"Русия отблизо: Поглед към Кремъл отвътре": Легендарна журналистка от CNN Джил Дохърти представя у нас мемоарната си книга (ОТКЪС)

Нова книга в знаковата поредица „Власт и отговорност“ (ИК „Сиела“) със съставител Свилен Спасов тръгва по книжарниците – проницателният мемоар „Русия отблизо: Поглед към Кремъл отвътре“ от легендарната американска журналистка на CNN Джил Дохърти. Световноизвестната авторка ще гостува в България за официална премиера на изданието.

Представянето ще се състои на 16 ноември от 18:30 ч. във Френския институт в България  („пл. „Славейков“ 3, София). С Джил Дохърти ще разговаря Свилен Спасов – създателят на поредица „Власт и отговорност“, която вече десет години среща българските читатели със световнопризнати автори и техните трудове по актуални и значими обществено-политически теми.

Модератор на събитието ще бъде журналистът Даниел Ненчев. Дискусията ще бъде с превод на английски език. Повече за срещата вижте тук.

Какво е да познаваш лично Владимир Путин? Какво се случи с Русия? Как един човек успя да подчини съдбата на цял народ на собствените си амбиции?  „Русия отблизо“ на Джил Дохърти е драматична изповед и многопластов портрет на руската държава, властта и трагичната съдба на една нация.

Джил Дохърти е експерт по Русия и бившия Съветски съюз с дългогодишен опит. Запленена от руската култура още от гимназията, през последния половин век тя учи в Ленинград, пътува из Съветския съюз, живее в Москва и отразява управленията на Михаил Горбачов, Борис Елцин и Владимир Путин.

Работи като кореспондент на CNN в продължение на три десетилетия, като застава начело на московското бюро на телевизията по време на президентствата на Клинтън и Буш-младши. По времето на Джордж Буш-младши става управляващ редактор на CNN за Азиатско-тихоокеанския регион със седалище Хонконг, а по-късно отразява и Държавния департамент при управлението на Обама.

„Русия отблизо“ разкрива личната история на журналистката – от младежкия ѝ възторг по Русия през Студената война до преките свидетелства за възхода на Владимир Путин и разбитите надежди за демокрация.

Едновременно откровен мемоар и прецизен политически анализ, книгата проследява промените в Русия през очите на американка, която познава руснаците, техния начин на живот и техните лидери от първо лице.

С деликатен стил, прецизна аналитичност и дълбока емоционална интелигентност Джил Дохърти прави безкомпромисно честна и болезнено актуална равносметка за разпада на една нация.

„Животът на много от руснаците е пропит с дълбока, неизлечима духовна тъга и меланхолия без ясна причина. Джил Дохърти е доловила и предала всичко това с фин и елегантен стил, както подобава на един от най-значимите журналисти на нашето време.“

Свилен Спасов

 

Из „Русия отблизо: Поглед към Кремъл отвътре“ от Джил Дохърти

Пролог

Московия изглеждала странна на чужденците. Посетители от Запада като Ги дьо Миеж, секретар на дипломатическата мисия, изпратена при Алексей[1] от английския крал Чарлз II, както и много други, я опис­вали като някакъв магически свят: чудат, пищен, пъстър, различен от всичко, което някога били виждали, и напълно варварски.

– Николай Рязановски, „История на Русия“

 

В началото на февруари 2022 г. получих обаждане от Атланта. За мен „Атланта“ означава централата на Си Ен Ен (CNN) и усетих онзи стар трепет от вълнение, примесено с лек пристъп на страх, ко­гато чух гласа в слушалката да пита:

– Колко бързо можеш да стигнеш до Москва?

След три десетилетия в Си Ен Ен знаех защо се обаждат.

– Колко бързо можеш да си стегнеш багажа, имаш ли виза (в паспорта си винаги имах валидна руска виза), колко скоро можеш да се присъединиш към екипа в Москва?

