С бестселъровата си поредица „Софийски магьосници“ писателят Мартин Колев доказа, че завладяващото градско фентъзи може успешно да вирее и на родна почва и поведе хилядите си верни почитатели на вълнуващо приключение из софийските потайности.
Четири книги и почти десет години след като историята за първи път запя своята песен, е време да се пренесем в Балкана, където се вихри една по-различна магия. В книжарниците вече блести „Веща“ – книга първа от съвсем новата поредица „Сага за Стопан”!
Стари тайни, тъмни сенки и древна магия дебнат по китните улички на едно само наглед скучновато градче, в което обаче живеят редица колоритни и незабравими персонажи.
Запознайте се с Керда Калудова. Тя е на шестнайсет, никак не обича да чете книгите от списъка си за училище, има двама най-добри приятели, току-що разбито сърце… и е вещица.
Обаче като чуете вещица, не си представяйте някоя лачена посестрима, която се издига до небесата. Керда едва смогва да жонглира между домашните, почасовата си работа и тренировките по заклинания. А освен това живее в Стопан. Скътан в прегръдката на Балкана, Стопан е всичко друго, но не и интересен. Дори вещерското му сборище се състои от има-няма пет вещици. Няма демони, нито зли сили… досега.
Една сутрин градчето осъмва, разтърсено от жестоко убийство. И понеже освен всичко друго Керда Калудова е и твърде любопитна, тя и приятелите ѝ се оказват в епицентъра на разследването. Наред с един крайно привлекателен вампир, който не спира да посещава сънищата ѝ.
Е, както казват магьосниците: здрачник страх, мен – не! Керда бързо трябва да задобрее в заклинанията, ако иска да спаси Стопан, сборището си, а може би и цяла България… Докато добре познатият ѝ свят лека-полека се разпада край нея като ситно натрошена курабийка.
Подходяща както за изпечени „Софийски магьосници“, така и за новобранци, които тепърва надникват в света на българските зорници, здрачници, вещици и вампири, „Веща“ е уютна фентъзи наслада с вкус на мляко с какао, билки и щипка чудно вълшебство, вдъхновено от родния фолклор.
Мартин Колев за пореден път доказва, че вещият му писателски талант не познава граници. А резултатът е история за магия, древна като сърцето на България, която трепти с модерния ритъм на най-завладяващите градски фентъзита.
Или ако можем да перифразираме вещерските заклинания:
Чувствам палци ме сърбят… значи нова любима книга на Мартин Колев е напът.
Хайде да я отпразнуваме заедно на официалната премиера на „Веща“ на 25 ноември от 19:30 ч., във вещерското сборище на бар „Петък“. Заедно с Мартин Колев в разговора ще се включат още двама вещи магьосници на думите – Темз Арабаджиева и Христо Блажев. А какви други вълшебства ще се развихрят на сцената? Ще разберете сами…
„Идеално четиво за хладните вечери, когато цепеници припукват в камината и върколаци вият в далечината!“
ВЕСТНИК „СЕДМИЧЕН СТОПАН“
„Донесете ми сол и пипер, защото това трябва да е някаква особено безвкусна шега…“
ГОСПОЖА ДЕСПОВА, УЧИТЕЛКА ПО ФИЛОСОФИЯ
„Пет звезди! Невероятни герои, напрегнат сюжет и драматичен финал. Особено ми хареса, че накрая всички…“
АНОНИМЕН ЖИТЕЛ НА СТОПАН, НАСКОРО ИЗЧЕЗНАЛ БЕЗСЛЕДНО
Из „Веща“ от Мартин Колев
ГЛАВА ПЪРВА
ДОБРЕ ДОШЛИ В СТОПАН
Добре, добре – вие сигурно си представяте някакви именити софийски магьосници, които правят зрелищни заклинания и спасяват страната или дори целия свят от демонски нашествия. Сигур – но си представяте адски красиви вещици, които пеят народни песни и танцуват с метлите си кръшно хоро около Витоша. Сигурно си представяте епични битки със силите на злото и сърцераздирателни любовни истории, предателства и древни пророчества… В такъв случай – ща, не ща – ще трябва да ви разочаровам още от самото начало.
Казвам се Керда Калудова, на шестнайсет години съм и да, поне на теория съм вещица. Само не очаквайте някоя лачена посестрима, която хвърчи до небесата и с едно мръдване на показалеца си пали изпепеляващ огън. Аз правя такива калпави пламъчета, че дори не мога да си претопля сандвича на тях. Освен това живея в Стопан.
