Кой и къде реши, че аз не трябва да живея? И защо? Аз толкова искам. Защо трябва да се борим сами? Като единици хора. Да се спасяваме кой както може, и ако може? И борбата наистина е на живот и смърт. Честно, не е нужно да съм пияна за да питам: „Къде е държавата?“ Кой реши, че трябва да умра? И на какво основание? Това пише на профила си Божидара Павлова, която се нуждае от средства за бъбречна трансплантация.
Ето какво още пише тя:
Трябва ли да съм на ръба на живота? Да търпя десетки тежки увреди, следствие от хемодиализата, заради които може би никога няма да съм нормална? Трябва ли да съществувам до края си с непълноценността? Защото времето минава… А аз все си ходя на диализа.
Трябва ли да поемам рискове, да търся всякакви варианти, за да имам утре?
Защо трябва да нямам силата да стана от леглото с години? А да не мога да се изкъпя с години? Трябва ли наистина?
Защо се налага да изпратя стотици хиляди левове до Минск, събрани от българския народ лев по лев, представете си, за да може да не умра.
Ама, наистина, представете си, в Беларус ми обещават трансплантация след 18 месеца, а тук, в България няколко живота няма да ми стигнат да дочакам. Толкова млади хора от моя диализен център не дойдоха повече, не понеже получиха трансплантация. Другото.
Средно на диализа се живее 3-5 години. В повечето страни по света за това време всеки, който е годен, получава трансплантацията си. Хората имат мотивацията да стиснат зъби знаят, че това ще всичко това ще приключи скоро. Това е временно разположение. Нещо като счупен крак. Носиш си гипса и се оправя.
Тук медицинският персонал обикновено гледа на мен като безнадеждна, като приключила. Единствено със съжаление. Клатят глава, цъкат с език: „Ама ти си млада“, „Ама ти си хубава“. Става им тъжно. Ама защо? Защо гледат на мен като труп? Това заболяване си има лечение. Трансплантацията дава живот. Просто тук, в България, не мога да я получа.
Лекарите в Токуда са едно прекрасно изключение. Те вярват в мен. Вярват в успеха ми и в това, че някой ден и аз няма да дойда на диализа и ще е защото вече нямам нужда. Казаха ми: „Ти си оправна, ще се справиш.“ Ами тези, които не са оправни?
Лекувала съм се в Русия, Турция и Испания. Там, нищо че две от тях даже не са в ЕС, на нас се гледа като на хора. Нормални хора, с умения, бъдеще, перспектива. И хората мечтаят и знаят, че ще получат своето обаждане, своя бъбрек, своя живот. При тях е въпрос на време. Нищо повече.
Лекувала съм се извън страната, защото тук, за жалост, не могат даже да ми намерят една банка с тромбоцити, а имам честа нужда от десетки… Тук не може да ми се направи една рутинна операция, защото няма как кръвта ми да бъде спряна. Не искам да бъде така. Но е.
Мой изключително близък приятел, нефролог в Истанбул, с цел да ме успокои малко преди да започна хемодиализа, ми каза: „Абе, Божидара, стига рева, дори да започнеш пак диализа, до няколко месеца ще получиш трансплантация. От това не се умира току така.“ Въздъхнах. Той човекът не знае, че шансът ми да ми се обадят от нашата листа, граничи с нула. Говорихме си. Обясних му. Прехапа устни и ме погледна така, както ме гледат обикновено лекарите в България. Като труп. А аз не съм.
Просто животът ми струва няколко стотин хиляди. Защото някой някъде предпочита ние, пациентите, които сме записани в листа на чакащите трансплантация все пак да намаляваме като брой. Ама не ни трансплантират, нали се сещате. Гадно.
Още: Зов за помощ: Да помогнем на Божидара да оздравее!
Да, аз се боря за трансплантация в Беларус, аз имам хора зад гърба си, които ме побутват стабилно към осъществяване на тази идея и към спечелването на тази битка, която всъщност можеше да не е нищо особено и никой да не разбере, че ми има нещо и че имам нужда от трансплантация.
Стотици хора ще умрат в очакване, защото нямат тези пари, защото не могат емоционално да понесат тежестта на дарителската кампания, защото вярват, че може да им се обадят и тук. А можеше да не е така. Просто някой някъде иска да умрем.
Пак ще питам. Защо?
Защо трябва да броя дните и да се страхувам да направя план за следващата си седмица? Остави за деца, остави за семейството, остави за кариера… Защо трябва да се страхувам, че няма да мога да стигна до Минск навреме? А не можеше ли нещата да са нормални и да трябваше просто да пътувам до София? Стойността на трансплантацията ми щеше да е 50 лв. – 20 лв. за горивото до болницата и 30 за една нова пижама. Ама това е в някоя друга вселена. В нашата вселена животът ми струва стотици хиляди и една огромна кошница въпросителни.
Защо някой някъде иска да умра?
И понеже аз съм решила да опитвам до последната си глътка въздух…
Ако решите, можете да ме подкрепите чрез:
– Споделяне на публикациите ми във връзка с кампанията, за да достигне до повече хора;
– Дарение:
УниКредит IBAN: BG27UNCR70001598046163
Изипей IBAN: BG52ESPY40040023204421
PayPal: www.paypal.me/BozhidaraP
Revolut: @bozhidara16
Титуляр: Божидара Павлова;
Основание: Дарение.
– Можете да се включите в благотворителния базар в подкрепа на кампанията ми:
https://www.facebook.com/groups/6016772368413765/?ref=share
Публикувай коментар