Макар че се бях „пенсионирала“ от Си Ен Ен през 2014 г. след три десетилетия като кореспондент, все още бях анализатор в ефира на телевизията по всичко, свързано с Русия. От месеци имаше призна­ци, че Русия ще нахлуе в Украйна. Съединените щати го казваха от­крито. Почти година по-рано Москва беше започнала да струпва сили в Беларус, разполагайки ги на северната граница на Украйна, но ако е имало планове да бъде дадена заповед танковете да потеглят, това така и не се беше случило.

Обсъждах ситуацията с приятелите си – всички с голям опит по отношение на Русия, които наблюдаваха с тревога, а много от тях, включително аз самата, гледаха невярващо как броят на руските вой­ници нарастваше до над 100 000, заедно с танкове и артилерия. Адми­нистрацията на Байдън изпрати американски войски, за да подкрепи силите на НАТО в Полша и Румъния. За мен червената лампа светна през ноември, когато Си Ен Ен съобщи, че директорът на ЦРУ Уилям Дж. Бърнс е летял до Москва и се е срещнал с високопоставени руски представители на службите за сигурност, като им е казал директно, че Съединените щати следят струпването на войски и че ще има се­риозни последици, ако Путин даде заповед за нахлуване. Посланикът на САЩ в Москва Джон Съливан, който присъствал на тези срещи с Бърнс, по-късно ми каза, че руснаците настоявали, че нямат планове да нахлуват в Украйна, „и го казваха чак до деня, в който войниците и танковете преминаха границата, ракетите също… Излъгаха ни в очи­те! Как може някой да приеме това?“.

Владимир Путин със сигурност е способен да го направи, помис­лих си. Но дали би го направил? Бях отразявала Путин повече от две десетилетия и знаех, че въпреки публичния си образ руският прези­дент невинаги имаше план. Да, той често действаше под въздействи­ето на емоции, прикрити зад изрази на трезва рационалност, но да нахлуе в друга държава насред Европа? Това изглеждаше повече от ирационално – беше лудост и изключително опасно.

После дойде обаждането от Атланта. Стегнах багажа си, хванах такси до летище „Дълес“ и заминах за Москва. Беше 15 февруари – девет дни преди Русия да нахлуе в Украйна.

Когато пристигнах в руската столица, се почувствах като у дома. Всъщност тя беше мой дом почти десетилетие. Познатото пътуване в задръствания към центъра на града, хотелът срещу бюрото на Си Ен Ен, където обикновено отсядах – навремето западнала забележител­ност от съветската епоха, а сега петзвезден луксозен адрес с паркинг, претъпкан с бентлита и ролсройси.

Оставих багажа в стаята си и на път към бюрото се отбих в „Аз­бука Вкуса“ – скъп, но добре зареден супермаркет, за да взема прови­зии. Сьомга, кисело мляко, хляб (без глутен!), сирене, сок. По-късно, бях сигурна, нямаше да има време да отскоча за храна, но в офиса щеше да има предостатъчно кафе.

Когато влязох в комплекса ни, минавайки покрай будката с ох­ранителите, които пазеха сградите, където се намираше нашият офис заедно с офисите на други чуждестранни медии, хвърлих поглед през паркинга към последния етаж на масивната девететажна жилищна сграда с бежови тухли, в която бях живяла почти десетилетие. Про­зорците светеха и усетих леко съжаление, че вече не работя в руската столица – град, който бях заобичала.

Погледнах към ъгъла на паркинга, където някога години наред стоеше бял бронетранспортьор. По време на августовския пуч на твърдолинейните сили срещу съветския президент Михаил Горбачов през 1991 г. Си Ен Ен го беше транспортирал от Косово до Москва. Засмях се, когато си спомних руските колеги, които ми бяха казали, че се носи слух, че ако бронетранспортьорът някога си тръгне, това ще означава, че Русия най-после е стабилна. Бронетранспортьора от­давна го нямаше, но Русия не изглеждаше по-стабилна.

Бюрото на Си Ен Ен пращеше от енергията на журналисти, го­тови да отразяват голяма извънредна новина – кореспонденти, про­дуценти и операторски екипи, собствената цивилна армия на Си Ен Ен, всички убедени, че каквото и да се случи, екипът ще бъде готов. Телевизията на Тед Търнър знаеше по-добре от почти всяка друга медия как се отразяват извънредни новини. Тя хвърляше всичко, с което разполагаше, в историята и това личеше в непрекъснатото от­разяване.

