С омайната поредица „Самодивски сезони“ („Откраднато, обречено, опазено“ и „Орисано“) варненската писателка Искра Урумова потопи хиляди читатели в магията на българския фолклор и народните митове.
Сега обичаната авторка се завръща с изненадващ скок в жанра и от света на мистичното ни пренася във взривоопасната приключенска история „Последният милион“.
От остров Майорка, през Родос и Варна Искра Урумова ни запраща във вихрушка от събития, в чийто център се оказва една чаровна крадла с неподозирани таланти.
Някога далеч в миналото Андреа Христова напуска родния си Пловдив и влага цялото си наследство в усамотено местенце на райския остров Майорка. Години по-късно миналото ѝ се е изпарило също като фамилията ѝ. Сега Андреа Кристоф, или Рея, както я наричат жителите на малкото селце Дея, има две самоличности – за някои тя е опитен реставратор на антични вещи. За други – неустоима танцьорка, способна да разпали страстта в очите на всеки зрител. За малцина – хладнокръвен и неуловим професионалист, който може да изпълни каквато и да е поръчка, където и да е по света.
Докато един ден мисия на яхтата на известен руски милиардер не я изправя очи в очи с Мартин Алварес – чаровен и смугъл испански мафиот, зад чиято примамваща усмивка се крие огромна заплаха.
Страница от ръкопис, свързана с родовата история на Алварес, ще отведе Андреа във Варна – там, където ще се реши съдбата й.
Щуро надбягване с времето ще докаже, че и най-умелите крадци си намират майстора. Изправена очи в очи с изкушението, младата жена ще трябва да рискува да загуби всичко в опит да завоюва не само неприкосновеността си, но и своя „Последен милион“.
Написана в духа на най-популярните криминални романи от световно ниво, новата книга на Искра Урумова ни завихря в лудешка история на високи обороти, в която интриги, любов и опасни приключения се оплитат в стегнат възел.
„Последният милион“ ни кани да играем в смъртоносна игра на руска рулетка, където сърцето е желана мишена, която се улучва най-лесно отблизо…
Из „Последният милион“ на Искра Урумова
1.
Последен танц
Остров Родос, Гърция
Вмъквам се и затварям безшумно вратата. Прибирам миниатюрния шперц в сутиена, събувам високите обувки и ги оставям на пода. Минавам край елипсовидната маса и спирам пред внушителния стол, поставен като трон в дъното на дневната.
На живо е по-ужасен, отколкото на снимка. Сякаш е част от декор на зловещо фентъзи – дяволски рога, извити и резбовани, украсяват двата края в горната част на високата облегалка. Страничните подложки за ръцете са във формата на живописно изработени рогове (може би на изобилието), а кожата на седалката е крокодилска, черна и виси до пода, подобно на накъсана драперия.
Някой май се мисли за принца на мрака…
Плъзвам внимателен поглед по миниатюрните черни перли, обрамчващи кожата на облегалката по границата с дървената рамка.
Принцът на мрака е зодия Скорпион (според общодостъпната информация за него) и или вярва в силата на камъните и е суеверен, или дизайнерът на страховития му стол е проявил съобразителност.
Или е открил начин да го иронизира.
Подсмихвам се. Черните перли са подходящи за представителите на този зодиакален знак, но астролозите твърдят, че влияят положително само при хора с чиста душа.
Душата му ти е последна грижа!
Вадя пинсетата, скрита в шева на левия банел на сутиена ми, и се заемам с предварително набелязаното топче – разположено е леко вдясно на върха на облегалката. Придържат го четири тънки като косъмчета пластинки. Разтварям ги прецизно и захващам перлата с точността на блестящ мозъчен хирург. Успявам да я издърпам без поражения върху гнездото и я прибирам при левия банел на сутиена, после от десния вадя копие на черното топче, което махнах. Камерата в него ще се активира до 60 секунди.
Дразня се, че дългите ръкавици малко бавят движенията ми, но благодарение на тях няма да оставя отпечатъци.
Лекото поклащане под краката ми напомня, че дворецът, в който тършувам, е плаващ. Дръпвам ръкавицата надолу и поглеждам часовника си – имам по-малко от три минути. Охраната на яхтата спазва график за вътрешен оглед на всеки кръгъл час.
