Революциите от края на 80-те и началото на 90-те пламват отново в „Извън Контрол“ – автобиографичната книга на гласа на българския пънк Кольо Гилъна.
Написана в съавторство с Борислав Колев, книгата на емблематичния вокал на „Контрол“ e неподправен и откровен разказ не само за пътя на един младеж, носен от вятъра на промяната, но и на цяла една епоха от родната история, пречупена през призмата на рока.
От първия концерт на „Контрол“ в клуб „113 плюс“, през пробива в радио „Свободна Европа“, непосилната лекота на емблематичния албум „Леле, како“, купоните и любовта, дивия ритъм на турнетата, еуфоричните и незабравими концерти за демокрация, та до надеждите за по-хубав живот и разбитите илюзии – Кольо Гилъна разказва откровено и със завидно чувство за хумор. А думите му щриховат портрета на времена на цензура, бунт и копнеж по свободата.
Допълнено със снимки на самия музикант и архивни кадри от дивите сценични изяви на групата през 80-те, „Извън Контрол“ ще ви направи част от историята на момчета и момичета, превърнали се в символ на своето време. Хора, които не подлежат на „опитомяване“, непримирими съмишленици, които приемат пънка и рока като своя съдба.
Пригответе се за троен албум с „най-доброто“ на едно време с неговите тъги, абсурди, но и смях и стремеж към ново начало.
А книгата ще полеем на 12 юни на зрелищния концерт „60 години Кольо Гилъна“, който ще обедини 3 от най-знаковите групи за българския рок („Ревю“, „Уикеда“, „KGB“). Очакваме ви в Stroeja Open Air, за да празнуваме заедно 60 години Кольо Гилъна и 40 години на сцена на гласа, който промени всичко.
Гласовете на българския пънк не са много и могат да бъдат преброени на пръстите по ръцете на стругар шлосер…
Един от тези първи пръсти е на Кольо Гилъна – глас, който не може да бъде сбъркан с Иън Гилън, и неконтролирано сценично присъствие!
Светльо Витков („Хиподил“)
Кольо, приятелю, ти не трябва да слизаш от сцената. Мястото ти е там. Хората те искат и те обичат!!!
Милена Славова
Моят приятел Кольо Гилъна нито има пет октави диапазон, нито визия на кей-поп звезда, но със сигурност ще остане завинаги в историята на българския рок с присъствие, шоу, талант и уникалност!
Иван Несторов – Амебата („Ера“)
В края на 80-те години имаше сериозен ПИК в развитието на независимата българска музика, а „Контрол“ и Кольо Гилъна бяха важна част от това. Като казвам ПИК, имам предвид, че имаше – „Да ти пикам на музиката“, но имаше и „Да ти пикам на фуражката“…
С активното си и редовно участие в тези събития Кольо се изгради и утвърди като истински рокендрол доайен. Той е един от малкото участници в тези процеси, който успя да запази до днес енергията и ентусиазма си.
Васо Гюров („Ревю“)
Познавам Кольо от времето, когато още не беше Гилъна.
Кольо беше в екипа на „Ахат“ за едно турне и се занимаваше с осветлението. Предвид неговата музикалност, осветлението беше супер аранжирано!
След това турне не бях виждал Кольо 7 – 8 месеца. Един ден вървях от „Кравай“ към „Попа“ и го срещнах.
Как си, що си, к’во си…
– Копеле, направихме банда! Казва се „Контрол“!
– Е, ти какво правиш там, светиш ли? – попитах аз.
– Не! Аз съм певецът…
Засмяхме се, след което отидох да ги видя в читалище „Раковски“.
Кольо беше страхотен фронтмен, за което му се радвах и възхищавах!
Останалото е история и революция!
Звезди Керемидчиев („Ахат“)
Гилъна е нашият най-добър рок опит за доброто старо épater la bourgeoisie – т.е. да шокираш и да скандализираш заспалата маса със сатиричната сила на „Леле, како“ или „Бий хлапето“. Кольо е истинска БГ попкултурна легенда от най-висок порядък.
Ивайло Нойзи Цветков
Това е автобиографията на моето поколение – с цялата си абсурдна нелепост, със заразната си лудост, с нашите си тъги, но и с вечния смях до скъсване. Понякога се чудя как, след като издрапахме 90-те, все пак останахме сравнително нормални!? Не съм подозирал колко талантлив разказвач е Кольо Гилъна – това не е просто негова изповед, а троен албум с „най-доброто“ на едно време, което никога няма да се повтори. Всяка глава тук е хит.
