Решението на Доналд Тръмп да върне Съединените щати във военна конфронтация в Близкия изток напомня за стратегическа грешка, която някога подкопа мощта на Британската империя. Това пише Фарийд Закария в анализ, публикуван във „Вашингтон Пост“ и „Форин полиси“, цитиран от БГНЕС.
През последните около 15 години много американски лидери, включително тримата президенти през този период, бяха убедени, че страната е прекалено дълбоко въвлечена в опитите да пренарежда обществата в Близкия изток. За тях по-неотложни предизвикателства бяха възстановяването на индустриалната база на САЩ и справянето с възхода на Китай. Днес обаче Америка отново води война, целяща да промени политическата структура на държава в по-широкия Близък изток. Както в Ирак, Афганистан и Либия, изходът едва ли ще бъде такъв, какъвто поддръжниците на операцията очакват.
Възниква въпросът защо подобни ситуации се повтарят.
За да се разбере настоящето, трябва да се погледне към миналото и към единствената държава в модерната история, чиято глобална мощ е съпоставима с тази на Съединените щати. В началото на XX век Великобритания е единствената световна суперсила. Делът на Британската империя в световния брутен вътрешен продукт през 1870 г. достига приблизително 25 процента, приблизително колкото е делът на САЩ днес, а Лондон е финансовата столица на света. Великобритания осуетява опита на Наполеон да установи контрол над Европа и възпира руското разширение в Югоизточна Европа по време на Кримската война. Огромната империя определя дневния ред на международните отношения по начин, сходен с ролята на Вашингтон днес.
Между 80-те години на XIX век и 20-те години на XX век Лондон все по-често реагира на нестабилност, враждебни режими и вакууми на властта в Азия и Африка. Британски войски са изпращани в Судан, Сомалия, Ирак и Йордания. Всяка от тези операции изглежда оправдана в конкретния момент, но води до постоянно въвличане в локални кризи в периферни региони на света и до огромни разходи. Иракското въстание през 1920 г. например изисква участието на над 100 000 британски и индийски войници и десетки милиони лири за потушаването му, при положение че приблизителният бюджет за образование във Великобритания по това време е сходен с цената на тази „експедиция“.
Докато британските лидери разгорещено обсъждат стратегията си в Месопотамия, страната пропуска да се съсредоточи върху ключовите икономически и технологични предизвикателства. Докато британските сили воюват с племена в Близкия изток и Африка, отвъд Атлантика Съединените щати тихо изграждат най-модерната индустриална икономика, която светът е виждал. В Европа след Първата световна война победената Германия постепенно възстановява своята индустрия и създава силно механизирана военна машина. Великобритания, разсеяна от кризите по периферията, постепенно губи преднината си в основните области. С течение на времето това води до разпадането на британското глобално лидерство.
Днес Съединените щати се поддават на подобни имперски изкушения. Вашингтон реагира на реални кризи в Близкия изток и вижда политическа, военна и морална логика в намесата. Голямата стратегия обаче изисква ясно определяне на приоритетите и разумно разпределение на ограничени ресурси. САЩ не разполагат с безкраен политически капитал, военен капацитет или икономическа устойчивост. Всеки въздушен удар по Техеран, всяка ракета за борба с дронове, изстреляна над Персийския залив, и всеки час, в който представители на администрацията обсъждат политическото бъдеще на Иран, отклоняват внимание и ресурси от фундаменталните предизвикателства на XXI век.
Основната и незаменима роля на Съединените щати е да поддържат глобалната система срещу ревизионистичните амбиции на Пекин и Москва. Китай не се заплита във войни в Близкия изток. Страната системно инвестира в изкуствен интелект, квантови технологии, възобновяема енергия, батерии и роботика, които ще определят бъдещия баланс на силите в света. Русия продължава настойчиво да подкопава европейската сигурност и западните демокрации чрез хибридни политико-военни операции, които трудно се откриват и още по-трудно се неутрализират. Докато Москва и Пекин оспорват основите на световния ред, изграден от Съединените щати, Вашингтон отново се подготвя да отделя ресурси и човешки животи за поддържане на реда в Близкия изток и за опити да влияе върху политическото бъдеще на една от държавите там.
Историята показва, че Великите сили често се поддават на изкушението на „малките войни“, защото те създават илюзията за бързи политически и морални победи. Тактическите успехи обаче рядко водят до стратегически резултати и често се превръщат в първата стъпка към продължително изтощение.
Дори евентуален успех на намесата в Иран би означавал дълбоко и продължително ангажиране на Съединените щати със съдбата на страната. Остава въпросът дали именно там трябва да бъдат насочени американските ресурси и внимание през следващото десетилетие. Урокът от британската история е ясен: Великите сили рядко падат, защото са победени от чужди армии. Те губят лидерството си, когато се разширяват прекомерно по периферията и пренебрегват собственото си ядро.
Публикувай коментар
