Може би го познавате като едно от най-обещаващите млади преводачески пера или пък като майстор на фантастично-криминалните сюжети от поредицата за детектив Бънк Ромеро. Но талантливият Емил Минчев крие още много изненади в ръкава си. И може да го докаже с великолепната приказка за всякакви възрасти „Митко и омагьосаната пещера“!
Вълнуващ, подплатен с малко носталгия по 90-те и солидна доза хумор, този завладяващ приключенски роман с фентъзи елементи кани читателите на шеметно пътешествие, в което го очакват лавини, гори от светещи гъби, плодове, големи като бидони, лабиринти, пълни с прилепи, свръхестествени сили… и най-голямото вълшебство: истинското приятелство.
Откъде, ако не от столичния квартал „Дружба 2“, би започнала почти невероятната истинска история на четвъртокласника Митко, който поема на първото си самостоятелно пътуване далеч от родителите? Но да отидеш на зелено училище в отдалечена хижа, сгушена сред снежните преспи, може да крие истински предизвикателства. Като да трябва да преживееш редица досадници, които искат да откраднат най-добрия ти приятел Райчо, да ти изядат вафлите, да трябва да говориш с Деси, която тайно харесваш, да си постоянно под прицела на строгия поглед на учителката по математика. Или да се окажеш затрупан от лавина посред нощ в изолирана колиба с най-добрия си приятел и цели две на брой момичета.
Невинно детско предизвикателство отвежда Митко, Райчо, Валя и Деси до мистериозна пещера дълбоко в недрата на Рила, където властват необясними физически закони, виреят причудливи растения и върлуват опасни свръхестествени създания. А през тази смайваща нощ между хлапетата ще се зароди неунищожимо приятелство, калено в огъня на едно изумително приключение с аромат на лукчета, дъвка „Турбо“ и крем карамел.
Непредвидимо, оригинално написано, забавно и уютно като приятелско потупване по рамото, „Митко и омагьосаната пещера“ от Емил Минчев е истинско удоволствие за любителите на пакостите на любимите Ян Бибиян и дяволчето Фют, примесено с неповторимия вкус на вълшебния свят на детството. Приказка, която някъде там, на ръба на фантазното, ни припомня, че най-изумителните тайни са заровени най-дълбоко в сърцето ни.
Емил Минчев е роден на 26.10.1984 г. в София. Завършил е Първа английска езикова гимназия и СУ „Св. Климент Охридски“. Превел е над 50 книги от английски език, сред които „Баскервилското куче“ на А. К. Дойл, „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл, „Пакостникът Пък“ на Ръдиард Киплинг, „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ на Р. Л. Стивънсън, „Рибарят и неговата душа“ на Оскар Уайлд и др. Автор е на осем романа, три сборника с разкази, множество статии по проблеми на изкуството, един аудиосериал и един киносценарий. Популярната му поредица фантастични романи за детектива Бънк Ромеро включва „Нюх“ (2016), „Бяс“ (2018), „Стръв“ (2019), „Мъст“ (2021) и „Лов“ (2023), а през 2025 г. се очаква да бъде публикувана шестата последна книга „Мрак“.
Из „Митко и омагьосаната пещера“ от Емил Минчев
Пролог
Митко зяпаше от балкона на кухнята и си фантазираше. Вечерта бе необичайно топла за януари и жизнерадостната песен на капчуците огласяше целия квартал: падналият на Бъдни вечер сняг се топеше и капеше от стрехи и улуци. Нагорещените радиатори продължаваха да бълват суха жега и да превръщат малките панелни апартаменти в сауни. Много хора бяха открехнали по някой и друг прозорец за проветрение и четвъртокласникът долавяше какофония от квартални звуци: приглушени разговори, бръмчащи телевизори, вой на прахосмукачка, бебешки плач, детски писъци и думкаща музика. Блокът бе живнал и хората се бяха разшавали, макар тлъстата зимна луна отдавна да бе изгряла над София. От време на време някоя кола минаваше с рев по улицата, а на заден фон неизменно присъстваше дрезгавият тътнеж, носещ се от „Цариградско шосе“. Докато се взираше в отсрещния блок, на Митко му направи впечатление, че почти всички тъмни прозорци просветваха в унисон. Погледна към блока отдясно и забеляза същия феномен: сякаш живеещите там размахваха запалени фенерчета в тъмните си холове. Предположи, че всички гледаха „Денят на независимостта“ по „Канал 1“ – хитовия филм тази неделя. Е, не съвсем всички, защото съседът отдолу хокаше жена си, а малчуганите от горния етаж топуркаха напред назад като стадо овце, докато майка им пържеше картофи на балкона и се мъчеше да ги усмири с обещания за някакъв мистериозен десерт. Господин Желязков от 37-и апартамент започна да изтезава цигулката си може би в опит да заглуши жалния вой на прегряла бормашина, идващ от мазето. После четвъртокласникът чу трясък на нещо стъклено, изпуснато на пода. Накрая съседите отдолу се разкрещяха и всичко свърши с шумен плесник и силно хлопване на врата, от което прозорците зад Митко издрънчаха.