Ако не сте били в Стопан, трябва незабавно да поправите този пропуск! Скътан в прегръдката на Балкана, този чаровен град ще ви омагьоса с китната си природа и прословутите си археологически забележителности… или поне така пише в туристическите ни брошури.
Истината? Ако не сте били в Стопан, не сте пропуснали нищо. Това е просто поредният малък, западнал град, в който нищо вълнуващо не се случва. Нямаме демони, нито загадъчни зли сили. Дори вампирите ни са толкова възпитани, че не пият кръв. Вещерското ни сборище е достатъчно малко, за да се сбере около масата в кухнята. А най-сериозният ни проблем напоследък беше дали да не честваме Есенното равноденствие на закрито, защото го давали да захладнява. И повечето членове на сборището са в предпенсионна възраст.
Това е в общи линии нашият китен град, където, както казах, нищо вълнуващо не се случва. Поне до онази мрачна септемврийска сутрин, в която започна цялата тази история…
***
Втурнах се задъхана в класната стая. Бях закъсняла с десет минути за първия час, философия. Е, надали бях изпуснала нещо особено – честно казано, за тоя час можех да закъснея и с четиресет минути и пак да не изпусна нищо.
Госпожа Деспова обаче тъй ме изгледа изпод буйните си вежди, че скоропостижно се разсъних.
– Ето че и Керда ни удостои с присъствието си – отбеляза тя.
Изстрелях наведнъж заучената реплика:
– Добро-утро-госпожо-извинявам-се-за-закъснението!
– Влизай, влизай! – отвърна тя с реципрочно ниво на ентусиазъм.
Хвърлих си якето на закачалката, а учебниците – на чина. Деспова беше заръчала да прочетем някакъв текст от учебника вероятно за да отложи максимално нуждата да си общува с нас. Не я винях, няма нищо по-отвратително на света от първи час в първа смяна. Самата идея, че толкова рано сутрин до мозъка ми може да достигне информация, че и да се задържи там, е повече от абсурдна.
– Здрасти – казах на Рокси, другарчето ми по чин и бести завинаги.
Тя само изсумтя нещо, съсредоточена в текста.
Отворих учебника на еди-коя си страница и се огледах наоколо. Разбира се, повечето съученици не четяха, а си гледаха скришом телефоните. Само зубърите, завладели първата редица, се бяха надвесили над учебника с показна съсредоточеност. Харалампи, отличникът на класа, дори движеше устни, за да покаже колко се е вглъбил в текста. Вероятно се бореше за въображаемата награда „Най-добър читател“… Уви, Деспова въобще не му обръщаше внимание, а прелистваше новия каталог на „Ейвън“.
Прозях се и потърках очи. На пръв поглед положението си беше съвсем стандартно за сряда сутрин. На втори поглед обаче изникваше нещо странно. Сред съучениците ми се прокрадваше някакво вълнение – те се споглеждаха, разменяха си съобщения. Близначките от последния чин шушукаха в синхрон и клатеха глави унило.
Наведох се към Рокси и прошепнах:
– Абе какво става тука?
Тя с нежелание откъсна очи от учебника. Каквото щете говорете за Рокси, ама не можете да ѝ отречете усета за стил. Сигурно беше станала по първи петли, за да се погрижи за вида си. Поне обмислянето на цветовата комбинация не ѝ отнемаше много време – носеше черни дрехи и черен грим. Тук-там се прокрадваше по нещо лилаво – кичур в късо подстриганата черна коса и плетена шапка, надяната уж небрежно на една страна. Учителите вече се бяха примирили с навика на Рокси да носи шапка в час – или се бояха достатъчно от нея, че да не повдигат въпроса. Виж, ако аз влезех с шапка, Деспова щеше директно да ме прати при директора. Даскалката по философия хич не ме харесваше, което, честно казано, леко ме озадачаваше – все пак редовно ме наричаше дървен философ.
Рокси ме изгледа учудено и попита:
– не знаеш ли? за убийството?[1]
– КАКВО?! – отвърнах аз с всички главни букви, които тя пропускаше.
– Шшт! – изшътка Деспова.
– Извинявам-се-госпожо! – смотолевих и сниших тон: – Какво убийство? Кога?!
– снощи, в подлеза на кръстачката – отвърна Рокси. – убили са някакъв бездомник. всички за това говорят.