Захари Карабашлиев
Из „Извън Контрол“ от Кольо Гилъна
Борсови игри
Покрай подаръка на братовчедка ми страшно се запалих по плочи и започнах да си купувам при всяка възможност.
Първо пазарувах от един комшия, Румен – набор на брат ми. Една от най-яките беше Made in Europa на „Пърпъл“ – концертният албум с Ковърдейл и Глен Хюз, издадена в тогавашната Югославия. Нямаше обложка, доста издрана, пукаше здраво, прескачаше тук-таме.
Румен ми я пробута за десет лева, прекалено много пари за жалкия º вид, но аз – щастлив, куфея на Stormbringer, Burn, Mistreated…
На „Юрая Хийп“ нещо ми беше шитнал, на „Суит“. Но явно в един момент съвестта го загложди, че ми взема големи пари за плочи с ужасно качество: „Абе, вместо да ти продавам аз, що не отидеш на „борсата“ за плочи?“.
„Борсата“ се намираше срещу „Кравай“. Тогава НДК беше още в строеж, а пространството наоколо – обградено с ламаринена ограда. До оградата имаше павилионче за пуканки.
Аз отивам там, събрал съм си с много зор двайсет лева, спестени от парите за закуска в училище и ресто от магазина, като ме пратят нашите да купя нещо. И почват да идват много по-големи хора от мене. Някои носят плочи в чанти, в пликове, други търсят да купят.
Румен ме беше инструктирал: „Няма да се хвърляш веднага на първата плоча. Проверяваш какво производство е. Американските, английските и немските са най-скъпи. Вадиш я от обложката, гледаш да е запазена“.
Първият човек, при когото спрях, беше Славчо Лазаров, който после създаде „Лазаров Рекърдс“, дори издаваше „Контрол“ по едно време. Тогава не се познавахме, естествено.
Той носи една голяма раница през рамо, отваря я малко, започва да премята плочи. Не ги вади на показ, защото е нелегално всичко, разбира се, внимава да не го спипа някой милиционер. Само чете имената: „Супермакс“, „Бони М“, Глория Гейнър, „Смоуки“, АББА… Подредил ги – от една група или изпълнител по две-три плочи.
И изведнъж чувам аз „Дийп Пърпъл“. Подскочи ми сърцето, обаче спазвам инструкциите на Румен, правя се на непукист.
Изчаках да минат още няколко плочи и после уж небрежно питам: „Какво беше това? „Дийп“ какво?“.
„Дийп Пърпъл“.
Извади почти нова плоча, немска – Last Concert in Japan, с Томи Боулин.
„Колко º искаш?“
„Осемнайсет лева.“
„Дай да я видя.“
Той се оглежда за ченгета, отваря я.
Аз почвам да се правя на търговец: „Ама тя е пускана…“.
„Пускана е веднъж-два пъти. Колко даваш?“
„Дванайсет лева.“
„А, не, не! Дванайсет – абсурд!“
И си стиснахме ръцете на петнайсет. Което, при положение че за десет лева съм купил сръбска, драна, на нищо неприличаща плоча, а сега за петнайсет си купувам почти нова немска, е чудовищен удар!
От там хвърча вкъщи, гледам я като златно съкровище, пускам я с любовен трепет!
Оттогава почнах да ходя редовно на „борсата“. И лека-полека почнах не само да купувам, ами и да продавам. Такива, които много съм ги слушал, а не държа чак толкова на тях, ги шиткам, за да си купя нещо ново. И гледах да се отърва от тези с лошо качество, а да си взема по-хубави. Така си направих добра колекция от плочи, най-много, естествено, на „Пърпъл“.
Един ден брат ми домъкна от битака и един повреден магнетофон с ролки – „Грундиг“. Успя да го поправи. На него слушах рок операта „Исус Христос суперзвезда“ с Иън Гилън. Пуф! Отвях си тиквата от кеф! До ден днешен, ако случайно някой я пусне, знам всеки тон от нея! Без майтап!
Той, Гилън, вече ми беше тотален фаворит, но след „Исус Христос суперзвезда“ се превърна в моя музикален бог.
