Четвърт век след атаките се връщаме към въпросите, които продължават да пораждат спорове – от рухването на кулите и Сграда 7 до полет 93 и предупрежденията, които американските служби получават преди 11 септември.
На 11 септември 2001 година светът гледаше на живо как се случва немислимото.
Два пътнически самолета се врязаха в кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк. Трети удари Пентагона край Вашингтон. Четвърти се разби в поле в Пенсилвания, след като хората на борда се опитаха да си върнат контрола над машината.
В атаките загинаха 2977 души. Последиците от онзи ден промениха международната политика, войните, службите за сигурност, въздушния транспорт и живота на милиони хора далеч отвъд границите на Съединените щати.
Четвърт век по-късно основната картина на случилото се е подробно реконструирана. Разследвания, технически експертизи, записи, документи и свидетелства са запълнили огромна част от празните места в историята на 11 септември.
И все пак въпросите не са изчезнали.
Защо кулите рухнаха по начина, който милиони хора видяха на телевизионните си екрани? Какво причини падането на Сграда 7 на Световния търговски център, въпреки че в нея не се удари самолет? Защо първоначално бяха показани толкова малко кадри от удара в Пентагона? Какво точно се случи с полет 93? И може би най-трудният въпрос – как американските служби не успяха да предотвратят атаките, въпреки потока от предупреждения за нарастваща заплаха от „Ал Кайда“ през месеците преди тях?
Около тези въпроси през последните 25 години се роди цяла паралелна история на 11 септември.
Книги, документални филми, независими разследвания и милиони публикации в интернет поставиха под съмнение различни части от официалните заключения. Някои твърдения бяха убедително опровергани. Други стъпват върху погрешно интерпретирани факти. Трети обаче започват от съвсем реални пропуски, противоречия или първоначална липса на информация – и именно там границата между основателния въпрос и конспиративната теория понякога става трудно различима.
NewsLife се връща към някои от най-известните въпроси около 11 септември не за да доказва предварително определена версия на събитията, а за да проследи откъде са тръгнали съмненията, какво твърдят техните автори и какво показват наличните днес доказателства.
Защото 25 години след деня, който промени света, може би най-интересният въпрос вече не е само какво се случи на 11 септември 2001 година, а защо спорът за случилото се продължава и до днес.
11 септември 2001 г. – събитията през камерите и телевизионните емисии от онзи ден
Когато първите въпроси започнаха почти веднага
Конспиративните теории за 11 септември не се появиха десетилетия след събитията. Съмненията започнаха да се разпространяват почти веднага.
Един от авторите, които най-рано превърнаха тези съмнения в цялостна алтернативна версия, беше французинът Тиери Мейсан. През 2002 г. книгата му L’Effroyable imposture се превърна в издателски феномен във Франция.
В центъра на тезата му стоеше Пентагонът.
Мейсан постави под съмнение твърдението, че сградата е била ударена от Boeing 757 на American Airlines, изпълняващ полет 77. Сред аргументите му бяха видимите поражения по фасадата, сравнително малкото широко разпространени тогава снимки на самолетни останки и липсата в първите месеци на ясни публични видеокадри на самия удар.
Заключението му беше радикално: според него пораженията не съответстват на удар на голям пътнически самолет.
Книгата беше атакувана остро още след излизането си, а журналисти започнаха да проверяват твърденията ѝ едно по едно.
Но огромният интерес към нея показваше нещо друго.
Само месеци след атентатите вече съществуваше голяма аудитория, готова да постави под съмнение официалния разказ.
И Пентагонът беше идеалното място, от което тези съмнения да започнат.
Пентагонът: Къде е самолетът?
В 9:37 ч. сутринта на 11 септември полет 77 на American Airlines се врязва в западната страна на Пентагона.
На някои от първите снимки не се виждат огромни крила, опашка или почти цял фюзелаж – гледка, която неспециалистът инстинктивно би очаквал след самолетна катастрофа.
Оттук идва въпросът, превърнал се впоследствие в един от най-разпространените около събитията:
Къде е самолетът?
Проблемът е, че очакването как „трябва“ да изглежда една катастрофа невинаги съответства на физиката на конкретния удар.
Полет 77 удря укрепената сграда с огромна скорост. При последвалото разследване са събрани самолетни отломки, човешки останки и други материални доказателства. Съществуват радарни и комуникационни данни, както и свидетелства на хора, видели самолета непосредствено преди удара.
