Пророческата „Свят, населен с демони“ или все така актуалното послание към човечеството на един от най-големите умове на XX век – ученият Карл Сейгън – се появява в ново издание.
В нея обичаният и заради вдъхновяващия научнопопулярен сериал „Космос“ учен прави плашещо точна прогноза за пътя на човечеството в свят, в който критичното мислене все повече отстъпва място на невежеството и отрицанието на науката.
Защо на прага на нова технологична революция хората все повече вярват във фалшиви новини, псевдонаучни практики и шарлатанщини? Каква е разликата между истинските и лъжливите изследвания? И как да вземаме решения, когато научната неграмотност бележи своя критичен връх въпреки напредъка на технологиите?
В своята завладяваща книга Сейгън описва нашироко какви митове са властвали през вековете и защо съвременните им форми продължават да се използват както за подмяна на реалността, така и за безогледни измами и манипулации от злонамерени лица, компании и дори политически режими. Той показва колко са вредни за човечеството всички модни увлечения, които заемат все по-голямо място в живота на хората – астрология, магьосничество, житни кръгове, истории за извънземни, подземни или подводни цивилизации, телепатия, хипноза, новоизлюпени и наложени религии и други.
С елегантно чувство за хумор ученият аргументира с богатство от примери и обяснения защо не трябва да се вярва на паранормалните история и критикува обстойно онези, които трупат милионни печалби заради лековерието на хората, а оставят на заден план доказателства и факти, сочещи към смислени обяснения.
В тази книга читателят ще открие не нравствено поучение, а инструменти, чрез които да разпознава фалшивата информация и да използва скептицизма като основа, върху която да развие своето критично мислене.
Защото само така цивилизацията ни би успяла да оцелее и да посрещне бъдещето извън онзи „Свят, населен с демони“, който сами сме създали в опит да преодолеем страховете и безсилието си. А измамната песен на демоните на псевдонауките да бъде заглушена, за да може там, където царува тъмнината на лъжите, да свети светлината на една единствена свещ – науката.
„Науката е нещо повече от натрупани знания. Тя е начин на мислене… Научният начин на мислене е едновременно творчески и дисциплиниран… Науката ни подканя да изложим фактите, дори и те да не отговарят на собствените ни превзети разбирания… Науката изгради цивилизацията, а псевдонауката ще я разруши.”
Из „Свят, населен с демони“ от Карл Сейгън
ПЪРВА ГЛАВА
НАЙ-ЦЕННОТО НЕЩО
„Когато съизмерим с реалността цялата наша наука, тя изглежда примитивна и детинска – и все пак тя е най-ценното нещо, което притежаваме.“
Алберт Айнщайн (1879–1955)
Когато слязох от самолета, той ме чакаше, вдигнал парче картон, на което беше написано моето име. Пристигнах за общата конференция на учени и телевизионни разпространители, посветена на пръв поглед на безнадеждната цел да бъде подобрено представянето на нау-ката в комерсиалната телевизия. Организаторите любезно ми бяха изпратили шофьор.
– Имате ли нещо против да ви попитам нещо? – каза той, докато чакахме да се появи багажът ми.
Не, нямах.
– Не се ли притеснявате от това, че името ви е същото като на онзи, учения?
Беше ми необходимо малко време, за да го разбера. Дали се шегуваше? Най-накрая ми просветна.
– Аз съм онзи учен – отговорих.
Той помълча малко и след това се усмихна.
– Извинявайте. Това е мой проблем и просто реших, че е и ваш. – Протегна ръка: – Името ми е Уилям Ф. Бъкли. (Е, той не беше точно Уилям Ф. Бъкли, но имаше същото име като известния и заядлив телевизионен водещ, за което най-вероятно беше обект на множество дружески закачки.)
Докато се настанявахме в колата преди дългото пътуване, а чис-тачките ритмично скърцаха по предното стъкло, той ми каза, че се радва, че аз съм „онзи учен“ – имал толкова много въпроси относно науката. Дали имам нещо против?
