За пръв път у нас излиза непревежданият досега на български език дебютен роман на английския хуморист сър П. Г. Удхаус – „Ловци на трофеи“. Публикуван през 1902 г., романът предхожда ерата „Джийвс и Устър“, но предлага същата забава, която сме свикнали да асоциираме с творчеството на най-великия хуморист на XX век.
Българските читатели вече могат да се насладят на тази колоритна и невероятно смешна история, която се появява в луксозно издание в превод от Деян Кючуков и с прелестната корица на художника Дамян Дамянов (ИК „Сиела“).
В училището за млади джентълмени „Сейнт Остин“ е настъпило истинско въодушевление. Лятото е тук с мечтаното си обещание за заслужена почивка, но преди учениците да се гмурнат в него, трябва да докажат силите и уменията си в ежегодния спортен празник. И точно когато изглежда, че нищо не може да отвлече вниманието на младите британски лъвове от предстоящите състезания, три купи от училищния павилион изчезват безследно. Всички са заподозрени – включително и талантливият спортист Джим Томсън.
Серия от драматични разкрития раздуват случая и мълвата достига чак до Скотланд Ярд, които изпращат разследващ полицай. Все пак къде се е чуло и видяло възпитани британски джентълмени да се забъркат в толкова безпардонен обир? Очернени репутации, които трябва да бъдат изчистени, комични ситуации, гонки из гората и разярени директори ви очакват сред страниците на смайващо забавния роман „Ловци на трофеи“. А коридорите на наглед спокойното училище „Сейнт Остин“ ще се превърнат в сцена на майсторски театър от шеметни приключения и вълнения, дирижирани от умелото – и дяволски остроумно – перо на маестро Удхаус.
Колоритна и абсурдна, цветна, многопластова и носеща автентичната атмосфера на първите години от миналия век, „Ловци на трофеи“ е свидетелство за зараждането на комедиен визионер с несравним размах. Защото, както самият П. Г. Удхаус е казал: „човек не се смее много, когато е сам“. А едно е ясно – в неговите истории човек винаги ще открие компания, с която да се посмее от сърце и да внесе цветна експлозия от емоции в сивото ежедневие.
Из „Ловци на трофеи“ от П.Г.Удхаус
КРАДЦИ ПОДКОПАВАТ И КРАДАТ
Отколешен обичай беше след годишното състезание участниците да остават да пренощуват в града, така че Тони се прибра едва на следващия ден за закуска. Жилищните сгради в „Сейнт Остин“ обграждаха учебния корпус, а двете най-големи сред тях бяха Директорската и тази на Миървейл. Тони бе настанен във втората. Той тъкмо приближаваше откъм гарата в компанията на Уелч, негов съквартирант, участвал в Олдършот като фехтовач, когато пред входа двамата се натъкнаха на Робинсън, личния новобранец на Тони. Според мнозина Робинсън бе сред фаворитите за бягането на четвърт миля в малките класове. Въпреки крехката си възраст, той добре знаеше, че и най-талантливият бегач може да се провали заради недостатъчна подготовка, затова от седмици насам се подлагаше на драконовски режим – ставаше в малките часове и търчеше по пистата, без да сложи нищо в стомаха си, освен чаша мляко и парче хляб.
Но днес личеше, че умът му е ангажиран от неща, по-сериозни от спорта. Той имаше новини. Направо преливаше от новини, които нямаше търпение да сподели с новодошлите. По принцип би следвало да се сконфузи от присъствието на толкова изтъкнати училищни светила, но с Тони нещата стояха по-различно. Ако си поднасял на някого недосварени яйца и прегорели филийки в продължение на два-три семестъра, социалните различия и предразсъдъци някак се стопяват.
А и новините бяха пресни, напълно пресни – такива, на които никой не би могъл да каже с пренебрежение: „Какво, чак сега ли го разбра?“.
– Здравей, Греъм. Върна се вече, а? – започна той. Фактът беше очевиден и Тони кимна утвърдително.
– Честито за победата в средната категория!
– Телеграмата, разбира се, бе изпреварила победителя. – Впрочем, Греъм, знаеш ли какво стана? Ще се вдигне ужасен шум за това. Някой е разбил Павилиона и е проникнал вътре.
– Глупости! Откъде знаеш?
– Стъклото на един от прозорците е изцяло извадено. Забелязах го сутринта, докато отивах към пистата.
– Коя стая?
– На отбора по ръгби. Прозорецът, гледащ към общежитията.
– Странно – отбеляза Уелч. – Какво ще търси крадец в тази стая? В нея по принцип не оставят дори гребенче за коса.
Очите на Робинсън се разшириха от вълнение. Това надхвърляше и най-смелите му очаквания. Те не само не знаеха за кражбата с взлом, но дори нямаха представа за неотдавнашното събитие, направило въпросната стая толкова подходящо ловно поле за потенциални грабители. Малко неща носят по-изтънчено удоволствие от това да си първият, отворил нечии очи.
– Мили боже, значи не сте чули? Но и откъде да чуете, след като заминахте за Олдършот, преди да вземат решението.
– Какво решение?
Да прехвърлят всички спортни награди от учителската стая в Павилиона и да ги заключат в онази стая. Бас държа, че са ги задигнали до една. Какво не бих дал да видя лицето на Стареца, щом научи. Няма да е зле, ако отидете да му кажете още сега, само внимавайте да не получи пристъп. Адски вълнуващо, нали?
– Ама че идиотска идея – възкликна Тони. – Та само среброто в купите вероятно струва повече от петдесет паунда. Как може да оставят всичко това в Павилиона?
– Доста тъпо – съгласи се Уелч. – Чудя се на кого му е хрумнало.
– Слушай, Робинсън – каза Тони. – Ти най-добре тичай да се преоблечеш, че ще закъснееш за закуска. Ние ще огледаме местопроизшествието.
Робинсън изчезна по посока на спалните помещения, а те двамата се отправиха към Павилиона. Действително, стъклото на един от прозорците липсваше, акуратно извадено от рамката.
– Дали да не надзърнем вътре? – предложи Уелч.
– Добре – съгласи се Тони. – Помогни ми да се кача на перваза, че целият съм се схванал.
– Виждаш ли нещо?
– Не. Само някакво платнище, което, предполагам, е покривало наградите. Сега разбирам колко лесно са проникнали. Трябвало е само да махнат стъклото, да дръпнат резето на рамката и готово. Да вляза ли да поогледам?
– По-добре недей. Ако наистина е имало кражба, не бива да пипаме нищо.
– Лоша работа – каза Тони, след като стъпи отново на твърда земя. – Чудя се дали ще хванат извършителя. Хайде сега да се прибираме, че съвсем окъсняхме.
Двайсетина минути по-късно Тони се откъсна от възхитената тълпа, настояваща за подробно описание на събитията от предишния ден, и стигна до своята учебна стая, където завари Джеймс Томсън, брата на Алън Томсън. Още по време на закуска бе забелязал угрижения му вид и сега се поинтересува за причината.
– Привет, Джим, струваш ми се умърлушен. Да не си болен? – Не, добре съм, но имам малък проблем. Исках да го обсъдя с теб.
Публикувай коментар
