Той е господарят на мрачния хорър, бащата на детективските криминални мистерии, един от пионерите в жанра на научната фантастика. Въображението му е бездънен кладенец от идеи, a творчеството му – новаторски спектакъл на готическия ужас. Той е Едгар Алан По – писателят визионер и автор на десетки макабрени творби, проправил пътя на редица легендарни автори – от Артър Конан Дойл и Агата Кристи, през Х. Ф. Лъвкрафт и Жул Верн, та чак до Дийн Кунц и Стивън Кинг…
Близо два века след първоначалното им публикуване, е време някои от най-знаковите истории на По да заживеят с нов превод и в ново библиофилско издание.
Сборникът „Маската на Алената смърт“ събира десет от най-култовите разкази на Едгар Алан По, специално подбрани и изкусно преведени от Емил Минчев. Изданието пристига с луксозни твърди корици и с великолепните илюстрации на маестрото на четката Дамян Дамянов.
Многожанрова палитра на ужаса се разгръща в това спиращо дъха издание, в което читателят ще открие:
- трите криминални истории с емблематичния герой Огюст Дюпен, които полагат основите на жанра на детективската мистерия и вдъхновяват легендарни образи като Шерлок Холмс, Еркюл Поаро и т.н.;
- готически хоръри с поглъщаща мрачна атмосфера, сред които шедьоврите „Ямата и махалото“, „Маската на Алената смърт“ и „Падението на дома Ъшър“;
- научнофантастичния разказ „Фактите в случая с господин Валдемар“;
- приключенската история „Златният бръмбар“.
Философски, опияняващи и тайнствени, безсмъртните разкази на Едгар Алан По са танц на страшното с логическото, на свръхестественото с рационалното, на кошмарните съновидения със зловещата реалност.
На границата между познатото и непознаваемото, историите от „Маската на Алената смърт“ са истински бижута на световната литературна класика, които заслужават специално място в библиотеката на всеки отдаден читател.
„Дори в смъртта не всичко е изгубено. Иначе не би имало безсмъртие за човека.“
„Ямата и махалото“, Едгар Алан По
Из „Маската на Алената смърт“ от Едгар Алан По
ЯМАТА И МАХАЛОТО
Тук вилняха шайка жестоки палачи.
Тук ненаситни пируваха с невинна кръв.
Но бърлогата им рухна и страната е свободна,
И където вреше смърт, цъфти живот!
(Четиристишие, съчинено за портата на пазара, издигнат на мястото на якобинския клуб в Париж)
Бях обезумял – обезумял от това безкрайно мъчение, и когато най-сетне свалиха оковите и ми разрешиха да седна, имах чувството, че всеки момент ще припадна. Най-страховитата присъда, ужасяващата смъртна присъда, бе последната членоразделна реч, достигнала до ушите ми. После гласовете на инквизиторите се сляха и извисиха в неразличимо бучене. То извика в съзнанието ми представата за въртене – може би въображението ми го бе оприличило на стърженето на воденично колело. Това не продължи дълго, защото след секунда вече не чувах нищо. Ала известно време виждах (ах, колко чудовищно преувеличени!) устните на облечените в черни тоги съдии. Сториха ми се по-бели от листата, върху които изписвам тези думи, и някак си гротескно, уродливо тънки, понеже бяха стиснати в израз на строгост, непоклатима воля и ледено безразличие към човешкото страдание. Виждах как продължават да оповестяват решенията, които за мен бяха съдбоносни. Виждах как се извиват в гибелния си речитатив. Виждах как оформят сричките на името ми и потреперих, защото до ушите ми не достигна звук. И в продължение на няколко мига на безумна яснота наблюдавах тихото и почти незабележимо потрепване на тъмнокафявите драперии, покриващи стените на стаята. Сетне погледът ми се спусна към седемте високи свещи на масата. Първоначално долових нещо милостиво в тях, защото бяха бели и стройни като ангели, дошли да ме спасят, но после, внезапно и изведнъж, някакъв тягостен покров се уви около душата ми и усетих как всяка фибра на тялото ми се тресе, сякаш бях докоснал жицата на батерия. Ангелите се превърнаха в безформени силуети с глави от пламък и осъзнах, че не можех да очаквам помощ от тях. Тогава в ума ми се прокрадна, като благозвучен тон от красива мелодия, мисълта за сладката отмора на гроба. Идеята ме завладя нежно и неусетно и мина много време, преди да добие ясни очертания в съзнанието ми. Но точно когато започнах да я възприемам и оценявам, образите на съдиите изчезнаха като по магия, високите свещи се изпариха в небитието и пламъците им изтляха. Спусна се мрак, който ме завлече в луд водовъртеж от чернота, сякаш душата ми потъна право в Хадес. Сетне тишината, покоят и нощта се възцариха над вселената.