Той се загледа надолу към заснежената улица и зърна дрипав старец с рошав калпак и найлонови пликове, овързани с тиксо около босите му крака. Клетникът ровеше в кофата за боклук пред съседния вход, а сплъстената му жълта брада бе толкова дълга, че стигаше до пъпа. Заприлича му на магьосник. Представи си го как махва с ръка и вонящият контейнер се превръща в дълга маса, отрупана с топла храна. После сопата, с която ровеше, се преобрази в златен жезъл, а носещият се към него раздрънкан микробус – в огнедишащ дракон със светещи квадратни очи. Алармата на паркирания наблизо вартбург започна да вие, събудена от вибрациите, и Митко веднага си представи, че това е ревът на звяра, готвещ се за атака. Топящите се от двете страни на пътя преспи бяха димните облачета, които змеят изпускаше от ноздрите си, а кафявата диря изгорели газове, виеща се от ауспуха на микробуса – люспестата му опашка.
Замириса на цигарен дим и Митко чу скърцане на отварящ се прозорец. Бабичката от 28-и апартамент бе излязла на остъкления си балкон, за да пуши. Не след дълго чу и жалното мяукане на една от котките ѝ. Митко харесваше госпожа Владимирова, въпреки че миришеше странно и ръцете ѝ бяха покрити с кафяви петна. Най-вероятно защото му даваше дъвка „Идеал“ всеки път, когато го видеше. Сега старицата се закашля, а после нещо я разсмя – сигурно палавият котарак бе направил някаква лудория. Смехът ѝ бе дълбок и хриплив и четвъртокласникът незабавно ѝ приписа ролята на кискаща се вещица. Бездомникът на улицата я чу, спря да ровичка в кофата и любопитно вдигна глава. „Магьоснически дуел!“, веднага си рече Митко.
Сетне от храстите зад трафопоста, където се помещаваше кварталната видеотека, долетя гърленото ръмжене на Шуши – местния помияр, който бабичките от блока хранеха с кокали и обелки от кренвирши. Ала четвъртокласникът веднага припозна в него свиреп върколак, който тъкмо се бе преобразил. Ами ако чудовището нападнеше магьосника, докато той се дуелираше с вещицата от 28-и апартамент? Митко трябваше да му помогне! Той така се развълнува, че се изправи на пръсти и притисна гърди в парапета, но после усети, че нещо там му убиваше. Бръкна в пазвата си и извади връвта, на която бяха окачени ключовете му от вкъщи. Бе забравил да ги свали, когато се бе прибрал от магазина. Но не, това не бяха ключове, а индиански болеадорас като в онази книга-игра, която наскоро бе прочел – кожени ремъци с вързани на края им каменни топки, които ловците въртят над главите си и после мятат към животното, за да оплетат краката му и да го препънат. И когато върколакът изскочеше от храстите, за да разкъса гърлото на магьосника, Митко щеше да го замери със своите болеадорас и да го обезвреди!
Той развъртя връвта с ключовете над главата си и впи поглед в потрепващия храст, но точно тогава баща му го извика за вечеря и развали илюзията, като безцеремонно приземи реещата се над квартала птица на въображението му. Родителите бяха такива: все гледаха да те върнат в сивото ежедневие, защото собственото им въображение бе закърняло поради недостатъчна употреба и тайно завиждаха.
Четвъртокласникът въздъхна, завъртя се на пети и влезе в топлата и светла кухня.
Публикувай коментар
