Със завладяващия трилър „Когато тя си отиде“ норвежката писателка Алекс Дал оплете читателите в дантелената мрежа от лъжи на привидно бляскавия свят на висшата мода. Сега един от най-обещаващите гласове на скандинавския трилър се завръща у нас с втора, още по-смразяваща история, в която невинна „Среща за игра“ завършва с ужасяващо отвличане…
Готови ли сте да се окажете в центъра на събитията около озадачаващ случай на изчезнало дете, който ще ви повлече в ураган от съмнения, отмъщение и завист.
Бихте ли поверили детето си на човек, когото току-що сте срещнали? Това е грешката, която Елиса Бликс допуска в двора на училището на дъщеря си, когато майката на новото момиче Жозефин кани малката Лусия на „Среща за игра“.
Това, което би трябвало да бъде първото гости с преспиване на Лусия, се превръща в отвличане. А когато Елиса целува дъщеря си за лека нощ, тя не подозира, че това ще бъде последният път, в който я вижда.
От семейството на Жозефин няма и следа. А луксозният им дом не пази никакви следи от съществуването им. Случаят с Лусия изправя цяла Норвегия на нокти, а полицията започва да подозира, че момичето е попаднало в ръцете на международна престъпна мрежа.
Възможно ли е това да е план за отмъщение срещу семейство Бликс? Чиста завист? Или смъртоносна игра на някой, който е способен на всичко, за да провали живота им?
С ярък и запомнящ се стил Алекс Дал се вмъква в съзнанието на читателя и го кара да съпреживее както ужаса от загубата на дете, така и внезапно прозрение, че това не е просто случаен акт на насилие, а внимателнозготвено покушение, което ще изправи косите ви.
Умело изплетен, емоционално поглъщащ и искрено ужасяващ, „Среща за игра“ е смразяващ психологически трилър от най-високо ниво, който ще ви разтърси със светкавичния си ритъм и изпълнена с напрежение атмосфера.
Из „Среща за игра“ от Алекс Дал
Елиса
3
Лицето на Фредрик е изкривено, бледо, объркано, уплашено. Бързам към него, а чаткането на токчетата ми отеква в салона за пристигащи на летище „Торп“. Долавям разтревожените погледи на хората; надали тичам така без причина.
– Какво има? – успявам да изрека. – Защо си тук? Къде са децата?
– Аз… Не мога да намеря Лусия.
– Как така не можеш да я намериш?
– Майката не я върна в три, както се бяхме уговорили.
– Какво? Защо? Обясни ли защо се бавят?
Изскачаме навън през въртящите се врати, където сме посрещнати от вятър и ръмеж, и се втурваме към паркинга за кратък престой.
– Звънях ѝ и ѝ пратих съобщения на номера, който ми даде, но веднага се включва гласова поща.
– Мамка му, сигурно съм ти дала грешен номер. Спираме за кратко пред автомата за плащане на паркинга, поемаме си дъх и се вглеждаме в очите един на друг. Да, това трябва да е. Грешен номер. Измъквам телефона си. Няма нови съобщения или пропуснати повиквания. Не разбирам – дори да съм дала грешен номер на Фредрик, Лин има моя. Защо не ми е позвънила, ако ще закъснее да ми върне детето с четири шибани часа?
– Почакай, ти каза, че сутринта ти е звъннала от басейна. Значи трябва да имаш номера ѝ.
Фредрик поема кредитната си карта от автомата и двамата подтичваме по мокрия паркинг. Самолет излита над самите ни глави и шумът поглъща отговора му.
– Какво? – крещя.
– Казах, че ми позвъни от скрит номер.
– Какво?
Качваме се в колата и се взираме един в друг в притихналото студено купе. –
Тогава не се замислих… Но предполагам, че е малко… странно.
– Какви ги говориш, по дяволите? Защо не ми каза, когато ти позвъних от Рим?