Дойде времето и на аудио касетките. И щото нямахме пари, а липсваше и внос на оригинални аудио касетки на албуми, отивахме в музикалните магазини на „Балкантон“ и купувахме касетки с приказки. Те излизаха доста по-евтино от новите празни касетки BASF или TDK, които се продаваха тогава – бяха по четиресет и пет минути и струваха лев и двайсет. Триехме записите на приказките и записвахме отгоре музика.
В началото записите ги правихме от грамофон на касетофон, с микрофона на касетофона. Естествено, че ставаха отвратителни – то кънти, та се не трае. И трябваше да пазим тишина, докато се записваше, щото е адски тъпо да слушаш някакво парче и да се чува: „Леле, колко е яко! Чуй солото на китариста!“.
После измислиха някаква система с кабел от грамофона към касетофона, докато не се появиха двукасетъчните касетофони, на които пък записваш от една касетка на друга. Тогава настъпи ерата на тоталните презаписи – всеки влачи празна касетка, записваме, презаписваме…
И нещата изведнъж много рязко тръгнаха нагоре откъм музикална информация – не беше като плочите, които няма как да тиражираш. Имаш ли касетофон, можеш да слушаш каквото си пожелаеш.
Кашон, а в кашона – джубокс
Едно от малкото музикални списания, което можеше да се намери в България в края на 70-те, и то нелегално, беше югославското Dzuboks. В Югославия режимът беше къде-къде по-либерален от нашия, те си пътуваха по чужбина, бачкаха на Запад, имаха готини радиостанции и телевизия. Ние много слушахме тяхното радио „Гонг“, което тук го заглушаваха. Там пускаха големите западни банди.
Въобще, на тукашния жалък фон, сърбите (така им викахме на всички в Югославия, независимо от каква националност са) бяха ебати пичовете. И правеха як рок още през 70-те. Имаха страхотни групи като „Бело дугме“, „Рибля чорба“. В България пък най-популярни бяха „Сребърни крила“, които свиреха по-мелодична музика, с поп звучене.
В Dzuboks, освен за югославските, пишеше за западни поп и рок певци и банди, публикуваха техни снимки. Имаше двоен плакат, на две страници по средата – на „Аха“ примерно или на Сиси Кеч.
А имаше и четворен плакат – сгънат вътре в самото списание, можеш да го махнеш от там и да си го закачиш на стената.
С луд късмет, както и с малко помощ от моя страна, аз се сдобих с кашон с поне трийсет броя на Dzuboks. Комшиите се изнасяха и бяха оставили на етажната площадка разни кашони да ги товарят, сред тях и този със списанията.
Аз тъкмо се прибирам с едно гадже да се понатискаме. То не правех секс тогава още. Само се целуваме, аз º пипам циците, тя не ми пипа нищо. И както отиваме вкъщи, нали съм си любопитен, погледнах какво има в кашоните.
Като видях съдържанието на този със списанията, го сграбчих като орел и го прибрах у нас. Викам на гаджето да си ходи, щото съм се сетил, че имам важна работа. И то си тръгна сърдито, но на мен не ми пукаше. Почнах да разлиствам списанията като в транс – все едно наркоман да намери не пакет, ами куфар с кокаин.
То пише на чужд език, аз се опитвам да чета, сричам и все нещичко разбирам.
Кефя се на снимките и плакатите: „Човече, гледай: „Юрая Хийп“, „Блек Сабат“, „Лед Зепелин“, „Дийп Пърпъл“!“.
И се побърквам!
По-късно съседът ме пита: „Абе, липсва ми един кашон със списания. Да си го виждал?“.
А аз се правя на невинен, като народен артист се раздавам: „Нищо не съм виждал, преди малко се прибрах от училище. Ама нали все повтаряме, че входната врата трябва да се заключва! И ето сега – изчезнали! Някой смотан дришльо ги е гепил…“.
После никакви угризения не съм имал, че откраднах кашона. Винаги съм вярвал, че той си е бил за мен! Не съм тръгнал да ги продавам списанията и да печеля от тях, само си ги гледах вкъщи и им се радвах. Не, не просто им се радвах, разцепвах се от кеф! Защото те ми откриха света, за който мечтаех!
Публикувай коментар