Снимки на ФБР от Пентагона след атаката на 11 септември, включително пораженията и отломки от полет 77
Това не означава, че ранните въпроси са били абсурдни. Напротив – когато на обществеността са показани няколко неясни изображения на едно от най-значимите събития в съвременната история, подозрението е предвидимо.
Но 25 години по-късно версията, че самолет изобщо не е имало, изисква едновременно да бъдат отхвърлени радарните данни, очевидците, материалните следи, жертвите на полета и огромна част от последвалото разследване.
Тук за пръв път се вижда моделът, който ще се повтаря отново и отново:
Един необичаен или трудно разбираем детайл може да породи напълно основателен въпрос. Но въпросът сам по себе си не доказва отговора, който някой предлага.
Кулите близнаци: Защо рухнаха?
Ако Пентагонът ражда една от първите големи теории, рухването на кулите близнаци създава вероятно най-устойчивата.
Северната кула е ударена в 8:46 ч. Южната – в 9:03 ч. Южната, макар ударена втора, рухва първа – в 9:59 ч. Северната я последва в 10:28 ч.
Скоро се появява аргументът, който ще бъде повторен милиони пъти:
„Самолетното гориво не може да разтопи стоманени греди.“
Твърдението само по себе си е вярно.
Но NIST – американският Национален институт за стандарти и технологии, провел мащабното инженерно разследване – никога не заключава, че авиационното гориво е разтопило конструкционната стомана.
Точката на топене на стоманата е около 1500°C. Според NIST пожарите в кулите достигат значително по-ниски температури. Но стоманата не е необходимо да се разтопи, за да загуби носещата си способност. При силно нагряване тя омеква и губи значителна част от здравината си.
Според анализа решаваща е комбинацията: самолетите повреждат носещи колони, откъсват противопожарната изолация на стоманените елементи и разпръскват гориво върху множество етажи. Последвалите пожари нагряват оголената конструкция, подовите системи провисват и издърпват част от външните колони навътре, докато повредената зона вече не може да понесе натоварването.
Популярният аргумент следователно има странна особеност:
„Горивото не може да разтопи стоманата“ е правилно твърдение, използвано като отговор на нещо, което инженерното обяснение всъщност не твърди.
Защо Южната кула пада първа?
Северната кула гори по-дълго, но Южната рухва приблизително половин час преди нея.
Това също изглежда странно, ако двете сгради се разглеждат като еднакви случаи.
Но ударите не са еднакви.
Самолетът удря Северната кула много по-високо – между 93-ия и 99-ия етаж. Южната е ударена между 77-ия и 85-ия етаж и по-асиметрично. Над повредената зона на Южната кула остава значително по-голяма маса от сградата, а пораженията и развитието на пожарите също се различават.
Според инженерния анализ именно комбинацията от местоположението на удара, конструктивните повреди и пожарите определя различния момент на началото на колапса.
И все пак начинът, по който сградите падат, продължава да изглежда на мнозина познат.
„Приличаше на контролирано разрушаване“
Горните части започват да пропадат. Разрушението се развива надолу с огромна скорост. Облаци от прах и отломки излизат от по-ниските етажи.
На видеозаписи се виждат и отделни изхвърляния на прах под основния фронт на разрушението.
За привържениците на теорията за контролирано разрушаване приликата с взривяването на сгради е очевидна.
Има и свидетелства на хора, които описват звуци като експлозии.
Това е мястото, на което езикът има значение.
Фактът, че свидетел казва „чух експлозия“, не означава, че свидетелството трябва да бъде отхвърлено. Огромна горяща и разрушаваща се сграда може да създава множество експлозивни звуци.
Но звукът сам по себе си също не доказва наличие на предварително поставени заряди.
NIST заявява, че не е открил доказателства, подкрепящи контролирано разрушаване на кулите, и че началото на колапса се наблюдава именно в зоните на самолетните удари и пожарите.
Това обаче не слага край на спора.
Защото същия следобед рухва още една сграда.
И в нея не се е ударил самолет.
Сграда 7: Небостъргачът, в който не се удари самолет
В 17:20 ч. на 11 септември 47-етажният 7 World Trade Center рухва.
За много хора извън Съединените щати съществуването на тази трета рухнала висока сграда остава почти непознато години наред.
Когато Северната кула пада, отломки повреждат WTC 7 и в сградата избухват пожари. Част от противопожарното водоснабдяване е нарушено и огънят продължава с часове.
Кадрите от финалния колапс обаче са необичайно въздействащи.
Фасадата видимо пропада надолу, а движението за неспециалист лесно може да напомни контролирано разрушаване.
Рухването на WTC 7 на 11 септември 2001 г. – кадри на CBS от West Street
И тук има една подробност, която не трябва да бъде заобикаляна.
Да – за кратка част от видимото движение северната фасада на WTC 7 ускорява като при свободно падане.
NIST разделя видимото движение на покривната линия на три фази. Във втората – от приблизително 1,75 до 4 секунди след началото на измерваното движение – ускорението е гравитационно. Това са около 2,25 секунди практически свободно падане.
Това е реален факт.
Но той не означава, че цялото разрушаване на сградата е представлявало свободно падане.
Преди тази фаза вече се развива вътрешен структурен срив. Пропадането на източния пентхаус върху покрива се вижда преди общото движение на външната фасада.
Според техническия модел на NIST продължителните пожари предизвикват топлинно разширение и поредица от вътрешни повреди, които в крайна сметка лишават външната конструкция от опора. Институтът разглежда и хипотезата за взривове, но заключава, че не открива доказателства за тях.
Тъкмо необичайността на случая обаче го прави толкова устойчив като аргумент.
Ако това е изключително рядко събитие, защо се случва именно на 11 септември?
Това е разбираем въпрос.
Но необичайно не означава невъзможно.
И отново стигаме до същата граница: фактът, че едно събитие изисква сложно обяснение, не превръща автоматично най-интуитивното алтернативно обяснение в правилното.
След часове стомана, пожари, колони и инженерни модели обаче е лесно да се забрави най-важното.
В четирите самолета има хора.
И в един от тях историята поема съвсем различен път.
Полет 93: Последните минути на един самолет
Полет 93 на United Airlines излита от Нюарк за Сан Франциско в 8:42 ч.
На борда има 44 души – 33 пътници, седем души екипаж и четирима похитители.
Самолетът закъснява значително още преди излитането.
На пръв поглед това е обикновено закъснение.
В действителност то вероятно променя историята.
Когато похитителите поемат самолета около 9:28 ч., атаките в Ню Йорк вече са започнали. Хората на борда успяват да разговарят с близките си и научават какво се случва на земята.
И разбират нещо, което хората в първите отвлечени самолети практически не са имали възможност да знаят.
Това не е традиционно отвличане. Самолетът е оръжие.
Записите и телефонните разговори позволяват последните минути да бъдат възстановени с необичайна подробност.
Пътниците разговарят помежду си и решават да действат.
Около 9:57 ч. започва атаката им срещу похитителите. Записът от пилотската кабина документира резки маневри на самолета, удари и борба.
Малко след 10:00 ч. похитителите вече обсъждат дали да разбият машината, преди вратата на кабината да бъде преодоляна.
В 10:03:11 ч. полет 93 се врязва в поле край Шанксвил, Пенсилвания. Точният час е потвърден от няколко независими източника на данни, включително радара и полетните записващи устройства.
Никой не оцелява.
Но самолетът не достига Вашингтон. Комисията за 11 септември посочва Капитолия или Белия дом като вероятна цел.
Тези хора не са войници.
Нямат обучение за ситуацията, в която попадат.
Само за няколко минути разбират какво вероятно ги очаква и вземат решение, което почти сигурно няма да спаси самите тях.
Но може да спаси други.
И го правят.
Бил ли е свален Полет 93?
Около катастрофата скоро възниква друга теория – че американските военни всъщност са свалили самолета, за да предотвратят удар във Вашингтон.
Тя не звучи напълно невероятно на пръв поглед.
Две кули са ударени. Пентагонът също. Става ясно, че пътническите самолети са превърнати в оръжия.
И политическото ръководство действително взема решение, че при необходимост отвлечен самолет може да бъде свален.
Но хронологията създава сериозен проблем за теорията.
Полет 93 се разбива в 10:03:11 ч. Военните научават за отвличането му приблизително по същото време или непосредствено след катастрофата. NEADS получава информация от центъра в Кливланд в 10:07 ч., когато самолетът вече е на земята.
Между 10:14 и 10:19 ч. по командната система вече се предава информация, че вицепрезидентът е разрешил използването на сила срещу потвърден отвлечен самолет. Но за полет 93 е твърде късно.
По-късно над Вашингтон има въоръжени изтребители от Langley, а от Andrews са вдигнати и допълнителни самолети. Но цялата тази реакция се развива след катастрофата на полет 93.
Това не прилича особено на картина на система, която контролира събитията.
По-скоро прилича на система, която ги преследва – винаги с няколко минути закъснение.
И именно тук историята на полет 93 ни отвежда към може би най-трудния въпрос от всички.
Не дали американските власти са свалили един от собствените си самолети.
А как най-мощната разузнавателна и военна държава в света допуска подобна операция изобщо да бъде осъществена.
Защото през следващите години става ясно нещо далеч по-неудобно.
Предупреждения е имало. И те съвсем не са били малко.
„Системата мигаше в червено“
Фразата не е измислена от автор на конспиративна литература.
Тя принадлежи на тогавашния директор на ЦРУ Джордж Тенет.
Така той описва пред Комисията за 11 септември атмосферата през лятото на 2001 година.
През пролетта и лятото американските разузнавателни служби получават поток от предупреждения, че „Ал Кайда“ подготвя нещо голямо. В окончателния си доклад Комисията използва именно думите на Тенет:
„Системата мигаше в червено.“
Но има един съществен проблем.
Голяма част от конкретната информация сочи към възможни атаки извън Съединените щати. Предприемат се мерки зад граница, докато американските институции вътре в страната не са мобилизирани по същия начин.
А бъдещите похитители вече са вътре.
„Бин Ладен е решен да нанесе удар в САЩ“
На 6 август 2001 г. президентът Джордж Буш получава президентски разузнавателен брифинг със заглавие, което след атентатите ще стане историческо:
„Bin Ladin Determined To Strike in US“ – „Бин Ладен е решен да нанесе удар в САЩ“.
Документът събира налична информация за намеренията на Бин Ладен да атакува американска територия. В него се споменават и сведения, свързани с възможни отвличания на самолети, както и текущи разследвания на ФБР.
Заглавието звучи потресаващо в ретроспекция.
Но тук трябва да внимаваме със знанието, което имаме днес.
Документът не казва: „На 11 септември четири самолета ще бъдат отвлечени и използвани за самоубийствени атаки срещу Ню Йорк и Вашингтон“.
Не посочва дата, номера на полети или конкретен оперативен план.
Президентът по-късно казва пред Комисията, че е възприел документа предимно като исторически обзор на вече известната заплаха и че не е получил конкретна информация, позволяваща превантивна операция.
Това обаче не отменя очевидното:
Опасността е била известна.
По-страшното е, че през същото лято започват да се появяват отделни парчета информация, които днес изглеждат болезнено близо до истинския план.
Двама мъже, които службите вече познават
Наваф ал Хазми и Халид ал Михдар – двама от бъдещите похитители – са известни на американското разузнаване още преди 2001 г. заради връзките им с „Ал Кайда“.
През лятото на 2001 г. служители постепенно установяват, че двамата са влизали в Съединените щати.
На 24 август имената им са добавени към списъка за наблюдение. Но търсенето вътре в страната започва късно.
На 11 септември и двамата са на полет 77.
Самолетът, който удря Пентагона.
Това е един от онези факти, които звучат толкова невероятно, че почти не се нуждаят от конспиративно украсяване.
Човекът, който иска да управлява Boeing 747
Има и още един сигнал.
През август 2001 г. френският гражданин Закариас Мусауи посещава летателно училище в Минесота.
Инструкторите стават подозрителни.
Той проявява интерес към обучение на симулатор за голям пътнически самолет, а поведението му привлича вниманието на служителите. ФБР започва разследване и на 16 август Мусауи е задържан по имиграционни основания.
Служители на място подозират възможна връзка с тероризъм.
Има и друг сигнал – т.нар. Phoenix memo. Служител на ФБР във Финикс предупреждава за възможен интерес на радикални ислямисти към американски авиационни училища и предлага по-широка проверка.
Отделните точки съществуват.
Но никой не прокарва линиите между тях.
Знаели ли са?
Точно тук започва една от най-устойчивите версии за 11 септември:
„Властите са знаели“
В определен смисъл това е вярно.
Американските власти знаят, че Бин Ладен и „Ал Кайда“ искат да атакуват Съединените щати.
Знаят, че през лятото на 2001 г. заплахата достига необичайно високо ниво.
Имат информация за възможни отвличания.
Имат подозрения около хора, които се интересуват от летателно обучение.
Знаят имената на поне двама бъдещи похитители и в края на август разбират, че са били в страната.
Но от това не следва автоматично другото твърдение:
че някой е разполагал с пълния план за 11 септември и съзнателно е решил да го остави да се случи.
Комисията открива множество тежки институционални провали – проблеми при споделянето на информация, недостатъчен приоритет, бюрократични ограничения, пропуснати следи и неспособност различните фрагменти да бъдат анализирани като части от една операция.
Това е сериозен провал.
Но провалът и заговорът не са едно и също нещо.
И може би точно тук историята се оказва по-неудобна от теорията.
Защото конспирацията предполага контрол.
Документите показват хаос.
Как 11 септември се превърна в родното място на модерната интернет конспирация
През следващите години въпросите вече не живеят само в книги като тази на Мейсан.
Интернетът променя всичко.
Форуми, ранни видеоплатформи и впоследствие YouTube позволяват на всеки човек да гледа един и същ кадър десетки пъти, да го забавя, да увеличава отделни детайли, да сравнява с други видеа и да изгражда собствено обяснение.
Филми като Loose Change се разпространяват с мащаб, който би бил немислим само няколко години по-рано.
Така 11 септември се превръща не просто в обект на конспиративни теории, а в една от първите големи световни трагедии, разследвани колективно от интернет аудиторията.
Това има и добра страна.
Официалните институции са принудени да отговарят на въпроси, които иначе може би никога не биха получили широко обществено внимание.
Но има и друг ефект.
В интернет един детайл може да бъде отделен от цялата картина.
Две секунди видео могат да бъдат гледани без часовете преди тях.
Едно свидетелство може да бъде представено без останалите десетки.
Липсата на доказателство постепенно започва да се възприема като доказателство за укриване.
А всяко последващо разсекретяване на документ – дори когато не подкрепя конспирацията – се превръща в ново доказателство, че „нещо е било скрито“.
Така теорията придобива почти непробиваема конструкция.
Ако информацията съществува – тя доказва заговора.
Ако информацията липсва – липсата също доказва заговора.
25 години по-късно: Какво всъщност остава?
Четвърт век след 11 септември има огромно количество информация, която през първите дни и месеци просто не е била публична.
Знаем много повече за подготовката на похитителите.
За техните движения.
За разузнавателните сигнали.
За решенията на политическото ръководство.
За реакцията на военните.
За конструкцията и разрушаването на сградите.
За последните минути на полет 93.
Това знание не е премахнало теориите.
В някои случаи дори ги е направило по-сложни.
И може би причината е, че зад тях стои един по-дълбок човешки проблем.
Мащабните трагедии трудно се побират в прости обяснения.
Трудно е да приемем, че 19 души могат да използват пропуски в авиационната сигурност, разузнаването и институционалната комуникация и за няколко часа да променят света.
Голямото събитие сякаш изисква голяма причина.
Случайността, човешката грешка, бюрокрацията и неспособността различни хора да свържат наличната информация ни изглеждат недостатъчни.
Заговорът е по-подреден.
Някой знае.
Някой контролира.
Някой е планирал всичко.
Реалността често е много по-хаотична.
Това не означава, че официалните заключения трябва да бъдат приемани безкритично. Напротив. Част от известното днес за грешките преди 11 септември стана публично именно защото журналисти, семейства на жертвите, експерти и граждани настояваха за отговори.
Да задаваш въпроси не е конспирация.
Да не приемаш институционално твърдение само защото е официално също не е конспирация.
Но има граница между въпроса и заключението.
Между „това не ми е ясно“ и „следователно знам какво се е случило“.
Между документирания провал и доказателството за предварително замислен заговор.
И може би точно тази граница е причината 11 септември да продължава да вълнува света 25 години по-късно.
За някои въпроси вече имаме доста убедителни отговори.
За други историята все още се допълва с нови документи и свидетелства.
Но едно не се нуждае от теория.
На сутринта на 11 септември 2001 година 2977 души започват деня си, без да знаят, че светът около тях е на път да се промени.
И зад всички числа, разследвания, инженерни модели, секретни документи и спорове това остава най-важният факт от историята.
Публикувай коментар
