В началото на 2024 г. откровената книга „Обратни мисли“ от интернет сензацията Емил Конрад бързо се превърна в абсолютен феномен сред българските читатели и открехна вратата към по-лична и съкровена страна на обичания от милиони български създател на съдържание.
Месеци по-късно в болезнено искреното издание „Написано в лилаво“ Емил Конрад за пръв път се осмелява да сподели на хартия някои от най-тежките моменти от собствения си живот.
Сред пурпурните редове на тази затрогваща изповед ставаме свидетели на историята на един млад човек, преминал през редица съкрушаващи изпитания, но все пак останал верен на себе си и своите ценности по трънливия път към успеха и самопознанието.
В назъбеното от белези сърце на „Написано в лилаво“ Емил Конрад вплита множество моменти от детството си до ден днешен, които са го формирали като личност, накарали са го да изпита както студените цветове на страха, отхвърлянето, вината и нежеланието, така и топлите краски на любовта и приятелството.
Непреклонен в стремежа си да бъде възможно най-истински пред своите почитатели, Конрад умело навигира през бурите на живота си и разкрива болезнени детайли за:
- Момента, в който е научил, че е осиновен;
- Сложните взаимоотношения с майка му и преживяното насилие;
- Токсичните връзки и раните, които те са оставили в сърцето му;
- Първите си сблъсъци с популярността;
- Хората, които са му помогнали отново да открие мира в себе си.
В свят, в който хората сякаш все по-рядко говорят открито за емоциите си, Емил Конрад подава ръка към всеки, който има нужда от помощ, за да излезе от подобни ситуации.
А „Написано в лилаво“ по страниците на тази книга се проявява приятелско и емоционално откровение, което ни припомня, че няма нужда да смитаме грозните моменти под килима, да крием белезите си и да променяме себе си. Важното е на първо място сами да обичаме всичките си лица и нюанси и никога да не спираме да преследваме мечтите си.
Из „Написано в лилаво“ от Емил Конрад
На „мама“
Аз мразя майка си. Това е един от най-отвратителните хора, които съм срещал през целия си живот. Този човек е не просто негоден да бъде родител, а и е събирателен образ на всичко онова, което никога не би трябвало да се докосва до едно дете.
За много от вас това да мразиш майка си, е чуждо или поне се надявам да е така, защото на никое дете, а дори и на възрастен човек не пожелавам да изпада в такава тягостна ситуация. Често, когато ме питат неща, свързани с нея (понеже това да си говориш с някого за неговите родители, като се запознавате, е нормално), на мен ми е трудно да отговоря. Преминавам през няколко ситуации. Да кажа ли, че мразя майка си, и хората да ме помислят за неадекватен или лош човек. Да кажа ли, че не знам какво става с нея и не съм общувал с нея, откакто съм станал на петнайсет години, което е вярно, но не я поставя в толкова лоша светлина, колкото заслужава. Да кажа ли, че нямам майка, което също не е лъжа. Да не кажа ли нищо и просто да кажа – да, имам майка – и така да изрека най-голямата лъжа, защото каква майка имам аз, като такава никога не е съществувала в живота ми освен на документ и за пред хората тя да може да каже, че има дете. Много кофти ситуация е това, в която дълго време се поставях поради нормите, поставени от обществото, дето се вика, да изглеждам по-нормален за пред останалите.
Много се учудвам на това, че тази жена, която мога да нарека всичко друго, но не и майка, дори е искала да има деца и поради каквито и да било причини ме е осиновила. Да, направила го е заедно с баща ми, но по всичко, което аз съм виждал и знам, някак си е искала да има деца. И тук е много важно да изясним, че много хора не е нужно да имат деца и тяхното егоистично желание просто да се възпроизведат или да имат дете по-скоро поставя децата в ролята на предмети. Това да се види, че има там едно дете и че ти си нормален човек, като всички останали, които имат деца. И ти можеш. Ето това е дете и всички имат, и ти вече имаш, и всичко е тотално наред. Законите са много строги и въпреки тяхната строгост не са могли да установят силната неспособност на човек, който очевидно не е бил създаден да има деца и са му позволили да осинови такова. Много от вас сигурно биха си казали, че съм неблагодарен, защото се изразявам по подобен начин за човек, който все пак ми е дал възможност в живота. Аз ви разбирам, но възможностите невинаги са на всяка цена, а още по-малко, ако цената за това е именно вашият живот.
Бих предположил, че ако човек не може по някаква причина да има деца или просто иска да осинови дете, то за него това дете би било едно от най-ценните неща в живота му, ако не и най-ценното. Мисля, че ако имаш желанието да отгледаш дете и да му дадеш най-доброто от себе си, би отделил всяка част от своето съществуване, за да му предоставиш живот, който да е пълноценен за него. Всички тези предположения и догадки не се отнасят за моя случай на осиновяване. Баща ми винаги е бил прекрасен родител и дори е трябвало да компенсира за отсъствието или негативното присъствие на майка ми, която винаги е била лошо настроена към мен. Дори когато съм бил малък и не съм разбирал защо се случва това. Аз съм осиновен на една годинка и всичките ми съзнателни спомени са именно от семейството ми, които са единствените хора, които мога да нарека родители.
