С поредицата „Нямата рече“ българската писателка и съхранителка на родните традиции Галина Танева покани хиляди читатели да отседнат в любимото ѝ село Устрем и да станат дейни участници в зимните и летните обичаи, песните и съкровените истории на общността, успяла да запази в себе си неравноделния и непреходен такт на българската душа.
Магичната песен на Велика Нямата започна с „Нямата рече. Сърцето що дума, право е“ и продължи в „Нямата рече 2: Кръвта вода не става“, а сега е време още една плътна и топла история да зазвучи в ритъма на сърцето на влюбените в автентичната красота на България.
Третата книга от поредицата: „Нямата рече 3: Йото Вакъвчето“ вече може да бъде открита в книжарниците, за да отведе читателите в китното село Вакъвь в началото на XIX век, където горите на Сакар нашепват песни за геройство и чест.
Роден в сиромашко семейство, което едва свързва двата края, още като малко момче Панайот застава очи в очи с нищетата и неволята. Притиснати от тежката си участ, родителите му решават да го пратят като хранениче в новопостроения манастир „Св. Троица“, обител не само на монаси, а и на смели хайдути. Там Йото ще се научи да пише и чете, да работи съвестно и да не се страхува от нищо.
Ала веднъж усмихнала му се, съдбата невинаги ще бъде милостива към Йото. От малко момче той ще се превърне в трудолюбив и образован млад мъж, но по пътя му няма да го пропуснат нито несгодите, нито предателствата. Нишката на живота му ще се преплете със славните съдби на Индже, Кара Кольо и Христо войвода. Ще закрачи в такт с историята на малката Величка, която Сакар планина един ден ще познава като могъщата Велика Нямата. А един най-важен урок ще зазвъни с магична сила: „Човек сам кове съдбата си!“.
24 автентични народни песни ще се преплетат из магично изплетения гоблен на „Нямата рече 3: Йото Вакъвчето“, където заветът на Велика Нямата ще се разгърне с пълна сила, а една истинска, дълбока и свята любов ще бъде подложена на изпитанията на времето.
Посветена на задачата да опази спомена за традициите, колоритния диалект, обичаите и обитателите на родното си село Устрем и околността, Галина Танева създава поредна скъпоценна мозайка, вдъхновена от истински персонажи и събития от периода.
Дълбоко и проникновено, топло и докосващо, „Нямата рече 3: Йото Вакъвчето“ е съкровено обяснение в любов към България. Но не онази фалшива и твърде показна любов, а истинската, тиха любов, която тече във вените на планинските потоци и лети във вятъра на най-старите дървета.
Из „Нямата рече 3. Йото Вакъвчето“ от Галина Танева
Глава втора
ЯЗ ЩЕ ИВАНЧО ДА ХВЪРЛЯ
Като ѝ морабе[1] станало,
на никой абер нямало.
Ноще са абер сторили,
ноще, петлите кат пеят.
Сичките ора бягали,
Добрини кола нямали
нещата да си пренесат;
Грабнали мъжка рожбица
и те тръгнали да бягат.
Вървели, що са вървели,
минали поле широко,
навлезли в гора зелена,
Всред гора дърво високо.
Добра Николу думаше:
– Яз ще Иванчо да върля,
Той ми ръцете откъсна! –
разпаса колан копринен,
на Иванчо люлка направи,
залюляла и запяла:
„Нани ми, нани, Иванчо,
туй ти от майка, сетнико,
майка ти да та залюлей,
майка ти да ти попее.
Когато ветрец повее,
той ще та, Иванчо, залюлей,
когато дъждец повали,
той ще та, Иванчо окъпе,
когато коза помине,
тя ще та, Иванчо, накърми“.
Още от заранта си личеше, че денят ще е хубав. Найнапред пилците отрано закудкудякаха и взеха да сноват из двора зад малката църквичка. Неделен ден беше, неделя след Възкресение. Когато слънцето се поиздигна малко над гората наоколо, из въздуха забръмчаха всякакви бръмбари и летящи твари. Съживи ги топлината, види се… А подир тях се спускаха врабци и лястовички, току-що пристигнали от юг и заели се да вият гнезда под стряхата на малката църква.
Старият свещеник пристъпи зад олтара и огледа множеството, събрало се в храма. Както всяка неделя, тук бяха дошли селяни от околните села – Вакъвь, Ново село, Бинкикьой, Сремь, но често тук идваха и молители от по-отдалечените места. Храмът беше пълен със семейства с деца, най-вече момчета, които после оставаха в една от монашеските килии и старият поп Стойо ги учеше на четмо и писмо.
