Милчо Петров от София (за цикъл стихотворения, впечатляващи със страстта и небрежната артистичност на писането) и Хари Спасов от Пловдив (за стихотворението „Асеновградски златни игли в сърцето“, белязано от носталгична и добре контрапунктирана освободеност на стиха).

Поощрения за млади автори: Не се присъждат.

Награда за автор от Асеновград: Не се присъжда.

Професионалното жури бе затруднено от многобройните вдъхновяващи стихове на участници от цялата страна. Йорданка Гецова и Кръстю Раленков оцениха и избраха най-добрите сред най-добрите произведения. „За тези 10 години конкурсът се утвърди като един от амбициозните и сериозни поетични конкурси, посветени на любовта. Интересът и броят на участниците беше впечатляващ, работата на организаторите – на високо и почтено ниво, белязано от стремежа да осигурят както високостойностни журита, така и максимална коректност и обективност, свързана с оценяването на творбите при стриктно спазване на правилата за анонимност на участниците. Може да се каже, че в това отношение организаторите от община Асеновград са просто железни и това им прави чест“, казват членовете на журито.

Кръстю Раленков е роден в Панагюрище през 1965 г. Магистър е по философия от СУ „Климент Охридски“. Пише поезия, проза и литературна критика. Автор е на поетичните книги „Денят на еднодневката“, „Кислород“ и „Смъртта разпитва вече кой си“. Носител е на множество литературни награди за поезия.

Йорданка Гецова е родена в Сливен, но израства във Велико Търново. Завършва Математическа гимназия „Васил Друмев“ в старопрестолния град и ЛТУ – София със специалност „Ландшафтна архитектура“. По професия е ландшафтен архитект. От 1991 г. е преподавател в Професионална гимназия по архитектура, строителство и Геодезия „Арх. Камен Петков“ в Пловдив. Свързана е с поетичната реч от най-ранна детска възраст. Автор е на 3 поетични книги: „Симбиоза”, “3х10 перли от часовника“ и „Живот без заместители“. Носител е на награди от немалко конкурси за поезия.




ЕТО И ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ:

I място – Татяна Йотова от Айтос

„ТИХИ ПРЪСТИ“

Прокарай тихо пръсти през косите ми,
задръж ги там, където от гърба
започва на сърцето ми кръга
и бедствено се лута,
и безритъмно…

Прокарай пръсти –
дишам препинателно,
ще сложа гилотина за слова,
единствени ще пусна през брега
молитви за безкрай и допирателна.

Прокарай пръсти –
тайничко от другите,
да мога да усетя само аз:
разтърсван от стрелката си компас
как губи път във вино изумрудено…

И както свиря,
струните в ръцете ми
от огън да се врежат в твоя пулс
ах, пръстите –
предвестници на трус –
да откънтят в мълвите непрочетени,

екстàзи да пируват
оглушителни…
Мълчание
навярно ще спаси
взривеното море преди зори…
Прокарай тихо пръсти през косите ми.

„НАЗДРАВИЦА С ЛЮБОВТА“

Миг пред знамение! Сякаш зора ще се ражда.
Сдъ̀ржано-смело набъбва триумф прозорлив.
Нещо вали! А стените умират от жажда,
с мен между тях, овдовели от сушевини.

Зима и лято си. Вечер и ден. Там и тука…
Сграбчваш ме с розова, бебешка сладка пета,
с някаква дума в мажор ми топиш махмурлука,
после омая ми сипваш през рохкия хлад.

Вече не си ми нагости. Стопанка – загадъчна!
Даже харесва ми твоят изискан каприз:
вадиш ме – тролски – от кош с любопитни играчки,
глождиш, изискваш, прощаваш… Смехът ти стърчи…

Въпреки нрава нехаен – ей тук ми засядаш!
Някак си – питомен – бухвам и даже летя;
ставам молитвен; потъвам в череши жужащи;
съмвам – фрегатата по вятъра; свой съм с врага…

Толкова светла си – медният звук на флигорна!
Виното – грях в милостта на свещен послеслов…
Моята песен се влива със устни гальовни
в чаша живот, за наздравица с тебе, Любов.


II място – Стефан Минчев от Бургас

„НИКОЙ НЕ УМИРА ОТ ЛЮБОВ“

Толкова е хубаво, че вече никой не умира от любов.
Че днешният Ромео може да порасне, да направи кариера.
Че Жулиетите ще надживеят мъката, сълзите, изневярата,
за да опитат пак и пак със следващия. Пак. И пак…
Че вместо да се хвърли върху релсите, Каренина ще
избере да се качи на влака, да седне във купето, да
погледа през прозореца как дървета и поля остават
зад гърба й като лоши спомени. Да попари чувствата
у себе си, да размисли и да вземе най-мъдрото решение:
да продължи нататък, да диша, да се забавлява!
Толкова е хубаво, че вече никой не умира от любов.
Жалко е, че темите в съвременните книги и във филмите
ужасно избледняха. Но трябва с радост да се примирим,
цената е нищожна на фона на спасените животи. Нали?