Имах чувството, че участвам в някаква скрита камера. Убийство в Стопан?! Дори не можех да си спомня кога е бил последният такъв случай. Не защото градът беше безкрайно спокоен и приказен – по-скоро бих го определила като изпаднал в състояние на идилична стогодишна кома. Тук извънредните новини обикновено бяха свързани с някоя колоритна комшийска свада или ремонт на квартална градинка.
– Човек – промърморих, – не мога да повярвам…
Рокси кимна.
– и аз. нашите са на местопрестъплението.
Каза го без особена емоция – за нея беше въпрос на чест да не проявява емоции, но го видях в погледа ѝ. Притеснението. Напълно разбираемо, при положение че и двамата ѝ родители бяха полицаи.
– Божичко – промърморих. – Горкият човек…
Деспова прочисти шумно гърлото си и каза:
– Вижте колко бързо чете Керда! Дори вече обсъжда прочетеното с Роксана. Хайде, споделете сега и с нас: какво пише в тая прословута Всеобща декларация за правата на човека?
Харалампи от първата редица ми хвърли убийствен поглед. Сигурно си мечтаеше да е на мое място – привилегия, която бих му отстъпила на мига.
– Е, сега вече я втасахме… – промърморих на Рокси.
Бих определила това, което последва, или като много добра импровизация, или като пълна излагация. Във всеки случай едва дочаках звънеца за края на часа, прозвуча ми като най-омайна самодивска песен.
С Рокси излязохме да поемем дъх и да си вземем кафе от гадния автомат в дъното на коридора. Там ни пресрещна Бойо, третият член на нашата скромна приятелска групичка. Ако случайно не е станало ясно все още, родителите в Стопан обожават да кръщават децата си с някакви традиционни позабравени имена – практика, която по моето лично мнение трябва да е подсъдима.
– Еооо! – извика Бойо и скочи на рамената ни, все едно сме люлка.
– по-полека! – предупреди го Рокси и за малко да си разлее кафето.
– Сори* – рече Бойо и скочи обратно на пода.
На него не му трябваше кафе, за да кипи от енергия. Бойо беше висок и хилав като върлина, постоянно размахваше ръце и се олюляваше наляво-надясно като подпийнал въжеиграч. Имаше дълга светлокестенява коса, която току прибираше зад ушите си. Днес бе оставил своя артистичен, да не кажа травматичен, отпечатък и върху дрехите си – дънки с неравни цепки, тениска с нарисувани зайчета и риза с шарени кръпки.
– Леле, хора, разбрахте ли за убийството? – попита Бойо.
– Егати странното, човек! – отвърнах. – Откъде накъде ще убиват някакъв бездомник, какво толкова им е направил?
– Може да е видял нещо опасно – предположи той. – Или просто да е изкарал лош късмет. По сутрешния блок казаха, че извършителят е някакъв наркоман.
– Ти пък откога гледаш сутрешния блок?
Бойо вдигна ръце.
– Аз да гледам телевизия? Абсурд! Майка го беше пуснала, докато закусвахме.
– аз пък чух нашите да си шушукат – намеси се Рокси. – все още нямат представа кой е извършителят.
Обърнахме любопитни погледи към нея.
– Така ли? Какво друго казаха?
– нищо. прибраха се само колкото да се преоблекат и да ни изпратят с малкия на училище. веднага потеглиха обратно за работа. днеска всички полицаи са на крак. Бойо заби пръст в неуспешния си опит за брада.
– Хммм, да не би да е някакъв сериен убиец?
– не знам – отвърна Рокси. – има ли серийни убийци само с по една жертва?
Телефонът извибрира в джоба ми. Шестото ми чувство се обади и това хич не ми допадна. Извадих телефона си и забелязах, че Бойо прави същото. И двамата бяхме получили ново съобщение.
„Черна котка без опашка!“, изпсувах наум.
Спогледахме се и едновременно прибрахме телефоните обратно. Шестото ми чувство рядко ме лъжеше, явно и сега не ме бе подвело. Полученото съобщение беше доказателство за това. Изглежда, че по някакъв начин – по начин, който все още не можех да разгадая – убийството беше свързано с мен. С моята тайна природа.
[1] * Ето още една привичка на Рокси, с която учителите вече се бяха примирили – тя отказваше да пише и дори да говори с главни букви.
Публикувай коментар
