Докато вървях обратно към студиото за включвания на живо, я усещах – тази опияняваща смес от пределна концентрация и напрежение, прекъсвана от шеговити реплики и поздрави „дай пет“ на английски и руски, с много шеги и черен хумор. Пристигаха още продуценти и операторски екипи от други бюра на Си Ен Ен в Европа, а в Си Ен Ен Москва бяха наети млади руснаци да помагат.

И все пак този път усещах нещо различно… по-зловещо. На мо­ниторите в бюрото се излъчваше контролираната от държавата теле­визия. Струваше ми се, че Владимир Путин се появяваше почти всеки час с дълги, гневни тиради за Украйна. Заслушах се:

Западът използва Украйна и като таран срещу Русия, и като полигон… Елитите на Запада не крият целта си: да нанесат – както те казват директно – „стратегическо поражение на Русия“… става дума за съществуването на нашата страна…

Сблъсъкът на Русия с тези сили е неизбежен. Въпрос на време е: те се подготвят, чакат подходящия момент. Сега освен това предявяват претенции да придобият ядрено оръжие. Няма да позволим това да се случи… На нас не ни оставиха никакъв друг вариант за защита на Русия и нашия народ освен този, който днес ще бъдем принудени да използваме. Ситуацията изисква от нас решителни и незабавни действия.

На живо ли беше? Запис? Не бях сигурна. Дали просто бях още замаяна от часовата разлика? Работех нощна смяна по московско вре­ме, за да съм на разположение за предаванията в праймтайма в Съеди­нените щати. Идвах в бюрото около 21:00 ч. местно време и правех живи включвания през нощта до 8 или 9:00 сутринта. Скоро се обърках. В две различни телевизионни обръщения Путин сякаш седеше в същия ка­бинет, зад същото бюро, облечен в същия черен костюм, бяла риза и вратовръзка в цвят бордо, с редица кремави телефони в съветски стил, с руския президентски флаг и националното знаме зад него. Но речите уж бяха излъчени на живо в два различни дни. Дали всичко беше за­писано предварително по едно и също време? Усещането беше като за гигантски театър кабуки, или както биха казали руснаците, „пока­зуха“ – потьомкинско село от фалш.

Пет дни преди Путин да заповяда на войските си да навлязат в Украйна, президентът Джо Байдън предупреди: „Към този момент съм убеден, че той е взел решението“ да нахлуе. По руската телевизия коментатори се подиграваха на Байдън и други западни представи­тели, наричаха ги „глупави“ и „психически болни“, твърдейки, че предупрежденията за каквото и да било нахлуване били просто „про­миване на мозъци“ от Запада. Един комик се подсмихваше: „Казват, че ще има нахлуване. Още си гледам часовника. Е, къде е нахлуване­то?“.

И тогава то се случи.

Докато вървях обратно към хотела си през снега, а слабото московско зимно слънце оцветяваше небето откъм Кремъл, почувствах, че ме дърпат обратно към съветските дни, когато изпадналите в неми­лост пред генералния секретар Леонид Брежнев партийни функционе­ри биваха заличавани от официалните снимки, буквално и преносно. Кое беше истина? Кое беше фалш? Откога Путин беше планирал сво­ята „специална военна операция“?

Писах на приятел, руски опозиционен журналист, за да пием кафе и да ми разкаже как е. Уговорихме се за след няколко дни. После по­лучих ново съобщение от него: „Съжалявам, Джил, няма да мога. Със семейството ми отиваме на почивка“.

Знаех, че няма никакъв начин руски политически репортер да отива на почивка, докато започва война, но веднага разбрах: той бягаше от Русия със семейството си. Не беше нужно обяснение. Изведнъж отно­во разговарях с приятели на кодиран език, сигурна, че разговорите ни се подслушват. Не споменавай войната; не обяснявай как планираш да избягаш от страната. Много от тях всъщност вече бяха тръгнали да напускат, купуваха билети за Грузия, Армения, Израел, Турция – каквото успееха да намерят. Знаеха, че всяко нахлуване в Украйна ще бъде повратна точка. Нямаха представа колко много ще преобърне живота им.