III място – Хари Спасов от Пловдив

„АСЕНОВГРАДСКИ ЗЛАТНИ ИГЛИ В СЪРЦЕТО“

Спомни си за него, сервизът с чашите
от оловен (условен) кристал
намираше се трудно, оловото беше в изобилие
сякаш беше вчера
не, преди час бяхме деца (почти)
ти накъдрена с ролки, от поцинкована ламарина
аз с подрязани бакенбарди, тургеневски наполовина
отново беше криза (кога не е била)
твоята майка даде последните си левчета (страшни лъвове преди)
за да имаш най-вълшебната рокля (толкоз златни игли я ваеха в Асеновград )
мама (с връзки) намери най-добрия шивач (87 годишен, невиждащ добре…)
купи два метра и половина плат от най хубавия ( разбирай евтин )
уши ми се костюм (пази Боже) бях Карлсон на покрива
(наистина бях там от щастие)
Кръстю Раленков на сватбата ти беше прелестна (отново си), танцуваха, танцуваха, танцуваше
лебед в моето родно блато, а аз някакво жълто пате
лудо щастливо от късмета си (не те заслужавам)
спомни си за сервиза, онзи с високите чаши
(на италиански servire означава служа)
кой ни го подари не помня, не помниш, лицата се сливат
музиката свири като за последно, Титаник потъва
ние My Heart Will Go On
спомням си в детайли
шампанското от чашите, брудершафт
помня (как мога да забравя) устните ти
топли млади искащи, те идват към моите
да ги взема, да ги пленя, да ги събудя
забравям за всичко и за всички
за най-бедната година, за инфлацията и немотията
за панталона ми, който неистово се мъчи да се отдели от кръста ми
(нося си кръста)
за дядо подпийнал от щастие и сватбарска свобода,
за баба, която се кръсти тайно за нашето щастие,
за тати притеснен за сметката от тържеството
за мама, която се смее през сълзи,
изчезва всичко, аз съм ти, ти съм аз
не си го забравила сервиза ( а мислех, че си)
бършеш чашите от праха с гръб към мен
не може да ме излъжеш
(виждам те, медиум съм, не медиен)
плачеш ли тихо (винаги си тиха), не ме виждаш (къде си)
отивам на терасата, за цигара
щракам запалката, щракат твоите тънки  изискани токчета
отмерено, отривисто, достойно, подписа ли (подписвай, подписвай)
тридесет години, толкова малко, преподписвам в чаша оловна
с орис вековна моя радост съдбовна
каквото ми даде два пъти взех
каквото ти дадох с пъти надвзех.


III място – Милчо Петров от София

„ОПИВАШ МЕ“

Опиваш ме! И сякаш вино
пълзи във вените ми скришом.
Не спирай, не! Опивай фино
и с дъх сатенен на каишка

по тялото си ме разхождай,
душата ми докосвай с устни,
сърцето ми с очи пробождай!…
и да поискам да ме пуснеш –

да стане строго немислимо…
додето сам не се откъсна…
Опивай ме – сега, любима,
че утре вече ще е късно,

че утре капчици незрими
ще ми поръчат вятър леден.
Опивай ме – сега, любима,
защото знам… е за последно…

„НЕОБИКНОВЕН“

… и затова ще почна от средата…
Далеч от юг, до север твърде близо,
от другата страна на огледалото
на болката по стъпалата слизам.

И губя кислород, и дъжд съм плачещ.
Сред четири стени без дъх се давя.
Стена съм чиста, тебе там окачвам –
божествена картина незабрава.

И празна тишина съм… ти във нея –
онази музика която обожавам,
която и дори да оглушея –
ще мога пак да слушам.
И тогава…

разпарчетосал рамките на времето,
ядрото чак на тленното достигнал,
кълнец живец от там успял да вземе той
и този кълн в очите си въздигнал,

един мъдрец прошепва тихо, леко
(защо ли толкова на мен прилича?!):
„Не ще си вече никога обикновен, човеко,
от необикновената жена веднъж обичан.“

„РАНЕНА УТРИН“

Ранена утрин… Улицата – двупосочна…
Напред или назад… решавам сам…
Или да кривна във страни… Да скоча!
Да знаех само, че си нейде там…

Луната ще си тръгва – драсва с нокът –
съвсем безшумно се отваря бравата.
Край мене – есента… кафявоока…
Красива есен… пряма и прощаваща…

Ранена утрин… Улицата – мокра…
Обувки плитки, пълни с дъжд…
А любовта… и тя кафявоока –
как искам да я срещна изведнъж!

Тогава ще ѝ кажа: „Добро утро!“.
Тогава ще ѝ кажа: „Добър ден!“.
И някак ще ми дойда тъй отвътре:
„Подай ръка! И остани със мен!“.

Ранена утрин… Слънчице… с езиче
си близва дъжд… и спомен за жена…
В кутията едно писмо наднича!
Какво по-хубаво начало на деня?!

Публикувай коментар

Публикувай Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *