Дебютният роман на великия сатирик П. Г. Удхаус излиза за пръв път на български език (ОТКЪС)

Дебютният роман на великия сатирик П. Г. Удхаус излиза за пръв път на български език (ОТКЪС)

За пръв път у нас излиза непревежданият досега на български език дебютен роман на английския хуморист сър П. Г. Удхаус„Ловци на трофеи“. Публикуван през 1902 г., романът предхожда ерата „Джийвс и Устър“, но предлага същата забава, която сме свикнали да асоциираме с творчеството на най-великия хуморист на XX век.

Българските читатели вече могат да се насладят на тази колоритна и невероятно смешна история, която се появява в луксозно издание в превод от Деян Кючуков и с прелестната корица на художника Дамян Дамянов (ИК „Сиела“).

В училището за млади джентълмени „Сейнт Остин“ е настъпило истинско въодушевление. Лятото е тук с мечтаното си обещание за заслужена почивка, но преди учениците да се гмурнат в него, трябва да докажат силите и уменията си в ежегодния спортен празник. И точно когато изглежда, че нищо не може да отвлече вниманието на младите британски лъвове от предстоящите състезания, три купи от училищния павилион изчезват безследно. Всички са заподозрени – включително и талантливият спортист Джим Томсън.

Серия от драматични разкрития раздуват случая и мълвата достига чак до Скотланд Ярд, които изпращат разследващ полицай. Все пак къде се е чуло и видяло възпитани британски джентълмени да се забъркат в толкова безпардонен обир? Очернени репутации, които трябва да бъдат изчистени, комични ситуации, гонки из гората и разярени директори ви очакват сред страниците на смайващо забавния роман „Ловци на трофеи“. А коридорите на наглед спокойното училище „Сейнт Остин“ ще се превърнат в сцена на майсторски театър от шеметни приключения и вълнения, дирижирани от умелото – и дяволски остроумно – перо на маестро Удхаус.

Колоритна и абсурдна, цветна, многопластова и носеща автентичната атмосфера на първите години от миналия век, „Ловци на трофеи“ е свидетелство за зараждането на комедиен визионер с несравним размах. Защото, както самият П. Г. Удхаус е казал: „човек не се смее много, когато е сам“. А едно е ясно – в неговите истории човек винаги ще открие компания, с която да се посмее от сърце и да внесе цветна експлозия от емоции в сивото ежедневие.

 

Из „Ловци на трофеи“ от П.Г.Удхаус

КРАДЦИ ПОДКОПАВАТ И КРАДАТ

 

Отколешен обичай беше след годишното състезание участниците да остават да пренощуват в града, така че Тони се прибра едва на следващия ден за закуска. Жилищните сгради в „Сейнт Остин“ обграждаха учебния корпус, а двете най-големи сред тях бяха Директорската и тази на Миървейл. Тони бе настанен във втората. Той тъкмо приближаваше откъм гарата в компанията на Уелч, негов съквартирант, участвал в Олдършот като фехтовач, когато пред входа двамата се натъкнаха на Робинсън, личния новобранец на Тони. Според мнозина Робинсън бе сред фаворитите за бягането на четвърт миля в малките класове. Въпреки крехката си възраст, той добре знаеше, че и най-талантливият бегач може да се провали заради недостатъчна подготовка, затова от седмици насам се подлагаше на драконовски режим – ставаше в малките часове и търчеше по пистата, без да сложи нищо в стомаха си, освен чаша мляко и парче хляб.

Но днес личеше, че умът му е ангажиран от неща, по-сериозни от спорта. Той имаше новини. Направо преливаше от новини, които нямаше търпение да сподели с новодошлите. По принцип би следвало да се сконфузи от присъствието на толкова изтъкнати училищни светила, но с Тони нещата стояха по-различно. Ако си поднасял на някого недосварени яйца и прегорели филийки в продължение на два-три семестъра, социалните различия и предразсъдъци някак се стопяват.

А и новините бяха пресни, напълно пресни – такива, на които никой не би могъл да каже с пренебрежение: „Какво, чак сега ли го разбра?“.

– Здравей, Греъм. Върна се вече, а? – започна той. Фактът беше очевиден и Тони кимна утвърдително.

– Честито за победата в средната категория!

– Телеграмата, разбира се, бе изпреварила победителя. – Впрочем, Греъм, знаеш ли какво стана? Ще се вдигне ужасен шум за това. Някой е разбил Павилиона и е проникнал вътре.

– Глупости! Откъде знаеш?

– Стъклото на един от прозорците е изцяло извадено. Забелязах го сутринта, докато отивах към пистата.

– Коя стая?

– На отбора по ръгби. Прозорецът, гледащ към общежитията.

– Странно – отбеляза Уелч. – Какво ще търси крадец в тази стая? В нея по принцип не оставят дори гребенче за коса.

Очите на Робинсън се разшириха от вълнение. Това надхвърляше и най-смелите му очаквания. Те не само не знаеха за кражбата с взлом, но дори нямаха представа за неотдавнашното събитие, направило въпросната стая толкова подходящо ловно поле за потенциални грабители. Малко неща носят по-изтънчено удоволствие от това да си първият, отворил нечии очи.

– Мили боже, значи не сте чули? Но и откъде да чуете, след като заминахте за Олдършот, преди да вземат решението.

– Какво решение?

Да прехвърлят всички спортни награди от учителската стая в Павилиона и да ги заключат в онази стая. Бас държа, че са ги задигнали до една. Какво не бих дал да видя лицето на Стареца, щом научи. Няма да е зле, ако отидете да му кажете още сега, само внимавайте да не получи пристъп. Адски вълнуващо, нали?

– Ама че идиотска идея – възкликна Тони. – Та само среброто в купите вероятно струва повече от петдесет паунда. Как може да оставят всичко това в Павилиона?

– Доста тъпо – съгласи се Уелч. – Чудя се на кого му е хрумнало.

– Слушай, Робинсън – каза Тони. – Ти най-добре тичай да се преоблечеш, че ще закъснееш за закуска. Ние ще огледаме местопроизшествието.

Робинсън изчезна по посока на спалните помещения, а те двамата се отправиха към Павилиона. Действително, стъклото на един от прозорците липсваше, акуратно извадено от рамката.

– Дали да не надзърнем вътре? – предложи Уелч.

– Добре – съгласи се Тони. – Помогни ми да се кача на перваза, че целият съм се схванал.

– Виждаш ли нещо?

– Не. Само някакво платнище, което, предполагам, е покривало наградите. Сега разбирам колко лесно са проникнали. Трябвало е само да махнат стъклото, да дръпнат резето на рамката и готово. Да вляза ли да поогледам?

– По-добре недей. Ако наистина е имало кражба, не бива да пипаме нищо.

– Лоша работа – каза Тони, след като стъпи отново на твърда земя. – Чудя се дали ще хванат извършителя. Хайде сега да се прибираме, че съвсем окъсняхме.

Двайсетина минути по-късно Тони се откъсна от възхитената тълпа, настояваща за подробно описание на събитията от предишния ден, и стигна до своята учебна стая, където завари Джеймс Томсън, брата на Алън Томсън. Още по време на закуска бе забелязал угрижения му вид и сега се поинтересува за причината.

– Привет, Джим, струваш ми се умърлушен. Да не си болен? – Не, добре съм, но имам малък проблем. Исках да го обсъдя с теб.

Публикувай коментар

Публикувай Коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *