На 9 март 2026 г. своя имен ден празнуват всички, които носят името Младен, Младена, Младенка, Гордан, Горян, Горянка, Вивиан, Вивиана. На този ден църквата почита Св. четиридесет мъченици Севастийски. Подвигът им станал предмет на благоговейна почит всред християните.
Българският цар Иван Асен ІІ построил в столицата си Търново храм в тяхна чест по случай победата над епирския деспот Теодор Комнин при с. Клокотница. Битката станала в деня на св. 40 мъченици – 9 март 1230 година.
За битката при Клокотница черпим информация от Националния исторически музей:
Малко са историческите събития, които днес с такава охота се обсъждат навсякъде, където това е възможно. Битката при Клокотница е наистина обичано събитие от българската средновековна история, което винаги ни изпълва с гордост. Вероятно защото показва колко велики можем да бъдем ние, българите, когато властващите са заедно с народа си в малък, но здрав юмрук. Тази славна българска победа окончателно превръща България във велика сила, простираща се на три морета – Черно, Бяло и Синьо.
И до днес в търновската църква „Св. 40 мъченици“ е запазено царското слово, разказващо от първо лице за величавата българска победа и за нейните последствия: „В лето 6738 [от сътворението на света; 1230 г. от н.е.], индикт 3. Аз, Иван Асен [Велики (1218-1241)], в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основа и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от моето царуване, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и плених самия цар господин [тоест господар] Тодор Комнин с всичките негови боляри, а цялата земя от Одрин до Драч завладях – гръцка, още и арбанаска [тоест албанска] и сръбска. Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така повели бог. Понеже без него ни дело, ни слово се извършва. Нему слава на векове, амин.“1
След почти век и половина патриарх Евтимий отново ще разкаже с неприкрита гордост за българската победа при Клокотница в своята версия на житието на християнската светица Петка. Цар Иван Асен Велики „намерил време, благоприятно за победа над нечестивите [латини], вдигна се храбро и покори цялата Македонска област [Акрополит несъмнено има предвид византийската тема Македония, тоест днешна Тракия, с главен град Адрианопол (дн. Одрин)], също и Сяр с цялата Атонска, а по-точно да кажа Света планина; освен това [той завладя] и славния Солун с цяла Тесалия, и Тривалия [тоест Сърбия], също и Далмация, що се нарича Арванитска държава [тоест албанските земи], дори чак до Драч. В тях той тържествено и благочестиво постави митрополити и епископи, както с ясния си лик свидетелстват светлите му царски златопечатници в славната Лавра на Света гора [обителта „Свети Атанасий”] и в Протат [монашеската управа на Света гора]. Ала той не се задоволи само с това, а здраво и мъжествено покори и завладя всичко дори до царстващия град2, па опустоши и покори и самия царстващ град , а франките, които управляваха там, постави под властта си.3“
Обикновено рисуват подробни схеми на битката, но достоверните сведения за нея не са чак толкова много. Византийският летописец Георги Акрополит (1217-1282/началото на 1283) е основен извор за събитието, макар да не е пряк свидетел на войната – през 1230 г. той е едва тринайсетгодишен. Подробното описание на битката най-често е в резултат на легендарни сведения от по-късно време. Но всичко това едва ли е от особено значение. Важното е едно – малобройната, но силно мотивирана българска войска заедно с неколкостотин кумани, нанася чудовищно поражение на солунския владетел. И тази българска победа оставя незаличим спомен в балканските политически отношения дори през следващите няколко столетия.
Струва си да приведем – вместо сами да преразказваме – по-голямата част от свидетелствата на Георги Акрополит: „И тъй, след като Тодор Комнин се издигнал с успехите си и станал съсед на българите, той сключил договор с царя на българите Иван Асен [Велики (1218-1241)]. . . А Тодор Ангел [Комнин, епирски деспот от 1215 г. до 1224 г. и солунски император от декември 1224 г. до март 1230 г.], понеже бил дързък и се държал своеволно не само в царските, но . . . във всички държавни работи, постоянно престъпвайки клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъсал договорите с Иван Асен и тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци [западни рицари, които участват в битката като наемници]. Той минал край Адрианопол [дн. Одрин] и вървял край горното [всъщност по средното] течение на Еврос [дн. Марица], търсейки да завърже сражение с българите. А всъщност търсел собствената си гибел. Защото той смятал, че българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му. Но българите не мислели така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Тодор Ангел, отколкото на войските си, взел малка помощ от скитите [куманите], които не наброявали [дори] хиляда4 , и се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето, както казват някои, писмената клетва на Тодор [сключения през 1224 г. мирен договор между българския цар Иван Асен Велики и солунския император Тодор Комнин]. Войските се сблъскали някъде около едно място край Еврос, което наричат Клокотница [дн. едноименно село, северозападно от Хасково]. И за да ви изложа накратко всичко, Тодор бил решително победен от българите . . . Били пленени от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи станали плячка на българите. Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и градовете им . . . Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.”5
Причините за противопоставянето на българския цар и солунския владетел не винаги се изясняват цялостно – често се пропуска, че Тодор Комнин вижда бъдещето си като византийски император само след като е възстановил правото си върху българския престол. Ето защо:
Не може да има никакво съмнение за категоричните права на коронования през декември 1224 г. за византийски император епирски деспот Тодор Комнин и върху българския престол. Макар и по строго женска линия Тодор Комнин е правнук на императрица Ирина, съпруга на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) – баща му Йоан Дука е син на иринината дъщеря Теодора. Самата императрица Ирина от своя страна е правнучка на цар Иван Владислав (1015-1018) – майка ѝ Мария е дъщеря на иванвладиславовия син Траян. Така по линия на прабаба си Ирина Тодор Комнин е наследник на българския царски Самуилов владетелски род, а по линия на прадядо си Алексий І Комнин – на един от най-благородните византийски владетелски родове, излъчил от своите редици шестима императори в Цариград, отделно братовчедите им в Трапезунт.