Малката църква „Св. Петър и Павел“ едва побираш събралите се. Традиция беше селяните да идват и да се поклонят пред олтара в неделен ден. А откакто Хрисант се замонаши и започна строежа на манастира, молителите ставаха все повече и самият поп Стойо, като събра една група момчета, та започна да ги учи на четмо и писмо.
Една сутрин преди няколко лета, догдето попът си четеше псалтира, в черквичката влязоха група хайдути. Най-отпред стоеше мъж, достигнал достолепна възраст, с изправена снага и широки, калени от хайдутлука мишци. Кафявите му очи излъчваха хем една студена суровост, хем умора от тежестта на дългите години в горите и планините. Силните му ръце се бяха провесили край тялото му, макар и с твърдост да държаха възтежката пушка изправена и готова за бой. Гърбът му бе започнал да се превива под тежестта на годините, а по него се спускаха дълги кичури сребърна коса. Старият свещеник го познаваше добре – това беше Христо войвода, както и няколко от момчетата на Индже. Неведнъж старецът ги бе приютявал в единствената килия зад храма и бе споделял с тях малкото, дето Господ му го даваше.
Храмът бе изграден от време оно в долчинката между хълмовете на Сакар, току край виещите се краища на малката река, течаща от Ново Село към Вакъвь и пресичаща билата на Сакар като сребърна змия. Легенди много имаше за тази черква, истории много се разказваха за нея. Много пъти имотът бе горен и събарян от гърците, а после и от турците, но селяните винаги се вдигали и съграждали отново. Зададяла ли се опасност, монасите и свещениците, които служели в черквата, изнасяли всичко, що е ценно, горе, във Вехтата черква и така спасявали иконите и книгите. Но откакто из горите се завъртяха момчетата на Христо, Индже и Кара Кольо, рядко турски крак стъпваше тук.
С времето поп Стойо остана единственият Божи служител в храма. Но въпреки старостта си винаги отваряше вратите за селяните, а те пък поддържаха живеца в него и не пропускаха неделя да се поклонят на иконата на светите апостоли Петър и Павел, която още онова козарче бе донесло тук преди много векове. И така до деня, когато момците слязоха от балкана. И му проводиха вести от войводата – Индже. „Манастир ще съградим, хайдушки ще го наричаме!“
За поп Стойо нямаше по-голяма радост от това да види как мястото се възражда за живот. Христо бързо събра зидари и се зае да построи монашеските килии найнапред. Вдигна градежа на запад от черквата, в билото на хълма. Постройката бе на два ката, с по килии на всеки кат и широк дървен чардак на втория. А по средата му скова няколко дървени миндера, така че, ако да приседне човек на тях, пред него ще се ширне целият имот и църквата.
Но Христо не бе от вчера хайдутин, много бе врял и кипял из шубраците на горите наоколо. Изгради килиите така, щото всяка от тях имаше таен изход към гората. Долапите в стените бяха направени по обичая в онова време – скривалища, които зовяха ями и които служеха в обикновените къщи да се крие бакъра, дрехите и друга ценна покъщнина, но тук, в манастира, имаха отвори от другата страна, достатъчно големи, та да се провре човек през тях. А оттам, та право в горите на Сакара. Тая работа с тайните изходи бе скришна и за нея знаеха само Христо, поп Стойо и един от майсторите на градежа, който сам се бе заел да съгради всеки изход. Поп Стойо се досещаше, че този градеж се вдигаше с хайдушки пари и на хайдути ще помага после, но самият той даваше мило и драго за момците в балкана. Та нали, ако не бяха те, цялата околия да е пропищяла досега. Тук много-много турчин не смееше да вилнее, че хайдушката ръка бе дълга и достигаше всекиго, пролял християнска кръв.
След като зидарите на Христо вдигнаха килиите, поп Стойо се премести в една от тях, а в друга нагласи неделното училище. Тогава от селата взеха да провождат момчета, които да се учат. А сам Христо войвода се замонаши, прие името Хрисант и стана един от учениците на стария свещеник.
Поп Стойо бе роден във Вакъвь преди поне лета. Не знаеше точно годините си, но преклонната му възраст показваше, че някъде там ще да са. От малък още бе останал сирак и местните чорбаджии го бяха проводили в един манастир край Одрин. Там детето прислужваше на монасите, учеше се на четмо и писмо, а когато отрасна достатъчно и изучи Библията, бе ръкоположен за свещеник. През много теглила го проводи Божията воля, но най-накрая провидението, а и сърцето му го отведоха в родното Вакъвь, където той реши да прекара остатъка от живота си в малката черква „Св. aпостоли Петър и Павел“.
Упованието си в Бога никога не бе губил и знаеше, че когато му дойде времето, Господ ще му проводи помощ и отмяна, и още щом съзря Христо с момците си, разбра, че този момент бе настъпил. Затова и се впусна с все сила да помага за градежа на манастира, а самият Хрисант да изучи в писането и четенето, че виждаше, той щеше да е най-добрата му отмяна. И така, дорде с едната ръка Христо войвода вдигаше белите манастирски дувари, с другата – Хрисант се учеше да води манастирски книжа и тефтери.