Изведнъж ми се струва, че латиноритмите отвън отекват по-силно… Затварям очи и се вслушвам. Нищо.
От напрежението е.
Поемам дъх през носа, задържам го и бавно издишвам, за да нормализирам пулса си. Хващам бръмбара с пинсетата и поставянето му на мястото на перлата отнема около четиресет секунди.
Заставам така, че да не попадам в обхвата на топчето (и на камерата в него). Клиентът със сигурност чака активирането, а прикритието на доминото – част от сценичното ми облекло, не е много надеждно.
Прибирам пинсетата обратно в сутиена, напъхвам я достатъчно навътре под гърдите си и притискам добре шевовете на банелите, подсигурени с плътно залепващи се отвори. Връщам се до вратата, като заличавам следите си в пухкавия килим, вземам обувките и отново напрягам слух.
Не долавям отвън нищо по-различно от звуците на дивата парти шумотевица, която сигурно се чува чак на острова. Измъквам се от дневната и старателно затварям самозаключващата се врата, бързо изминавам пустия коридор обратно към каютата, превърната в съблекалня. Бъркам в сутиена за гривната верижка, която скрих, като пристигнахме, и влизам припряно.
Полякинята Анита тъкмо слага своето златно домино.
– Намери ли я? – пита ме веднага и ѝ показвам гривната. – Да не се е скъсала?
– Не, закопчалката е скапана… – отвръщам нацупено.
Вратата се отваря с трясък и през нея връхлита задъханата украинка Рита:
– Ани, ти си на ред!
Анита отмята тъмната си коса и тръгва към палубата, а украинката се отпуска с въздишка върху една от табуретките. Червеният ѝ костюм прилича на ярко петно сред светлите нюанси на каютата.
Дрехите на трите ни са еднакви – лъскави боксерки и сутиен с банели. Аз съм в сребристо, а те са в златно и червено. Обувките и дългите ни ръкавици са в същите цветове, както и маските на очите ни.
– Мамка му, ще хвана морска болест! – оплаквам се и заставам зад гърба на още тежко дишащата блондинка, която маха нетърпеливо доминото. – Изгубих си гривната, докато идвахме насам, представяш ли си? Добре че я намерих в коридора. – Прибирам бижуто при багажа си. – Егати разкошът е тая яхта! Сигурно никога повече няма да стъпя на такава!
– И аз съм сащисана от този лукс, Ева! – Рита ме гледа в огледалото на тоалетката с изражение на оглупял русокос ангел. – Как се правят толкова пари?
Повдигам рамене, подреждам огнените си къдрици и проверявам в огледалото грима на очите си, около които е маската.
С тези зелени лещи и ярка коса навремето щяха да ме изгорят на клада и без разголеното ми в момента тяло.
– То работата с парите става с акъл – казвам дълбокомислено. – Янек така вика: „Да откриеш човека с мангизи е лесно, трудното е да му ги вземеш“.
Разсмиваме се глуповато.
Това кикотене, ако не го репетирам, някой ден няма да го умея.
– Добре ти е на теб, котенце! – въздиша Рита. – Онзи ден дойде от България и намери любовта! – щраква с пръсти – Ей го на́, изчезваш. Няма ли да ти е мъчно за танците, като отидеш с Янек в Америка? Толкова си добра на пилона!
– Ми неее – нацупвам устни. – С него ми е хубаво, а и гледам бързо да се отърва от работата.
До каютата стига вълна от подсвиркване и одобрителни мъжки възгласи. Анита явно се справя добре с пируетите.
– Свиркаджии! – констатира отегчено Рита, но си личи, че малко завижда. – Да се бръкнат за бакшиш – не! Нещастни богаташи! Ох, и аз трябва да си намеря мъж да се грижи за мен. Омръзна ми да се въртя на тоя пилон!
– Ще си намериш, ще видиш! – успокоявам я съчувствено. Приличаме на героини в евтин филм от миналия век – две глупачки танцьорки от Източна Европа си говорят на руски език на луксозна яхта край Родос и мечтаят за спасителна любов.
Публикувай коментар