Бях изпаднал в несвяст, ала не мога да кажа, че бях загубил съзнание. Трудно бих могъл да опиша трепкащата частица разсъдък, която ми бе останала, но все пак мракът не ме бе погълнал напълно. Нима се бях унесъл в сън? Не. Нима бях изпаднал в делириум? Не. Нима бях припаднал? Не. Нима бях издъхнал? Не. Дори в смъртта не всичко е изгубено. Иначе не би имало безсмъртие за човека. Когато се надигаме от дълбок унес, ние разкъсваме призрачната паяжина на сънищата. Но миг по-късно вече не помним какво сме сънували, колкото и ефирна да е тази паяжина. Свестяването след припадък протича в два етапа: първият е усещането за умствено и духовно опомняне, а вторият – за физическо битие. Ако човек благополучно достигне втория стадий, вероятно ще успее да си спомни възприятията си от първия, а те ще му помогнат да опознае бездната отвъд съзнателността. Какво всъщност представлява тази бездна? Как бихме могли да различим нейния мрак от мрака на отвъдното? Но дори ако човек не съумее да си припомни възприятията си от онова, което нарекох „първи стадий“, нима в някакъв по-късен етап те няма ненадейно да се върнат и да го накарат да се запита откъде са дошли? Който никога не е губил съзнание, той никога не открива странни образи и необяснимо познати картини в тлеещата жарава, той никога не съзира печални видения, носещи се във въздуха и невидими за всички останали, той никога не е запленен от уханието на непознато цвете и духът му никога не изпада в смут заради ритъма на омайваща мелодия, която за пръв път достига до слуха му.
Насред настойчивите ми и самовглъбени опити да възвърна паметта си, насред отчаяните ми усилия да извикам някакво усещане в обзелото ме състояние на душевно забвение, имаше мигове, когато сякаш докосвах успеха с върха на пръстите си – кратки, мимолетни проблясъци, когато съзнанието ми бе озарено от спомени за този привидно безпаметен унес… или поне в това по-късно ме уверяваше избистреният ми разсъдък. Тези сенки на спомени загатват за неясни високи фигури, които ме вдигат и понасят мълчаливо надолу и все надолу. Главата ми се замая от самата идея за това безкрайно, бездънно спускане. Загатват също така за неопределен ужас, сковал сърцето ми, причинен от неестествената застиналост на това сърце. Сетне ме обзе чувство на внезапна и повсеместна неподвижност, като че ли моите носачи (какво злокобно шествие!) бяха достигнали границата на безграничното в своето спускане и бяха решили да си починат, изморени от тежестта. След това в съзнанието ми изникват представи за влажна и равна повърхност, а после всичко е безумие: безумието на памет, навлязла в забранени територии.
Рязко в душата ми нахлуха усещания за движение и звук – забързаното препускане на сърцето, а в ушите: силното му туптене. Последва затишие, през което не помня нищо. Сетне отново звук, движение и допир – тръпка, пробягала по цялото ми тяло. После съзнанието, че съм жив, без мисъл или идея. Това продължи дълго. Внезапно през мрака се промуши мисъл, от която настръхнах. Изпитах отчаяното желание да разбера истинското си положение, последвано от още по-отчаян копнеж отново да загубя съзнание. Накрая душата ми живна и съумях да размърдам тялото си. В главата ми нахлуха подробни спомени за съдебния процес, съдиите, тъмнокафявите драперии, присъдата, покрусата и припадъка. Последвалата безпаметност успях смътно да си припомня много по-късно, но само след упорити и настойчиви усилия.