Хайдутите бяха събрали достатъчно злато да се вдигне такъв манастир, дето в няколко каази наоколо нямаше, но още щом чуха за градежа, селяните се втурнаха да помагат, кой как може. Селските чорбаджии и кметове, като събираха данъка за султана, та заделяха по малко и за манастира. Така за няколко години в манастирския двор се намериха цяло стадо овце, десетина крави и биволици, че дори и няколко ездитни коня. Освен това различни семейства от околностите даваха харизмо – наричаха добиче на манастира, отглеждаха го, дорде порасне, а после го оставяха в манастирския двор.
Хрисант бе вдигнал двукатната постройка, която служеше за жилища на монасите. А после се зае да докара и вода в двора. Хванаха един извор в планината и водите потекоха в манастира. Изградиха две белокаменни чешми от двете страни на килиите, а същият майстор, дето бе направил тайните изходи от килиите, съгради и проход, който тръгваше изпод едната чешма, та чак до стените на оградата. Така, ако се наложеше, цяла чета можеше тайно да влезе или излезе от манастира, без никой да я види.
Най-после и броят на монасите в обителта се увеличи. Освен поп Стойо и Хрисант, още четирима братя намериха своя пристан сред хълмовете на Сакар и се отдадоха на служба на Бога. С времето манастирът стана приют за бедни, болни, спирка за отдих на пътници и за всекиму се намираше коричка хляб и топла постеля. Когато и да се случеше странник да замръкне в околностите, когото и да запита за подслон, той ще го насочи към вакъвския манастир. Дори за турците и гърците от района, колкото и малко да бяха те и предимно в Каваклий и Казъл-Агач, обичай им беше да казват: „Благотворно място. Дойде ли някой, ще намери убежище, хляб и питие. Минаващият ще се нахрани и замине“.
Днес, няколко години след появяването на Христо войвода с момците му, старият свещеник имаше да обади още новости на селяните. Малката черква „Св. апостоли Петър и Павел“ отдавна едва побираше множеството и време бе дошло да я съградят наново. Щяха да я вградят в един нов, много по-голям храм, който щяха да обрекат на Светата Троица. Но Хрисант, освен за новата църква, имаше планове в нозете ѝ, под самия олтар да направи още едно скривалище. Щяха да издълбаят земята и под църквата щеше да се сбира цяла чета, ако трябва да се скрие. Всичко бе обмислил Хрисант, бойници в стените щеше да направи, входа на скривалището щеше да прикрие с дървен обков зад иконостаса, така че никой да не се досети каква тайна крие. И дорде селяните са заети със сеитба, жетва и вършитба, Хрисант щеше да вдигне новия храм.
След като отслужи литургията, раздаде светото причастие и разказа на селяните за плановете за градеж на нова черква, които с Божия помощ щяха да започнат още идната седмица, поп Стойо насъбра около себе си десетина момчета, всичките около 9–10-годишни, и ги поведе към килията, отредена за училище. Дорде пресичаше двора и се радваше на неспирния ромон на водата от чучурите на по-близката чешма, както и на закачките на малчуганите наоколо, към него смутено се приближиха мъж и жена, водейки момче на десетина години. Поп Стойо позна приближаващите, те бяха вакъвлии, Никола – Кольо Попстоянов, и жена му Тодора. А с тях вървеше и по-големият им син Панайот.
– Дал Бог добро, дядо Стойо! – заговори го Кольо, а Кольойца бързо се приведе и целуна ръка на свещеника.
– Бог да ви благослови, Кольо! Живи и здрави да сте! – В отговор старецът ги прекръсти и постави в благословия ръката си върху главата на момчето.
– Ние, дядо попе, по работа сме дошли… – започна издалеко селянинът. – То, на’ште теглила, зна’ш, край нямат… Едвам сколасваме да свържем двата края, дядо Стойо. Нà, Тодора и тя не вдига гръб от изгрев до зайдело22, ама трудно ни е…
– Кольо, ако ви трябва помощ, зер в манастира винаги жа има ’ляб, па може и някой чувал с бра̀шно да се намери… Яла, яла. Ей таме, в готварницата.