Пропагандното шоу по телевизията ставаше все по-странно. Де­сет дни след като Путин нареди на войските си да нападнат Украйна, докато украински и руски сили се сражаваха и умираха в Украйна, той посети авиационния учебен център на „Аерофлот“ и седна на дълга овална маса, украсена в средата с нежни розови и бели рози, за сре­ща с група грижливо фризирани жени от летателните екипажи. След няколко дни щеше да бъде Международният ден на жената – голям празник в Русия.

– Имате ли въпроси – или просто да пием чай? – попита той уч­тиво.

Една жена го попита каква е целта на „специалната военна опе­рация“. Путин започна дълго обяснение, подобно на това, което беше казал в телевизионните си обръщения. После, докато сервитьорите наливаха чая, лекият му разговор се отклони към заплаха за използва­не на ядрено оръжие. Жените продължиха да го питат какво означава всичко това. Той изглеждаше леко раздразнен.

– Започваме малко да се въртим в кръг – оплака се той. – По същество вече отговорих на това, но ще го кажа отново.

Бях хипнотизирана. Взех още една чаша кафе и седнах да гледам подробно странното предаване.

Седмица и половина по-късно Путин вече не беше толкова учтив. В поредно телевизионно обръщение Путин – този път с тъмносиня вратовръзка – отправи смразяващо предупреждение към руснаците, които, като моите приятели, се противопоставяха на войната или се опитваха да напуснат страната: „Всеки народ, а още повече руският народ, винаги ще може да отличи истинските патриоти от изметта и предателите и просто да ги изплюе като мушица, която случайно е влетяла в устата му“, изръмжа той. „Убеден съм, че това естествено и необходимо самоочистване на обществото само ще укрепи нашата страна, нашата солидарност, сплотеност и готовност да посрещнем всяко предизвикателство.“

Като много от приятелите ми, моите колеги от Си Ен Ен и аз из­бягахме от Москва в началото на март, след като руският парламент одобри безропотно оркестриран от Кремъл закон, който превърна в престъпление, наказуемо с петнадесет години затвор, наричането на войната „война“. Нямаше как да коментирам нападението на Путин срещу Украйна, без да го нарека война.

В последната си нощ в Москва, след полунощ, след като остана­лите служители си бяха тръгнали, минах през бюрото на Си Ен Ен в Москва, вече тъмно, осветено само от призрачното сияние на ми­гащите червени лампички по телевизионната техника. Бях работила там, дори бях спала там на дивана в кабинета си, почти десетилетие. Трябваше да замина на следващата сутрин и имах непоносимо тъжно­то чувство, че може би никога няма да се върна. Поне не докато Вла­димир Путин е президент на Русия.

Русия още ще е там, когато Путин си отиде. Но ще бъде различ­на Русия, необратимо променена от маниакалната му обсебеност от онова, което вижда като своя мисия – да възстанови Руската импе­рия. Преди повече от две десетилетия, когато пое юздите на властта в Москва, обеща да защитава „свободата на словото, свободата на съвестта, свободата на средствата за масова информация“ за своите съграждани. В действителност методично се е опитвал да унищожи тези права.

Като двадесетгодишна студентка по обмен в Ленинград видях смазващата реалност на комунизма. Почти четвърт век по-късно, като журналист, наблюдавах как комунистическият контрол се разпада. Видях надеждата в очите на хората, докато скандираха „Елцин! Ел­цин!“ – надеждата, че Русия може да се промени, че животът ще стане по-добър, че ще могат свободно да избират лидерите си и да имат глас в това как са управлявани. И мислех, че Русия се променя. Студената война, мислех си, е свършила.

Сега се страхувам, че промените, които видях, които усетих, през които преминах, в крайна сметка са били ефимерни. Владимир Путин води Русия обратно към онези мрачни дни. Какво ще стане със стра­ната и с хората, с които съм толкова дълбоко свързана? Написах тази книга, за да намеря отговор.

[1] Руския цар Алексей Михайлович Романов. – Бел. прев.

Публикувай коментар