Още не бях отворил очи. Добих усещането, че лежа по гръб и не съм окован. Изпружих ръка и тя легна върху нещо влажно и твърдо. Дълго време я държах там, докато се опитвах да си представя къде и в какво състояние се намирам. Копнеех да отворя очи, но не смеех да го сторя. Боях се от това, което щях да видя около себе си. Не ме беше страх, че ще съзра ужасни неща, а че няма да съзра нищо. Най-сетне, със сковано от отчаяние сърце, рязко вдигнах клепки. Най-големите ми страхове се потвърдиха. Отвсякъде ме обгръщаше чернотата на вечната нощ. Гледката отне дъха ми. Мракът бе толкова плътен, че ме мачкаше и душеше. Не ми достигаше въздух. Все пак останах по гръб и направих усилие да разсъждавам трезво. Припомних си методите на Инквизицията и се опитах да отгатна истинската си съдба. Присъдата бе произнесена и ми се струваше, че оттогава бе изтекло много време. Но дори за миг не допуснах, че наистина съм мъртъв. Подобно предположение, независимо от това, което четем в книгите, е категорично несъвместимо с действителността. Но къде и в какво състояние се намирах? Знаех, че осъдените на смърт обикновено загиват по време на autos-da-fe[1], а бяха провели такава церемония в нощта на съдебния ми процес. Нима ме бяха смъкнали обратно в тъмницата да чакам следващото жертвоприношение, насрочено за след няколко месеца? Незабавно осъзнах, че не беше това. В момента имаше недостиг на жертви. Освен това тъмницата ми, като всички затворнически килии в Толедо, имаше каменен под и вътре все пак проникваше някаква светлина.
Смразяваща мисъл внезапно отприщи порои от ледена кръв към сърцето ми и за кратко отново изпаднах в несвяст. Щом се окопитих, незабавно скочих на крака, като всяка фибра на тялото ми се гърчеше в потрес. Протегнах ръце и започнах трескаво да ги размахвам във всички посоки. Не докоснах нищо, но не смеех да направя и крачка, да не би да се блъсна в стената на своята гробница. От всяка пора в кожата ми бликаше пот, която се стичаше на едри студени капки по челото ми. Накрая агонията пред тази неизвестност стана нетърпима и предпазливо пристъпих напред с изпружени ръце и изскочили от орбитите очи, с надеждата да зърна бегъл лъч светлина. Направих много крачки, но около мен продължаваха да се стелят мрак и празнота. Вече дишах по-свободно. Изглежда, не ме бе застигнала най-неописуемата участ. Продължих бавно да пристъпвам напред, а в ума ми нахлуха хиляди смътни спомени за ужасите, които бях чувал за Толедо. Носеха се зловещи слухове за тукашните тъмници – досега ги бях считал за измислици, твърде чудовищни, за да бъдат повтаряни на глас. Нима ме бяха оставили да умра от глад в този подземен свят на тъмнината? Или ме очакваше друга, още по-страшна съдба? Познавах съдниците си твърде добре да се съмнявам, че ме бяха обрекли на смърт, и то смърт, която бе далеч по-мъчителна от обикновената. Въпросът бе единствено кога и как щеше да настъпи тя. Най-сетне протегнатите ми ръце докоснаха солидно препятствие. Оказа се стена, очевидно каменен зид, много гладък, хлъзгав и леденостуден. Последвах го пипнешком, пристъпяйки с боязливо недоверие, вдъхновено от древни истории и злокобни легенди. Ала по този начин нямаше как да установя размерите на моята тъмница, понеже можех да я обиколя и да се върна там, откъдето бях започнал, без изобщо да разбера – дотолкова монолитна беше стената на пипане. По тази причина потърсих ножа, който бе в джоба ми, когато ме бяха въвели в залата за изтезания, ала не го открих. Бяха заменили дрехите ми с плащеница от груб серж. Беше ми хрумнало да вклиня острието в някоя миниатюрна пукнатина в зидарията и така да отбележа мястото, от което съм тръгнал. Това предизвикателство не беше сериозно, но съзнанието ми бе толкова объркано, че отначало ми се стори непреодолимо. Накрая скъсах парче от подгъва на плащеницата, загладих го на пода и го завъртях под прав ъгъл със стената. Опипвайки пътя си из тъмницата, нямаше как да не се натъкна на него, когато завърша обиколката си. Или поне така си мислех, но не бях предвидил нито размерите на килията, нито физическата си слабост. Подът беше мокър и слузест. Известно време залитах в мрака и накрая загубих равновесие и паднах. Прекомерната ми умора не ми позволи да стана веднага. Дълго време лежах на земята, като накрая сънят ме надви.
***
[1] Auto-da-fe (португ.) – акт на вяра; публична церемония по време на Инквизицията (XV–XIX в.), при която еретици са горени на клада. – Бел. прев.
Публикувай коментар