В същото време родословието на Асеневци достига, според триумфалния и възпоменателен надпис от търновската църква „Св. 40 мъченици”, само до „син на стария цар Асен”. Засега всички опити да се стигне до по-големи дълбини в изследване на миналото на Асеневци са обречени на неуспех докато не се открият нови извори, което е занимание в пълна степен рисково и лишено от гаранции.
Абсолютно сигурно е, че още като епирски деспот Тодор Комнин има пълното знание за благородното минало на знатния си род. Някои сетнешни негови действия показват това. Та от края на управлението на прабаба му Ирина е изминал по-малко от век и само още век до славното време на дедите му като български царе.
Могат да се посочат значителен брой факти, които взети заедно представят една по-друга историческа картина от обичайната. За византийски император Тодор Комнин е коронован от охридския архиепископ „на цяла България” Димитър Хоматиан (1216-1235). Вярно, това става чак след отказа на солунския митрополит Константин Месопотамит (1197-1227; в изгнание от 1204 г. до 1224 г.) да извърши обряда. За това си деяние Хоматиан е обсипван с упреци в кореспонденцията си с Никея и подложен на кръстосан разпит – от къде има миро за миропомазването, кой и кога го е приготвял, има ли право да го използва.
И нещо много показателно – след победата при Клокотница Тодор Комнин е ослепен. Тази жестокост на цар Иван Асен ІІ изглежда в контраст с милосърдното отношение към пленените войници, но само докато си спомним, че ослепяването е обичайното наказание за бунтовниците, за узурпаторите на престола или при опит за узурпиране според средновековната балканска наказателна практика.
Впрочем, за правата на Тодор Комнин върху българския престол с абсолютна сигурност е знаел и самият Иван Асен ІІ. Оказва се, че българският цар трябва да е бил също напълно наясно с правните основания за стремежите на Тодор Комнин към българския престол. Вече в сферата на хипотезите можем да предположим и друго. Макар и коронован за византийски василевс Тодор Комнин не може да не си е давал сметка, че няма да успее да задържи тази титла дълго време. И правно, и исторически, и военно византийският престол по това време се намира в Никея и от там той може да отиде единствено в Цариград и никъде другаде. Изглежда, че чрез войната от 1230 г. Тодор Комнин се е подготвял не толкова за нападение на Цариград, за чиято обсада няма сили, а да седне всъщност на българския престол – престола на дедите му по женска линия. От тази гледна точка обикновено представяната като българо-византийска или българо-епирска война от ранната пролет на 1230 г. се оказва стандартна междуособица, опит за отстраняване от авторитетния български престол на новоаристократите Асеневци. Опитът не успява.
И още. Изглежда последвалият брак между Иван Асен Велики и Ирина, дъщерята на Тодор Комнин, има за цел да бъде узаконено юридически и исторически правото на Асеневци върху българския престол – право, което те отвоюват успешно от края на ХІІ в. насетне. Романтичните разкази за красивата Ирина и за любовта на застаряващия цар нямат никакво място в политиката. Например, една достойна асеневка – сестрата на цар Иван Александър и сръбска кралица/царица Елена с гордост е оставила век и малко по-късно представителното си генеалогично дърво в стенописите на църквата в Матейче.
Разбира се, правата на солунския император върху българския престол не са единствената причина за българо-византийската война от ранната пролет на 1230 г. – бързото разрастване на малкото в началото Епирско деспотство до обширно владение, което настъпва бързо между 1215 г. и 1230 г. несъмнено представлява не по-малка опасност за цар Иван Асен Велики.
Присъединяването на земите в Тракия, по беломорското и синеморското крайбрежие на Балканския полуостров в резултат на Клокотнишката победа са само завършващите щрихи в оформянето на България като велика европейска сила в началото на XIII в. Много преди това Бъллгария се разширява усърдно в поречието на р. Дунав – след брака на цар Иван Асен Велики с маджарската принцеса Анна-Мария областите около Белград и Браничево се връщат в пределите на българската държава. Със своя брак Иван Асен освен с маджарския крал се сродява и с владетелските родове на цариградския латински и никейския императори. Всъщност веднага след възкачването си на българския престол става ясно, че крайният стремеж на Иван Асен Велики е постигане на политическа хегемония на Балканите. След българската победа при Клокотница България става най-значимата политическа и военна сила в Югоизточна Европа. А възстановяването на българската патриаршия през 1235 г. ще затвърди тази ѝ позиция през следващите две столетия.
Публикувай коментар