– Сполай ти, отче! – проговори Тодора. – Ама не за милостиня сме дошли… Друго имаме на ума ние…
И като помълча секунда-две, па поде отново:
– За Панайот ни е думата, за детето… Едвам ги изхранваме двамата със Стоенчо, пък този тука отхвръкна вече, еее десетака лятоска ще стори. Ама нà, едвам смогвам да му шия гащите, белким добре че малкото износва на бати си… Искаме и той на четмо и писмо да се изучи, ама как? То като нема пари! Как да му стегна торбичката и да го пратя при некой даскал…
– Затуй, дядо попе, рекохме при тебе да дойдем – намеси се Кольо и взе думата от жена си. – Момчето ни е добро, послушно, работливо. Еее, и то си има по някоя махна, ама че кое дете няма я, айол! Искаме да ти го оставим в манастира, хранениче. Харизмо да го направим, така решихме с булката. Дума дадохме, на манастира го обрекохме. Отръки му иде всяко нещо, що се захване. Паметлив е, „Отче наш“ за нема и време се научи да казува. Думахме си с майка му, умувахме, ама чини ни се, в манастира най-добре ще му е…
– Не бързай, отче, да отсъдиш, по̀ мисли някой ден, па ни прати абер26! – доде пак Тодора. – Ази съм майка, зна’ш, чедо от майчино сърце най-трудно се откъсва. Ама за добро ще е, за негово добро. То мойто сърце жа увехне като попарено от слана димитровче без детето ми, жа изсъхне, ама опустяло му и сърцето ми, и живота ми. Един ден наш Панайот жа рече: „Хаир да им е на мама и тати, задето в манастира ме проводиха, та на четмо и писмо да се изуча!“. Другото е бошлаф работа!
Дядо Стойо мълчеше. Премисляше що му рекоха току-що двамата селяни. То арно, ама тоз манастир е сурово място, диво, не е за деца да живеят в него. А и кой щеше да го гледа – един старец с двата крака до колене в гроба и няколко хайдути. Е, дядо Стойо и той отрасна в манастир, ама в Одрин, монаси бол имаше, че и монахини. Имаше кой да се грижи за децата, и единия кат го бяха обърнали на сиропиталище. А тук… Не, не беше място за дете тук, в гората…
– Кольо, слушай арно що жа ти река! Не е тук място за едно дете. Че то в гората, бре! Турци, хайдуци… И кой жа го гледа, то зер само аз и Хрисант, дет се вика… Аз вече мириша на пръст, а оня ми ти хайдутин какво разбира от деца… Не е тук място за деца!
Тодора, като чу що рече попа, сякаш бяла пелена покри и без това изтерзаното ѝ лице, и като се спусна в краката му, грабна ръката му, па докато я целуваше, заплака:
– Недей така, дядо попе, недей връща детето. Няма на кого другиго да го дам, не мога и аз да го гледам. Моля те, бащице, не връщай детето!
Старецът мълчаливо гледаше как капят сълзите на Тодора. Очите на момчето също се бяха напълнили с влага, ама дали щото майка му ревеше, или и то толкоз искаше да остане в манастира…
– Ни мой, отче! – изведнъж тихо издума Кольо. – Харизмо ни мой се връща! – Думите, сякаш запъхтени от голямата мъка в бащиното сърце, едва-едва излизаха от устата и лекичко съскаха от тъга. – Ние сме го харизали на манастира момчето, а вие, ако искате, го гледайте, ако искате – го колете… Харизмо ни се връща! Грехота е! – Последните думи се изтръгнаха от селянина със сетните сили, ала пронизаха стареца сякаш гръм от небесата бяха.
Дебела буца заседна в гърлото на дядо Стойо. Откъде се взе тая пущина и нема̀ ли край това теглило! Боже, Боже, смили се над бедните селски души! Прости им, Боже, от немотия го правят, а не от злоба… Зер, ако го върнеше сега детето, по-добре ли щеше да му е? Да смуче една суха кора хляб по два дни? Да го проводи негде другаде, ама къде ли? И тая майка, как се откъсва чедо от майчино сърце!
Опита да преглътне, ама пущината седи там в гърлото и не мърда… И неговото сърце се наля с оная тежка, черна мъка, дето бе стиснала душите на двамата селяни пред него. Сълзи се сбираха в старческите очи и напираха да покапят по сбръчканите от времето клепачи. Пое си дълбоко въздух веднъж, дваж, преглътна шумно и едва-едва продума:
– Така е, Кольо, прав си! Харизмо ни мой се върне, грехота е! Щом сте го обрекли детето на Бога, Божи е и кой съм аз, че да кажа: „Не“! Ни бой си, булка, добре жа си грижим за него. Жа го ѝзуча и кога научи всичко, що аз знам, жа го проводя и в Одрин да учи, па кога да се завърне у дома, всички да викат „Евала“ на майка му и на баща му, че такъв син за чудо и приказ имат! Ни бой си, булка, като мое жа го гледам!
[1] „Майка хвърля детето си“, „Българско народно творчество“, том 3, Редакционна колегия. София, 1961 г.
Публикувай коментар