Питате се как започнах да мразя майка си и защо използвам тази силна дума „омраза“, когато говоря за човека, когото би трябвало по стандартите на обществото да обичам най-много. Всичко започна от дребни неща, за които тя ми се караше непрекъснато. Тези караници прераснаха от просто да ми каже нещо по-строго в крещене. Крясъците прераснаха в скандали, които въвличаха всички, най-вече баща ми, в травмиращи еднодневни събития, които на мен, като дете, ми се отразяваха отвратително. Тогава не си давах сметка, че за да крещи един човек, то той всъщност е безсилен и няма правилни аргументи, нито подход в ситуацията. Възприемах викането за вид надмощие и доминация в ситуации, които дори не разбирах защо се създават.
Тези скандали имаха една и съща структура – аз правя нещо, което е напълно нормално за едно дете. Майка ми започва да крещи истерично и продължително. Аз, като напълно естествена реакция, се разстройвам и баща ми се опитва да успокои ситуацията, а тя, от своя страна, започва да обижда и него. Аз се притеснявам, че се карат, и мисля какви ли не ситуации, в които се случва най-лошото. Оставам без двама родители и нямам семейство. По онова време дори не съм знаел, че съм осиновен и вече веднъж съм изгубил възможността да имам семейство и родители, а пък съм считал това за най-страшното нещо. Може и да е естествено децата да се притесняват от раздяла между техните, защото сме виждали други наши съученици, които са преминавали през развода на родителите си. Тези скандали завършваха с това у нас да дойде леля ми, която да се опитва да поговори с родителите ми и да внесе някакъв вид мир, доколкото е възможно, като здравомислещ човек. Тя най-вероятно го е правила главно заради мен, защото това определено не е среда, в която е нормално едно дете да расте.
Много емоционални травми и удари съм понесъл, а това са неща, които са ми се случили едва до десетгодишна възраст. Мислех си, че това е естествено и родителите на всички сигурно се карат, и майките им също се държат така с тях, но започвах да разбирам, че далеч не е вярно, а поведението на моята тотално не е адекватно. Много е мъчно за едно дете да се опита да разбере защо майка му е настроена негативно срещу него. Хем се опитваш да я оправдаеш, защото все пак ти е майка, хем страдаш и не искаш да понасяш подобно отношение и да изпадаш в такива състояния, в които тя те поставя. Емоционално и психически аз бях сриван от майка си ежедневно от най-ранна възраст. Докато станах на десет, вече бях понасял и първите физически удари от нея, които отново си обяснявах с това, че родителите сигурно си бият децата и това е нормално. Все пак родителите възпитават и сигурно това не се случва само на мен. И да, тук не говорим просто за леко потупване или „лек пердах“. Въпреки че аз като дете, пострадало от домашно физическо и психическо насилие, мога да ви гарантирам, че ако си удряте децата, то това не ви носи нищо освен травмата, която оставяте у тях. Насилието не носи знание и възпитание, а носи омраза и негативни мисли. Аз започвах да се уча да живея по този начин и да считам побоите и психическите атаки за напълно нормални неща. Ходех на училище с посинени ръце и тяло от удари, нанесени от нея. Много ме беше срам, особено в топло време, когато трябваше да нося къс ръкав, а имах синина някъде на видно място. Слагах си в раницата нещо, което да мога да си сложа отгоре и да е с дълъг ръкав. Притеснявах се да споделя с някого. Мислех, че все пак тя може да се промени и че аз може би наистина съм предизвикал това отношение. Все извинения, които си измислях, за да мога да имам майка, а не да я заклеймя, като разкажа колко лошо се отнася с мен вкъщи тази жена, която каква майка въобще може да бъде.
Аз си мислех, че това е най-лошото случващо ми се и по-зле не може да бъде, но следващите няколко години, докато навърша шестнайсет години, се оказаха още по-голям ад, отколкото това, което бях преживял до този момент. След четвърти клас вече започнах да имам приятели, които бяха с една година по-големи от мен, в пети клас. Колкото и да се опитвах да крия от тях какво се случва у нас, то беше сложно. Те започнаха да се досещат. Когато идваха да ме извикат, чуваха как майка ми крещи, докато аз излизам от вкъщи, което не беше изолиран случай, а често случващо се явление. Или пък съседите разказваха какво се чува от нас, защото въпреки че бяхме в къща, всички около нас със сигурност чуваха виковете и побоите, които се случваха в нашия дом, който никакъв дом не е бил. Моите приятели започнаха все повече да осъзнават какво се случва, да забелязват синините, които имах по тялото си, и да обръщат внимание на крясъците, които се носеха от дома ни. Започнах да им споделям, като не само те, а и техните семейства разбираха, че у нас се случват неща, които съвсем не са редни. Постепенно и аз започвах да осъждам отношението на майка ми към мен, защото вече имах по-ясна представа за това кое е добро и кое лошо въпреки оправданията, които дотогава си измислях, за да имам истинско семейство.
Публикувай коментар
