Отношенията с Турция са от ключово значение за поставянето на България на геополитическата карта на Балканите – и в по-широкия контекст на източна Европа. Договорът с Боташ, наложен по неизвестен за нас начин на едно служебно правителство, създаде огромно преимущество за Анкара да лансира и да постига своите цели в партньорството с България. Вчера при срещата на Радев с Ердоган Боташ е бил „замразен“ за 15 месеца. Ние не знаем какво точно означава това, но по-тревожното е, че не знаем срещу какво – срещу какви отстъпки от българска страна е получено съгласието на турския президент за това „замразяване“. Какви са интересите на Турция и на България в необходимия процес на разширяващо се двустранно сътрудничество? Този въпрос задава политологът доц. Огнян Минчев на профила си във Facebook.
Ето какво още пише той:
Турция се превърна в кръстопът – „хъб“ на енергийни потоци, оползотворявайки както неизбежното от географска гл. точка транзитиране на азерските въглеводороди по посока Европа, така и потоците от природен газ от Русия, която е под санкции и има нужда да „маскира“ суровината като нечия друга собственост. През Турция преминават и ще преминават разширяващи се потоци от нефт и газ от Близкия изток в западно направление. Затова Анкара се нуждае от дъгосрочни споразумения с България за увеличаване на потоците въглеводороди през българска територия към Европа, които – за предпочитане – да са свързани с придобиване на българска транзитираща инфраструктура. Ние отново се изправяме пред казус, с който трябваше да се справим при натиска от Газпром през 90-те години, насочен към придобиване на газовата ни инфраструктура чрез „Топенерджи“. Този път – със „силни аргументи“ от страна на Анкара, разполагаща с договора с Боташ като средство за натиск.
Засега нямаме достоверна публична информация за актуализираните турски интереси в двустранните отношения, но доколкото може да се вярва на полупублични източници – Анкара се интересува от придобиване (под някаква форма) на Нефтохим-а, желае концесионирането на магистрала Черно море, която е част от ключов инфраструктурен коридор с високо отбранително и геостратегическо значение през Балканите, Турция желае да заеме ролята на ексклузивен снабдител на България с енергоресурси в широк спектър – включително авиационен бензин за обслужване на бойната и логистична авиация на НАТО на българска територия и на Балканите. Доколко тези претенции са наистина актуални ще можем да разберем тогава, когато Анкара и София дадат някаква публична информация по въпроса.
В дългосрочните интереси на София и на Анкара има както сфери, в които двустранното сътрудничество носи значими ползи и на двете страни, така и сфери, в които София трябва много внимателно да преценява спецификата на своя дългосрочен стратегически интерес. Турция иска да бъде овластен „хъб“ – кръстопът на максимално концентрирани енергийни и стратегически коридори. България иска да се възползва от своето централно географско разположение на Балканите за да бъде също „хъб“ както в енергийната сфера, така и в логистиката на транспорта, на отбраната на НАТО и на стратегическите баланси както между страните в региона, така и между големите играчи, които се борят за влияние и контрол върху него – включително и Турция. Затова целта на Анкара е максимално „всмукване“ на българския географски и стратегически ресурс в сферата на влияние и контрол на Турция – т.е превръщане на България в транзитна, но безгласна територия под контрола на турския стратегически интерес, съперничещ си с други стратегически интереси в региона и в неговия по-обширен контекст.
Притеснително е доколко настоящото управление на България начело с Румен Радев притежава капацитет – политически, интелектуален и волеви – за да защити дългосрочния български национален интерес в необходимото разрастване на двустранното сътрудничество с Турция. Кое ни кара да се съмняваме в наличието на подобен капацитет на Дондуков? Преди всичко факта, че познаваме Радев от 10 години, знаем възгледите му, степента на компетентност, с която разполага, както и степента на зависимост – лична политическа зависимост от фактори, които са играли полупублично ролята на негови ментори в полза на небългарски (меко казано) интереси… Най-сериозният аргумент за нашите съмнения по въпроса за това дали Радев може да защити и да пласира българския интерес в разговорите с Анкара се нарича „договор с Боташ“. „Замразен“ или не, този договор ни показва смайващата готовност на Радев и групичката около него да се подписват с лекота – безотговорно под документи с драматично важно и дългосрочно значение за страната ни.
В този смисъл, тревожно важно е да разберем доколко „замразяването“ на Боташ е добра новина, или е индикатор за разрастващ се турски натиск върху българската държава да направи концесии със своя стратегически интерес в полза на стратегическите цели на Анкара и в посока превръщане на българския национален ресурс в инертно притежание на регионалната голяма сила на Балканите?
Публикувай коментар