– Не се замислих. Аз… В разговора ни нямаше нищо странно и явно не съм съобразил.
Чакаме на опашка да излезем от паркинга, и двамата сме взрени право напред в колите пред нас, изпускащи колелца пушек в студения въздух, отчаяно се мъчим да измислим причина, която би спряла Лин да се свърже с нас.
– Виж – заговарям в опит по-скоро да успокоя себе си, отколкото нещо друго. – Сигурна съм, че всичко това си има съвсем логично обяснение. Трябва да си е изгубила телефона. Или… Или може би детето ѝ се е разболяло. Може би е пратила съобщение, че момичетата си играят у тях, и по кой знае каква причина ние не сме го получили.
– Не са в къщата. „Аснестопен“ №25, нали?
– Да. Откъде знаеш, че не са там?
– Шофирах дотам. Два пъти. И до басейна ходих. Не бяха в кафенето. И не можах да ги видя в основния басейн или в детския.
– На алеята пред къщата имаше ли автомобил?
– Не.
– Ето, тук завий вляво. Незабавно трябва да отидем там.
Фредрик ми хвърля поглед, дава мигач и поема по втората отбивка на голямо кръгово кръстовище с фонтан в центъра му. Отминаваме фериботите и корабчетата на пристанището Сандефьорд, а после празните ресторанти с изглед към морето, сега затворени за зимата.
– Мила, мисля, че трябва да се обадим в полицията – обажда се той.
– Какво? Не. Не, това е някакво недоразумение. Няма какво друго да е. Хайде сега, в Сандефьорд сме. Най-безопасното място на земята. Имам предвид, че тя не може да е… Нищо лошо не се е случило, знам, че е просто побъркано недоразумение.
Фредрик кара бързо към Вестероя. Недостатъчно бързо. Дишането ми е плитко и съм забила нокти в дланите си. В главата ми нахлуват всевъзможни сценарии и макар да не съм се молила от години, започвам да се моля безмълвно. Моля те, моля те, не и Лусия. Не Лусия. Нека това да е една от онези ужасни ситуации – „О, помниш ли как онзи път си мислехме, че се е случило нещо наистина трагично, а се оказа някакво глупаво недоразумение“. Фредрик едва намалява скорост и отбива от главния път по крайбрежния, отвеждащ към „Аснестопен“. Солена вода е наводнила платното и ние профучаваме през дълбоките локви и заливаме тротоарите с гейзери. Притискам пръсти към бумтящия пулс на шията си. Това е реално. Часът е седем и деветнайсет минути, а на мен не ми хрумва и една основателна причина Лусия да не е върната у дома или защо Лин отказва комуникация.
– Почакай, ти си прав, разбира се, че си прав. Трябва да се обадим в полицията. Боже. – Отключвам телефона си и започвам да ръчкам екрана, но пръстите ми треперят неудържимо и не успявам да спра сълзите си.
– Задръж. Стигнахме – шепне Фредрик и завива по стръмния хълм към огромната къща, а после спира на алеята. – Виж, свети. Преди лампите бяха угасени. И има автомобил. Трябва да са се върнали. Благодаря на Бог.
В отворения гараж се зарежда черен електрически „Нисан Лийф“. Изтичвам до входната врата. Стръмният склон е брулен от свиреп вятър, който ни обгръща като малко торнадо. Блъскам с всички сили по солидната дъбова врата и в същото време натискам звънеца. Отвътре долита едва доловим звук, постоянно жужене – прахосмукачка, която се бута в первазите?
Нуждая се от Лусия. Незабавно. Имам нужда от моето момиченце. Изпитвам силна потребност да заровя нос в тънката ѝ златиста коса, да усетя слабите ѝ ръчички около шията си. Не успявам да се въздържа.
– Лусия! – крещя с пълно гърло. Тихият звук вътре спира и чуваме да приближават стъпки. Вратата се отваря.
Публикувай коментар