Не, нямах.
И така, започнахме да си говорим. Но както скоро стана ясно, не за наука. Той искаше да говорим за замразени извънземни, скрити в базата на Военновъздушните сили край Сан Антонио, за „канализирането“ (метод за подслушване на това, за което си мислят мъртвите – всъщност за нищо особено, както се оказва), за кристали, астрология, пророчествата на Нострадамус, Торинската плащаница… Въвеждаше всяка нова зловеща тема с жизнерадостен ентусиазъм. И всеки път трябваше да го разочаровам.
– Доказателствата са спорни – повтарях аз. – Има много по-просто обяснение.
От определена гледна точка той беше много начетен. Например познаваше различните спекулативни нюанси на „потъналите континенти“ Атлантида и Лемурия. Знаеше всичко за това коя подводна експедиция уж тъкмо се била отправила да открие изчезнала велика цивилизация, чиито паднали колони и порутени минарета сега са посещавани единствено от дълбоководни светещи риби и гигантски морски чудовища. И все пак… въпреки че океаните крият много тайни, аз знам, че няма абсолютно никакви океанографски или геофизични данни, които да подкрепят съществуването на Атлантида и Лемурия. Поне доколкото науката може да се произнесе, те никога не са същес-твували. Казах му го, макар и с известно нежелание.
Докато карахме през дъжда, усетих как той става все по-навъсен и по-навъсен. Аз опровергавах не просто някакви псевдодоктрини, а една скъпоценна част от неговия вътрешен живот.
И все пак в истинската наука има толкова много неща, които са също толкова вълнуващи, по-загадъчни са и освен това поставят по-големи интелектуални предизвикателства – като в същото време са значително по-близо до истината. Дали той знаеше за молекулярните градивни единици на живота, които се намират там някъде в студения разреден газ на междузвездното пространство? Дали беше чувал за стъпките на нашите прадеди, открити във вулканична пепел отпреди четири милиона години? Ами за издигането на Хималаите, когато Индия се е сблъскала с Азия? Или за вирусите, които действат на принципа на подкожната инжекция, които промъкват своето ДНК покрай защитите на приемния организъм и преобръщат механизмите за възпроизводство на клетката? Или за търсенето на извънземен разум посредством радиовълни? Или за току-що откритата древна цивилизация Ебла, която е рекламирала достойнствата на своята бира? Не, не беше чувал. Нито пък знаеше нещо – колкото и малко да е – за квантовата неопределеност. За него ДНК бяха просто три главни букви, които често се срещат заедно.
Г-н „Бъкли“ – надарен с красноречие, интелигентен, любопитен – на практика не беше чувал нищо за модерната наука. Имаше естествен апетит към чудесата на вселената. Искаше да знае за науката. Просто беше станало така, че преди да успее да стигне до него, цялата наука беше минала през няколко филтъра. Нашите културни мотиви, образователната ни система, средствата за масово осведомяване – всички те бяха заблудили този човек. Всичко, на което обществото беше позволило да се промъкне, се свеждаше до измами и объркване. То не го беше научило да прави разлика между истинска наука и евтина имитация. Той не знаеше нищо за това как всъщност работи науката.
Има стотици книги за Атлантида – митичния континент, за който се твърди, че е съществувал преди около 10 000 години в Атлантическия океан. (Или някъде другаде. Една появила се наскоро книга го локализира на Антарктида.) Историята започва от Платон, който преразказва легенда, дошла до него от далечни времена. Последните книги авторитетно описват високото ниво на атлантските технологии, морал и духовност, както и голямата трагедия на един цял обитаем континент, потънал под морските вълни. Има и една Ню Ейдж-Атлантида – „легендарна цивилизация с напреднали науки“, свеждащи се най-вече до „науката“ за кристалите. Според трилогията на Катрина Рафаел „Кристалното просветление“ – книгите, които са основната причина за кристалната мания в Америка – атлантските кристали могат да четат мисли и да препредават мисли. Те освен това се явяват хранилища на древното познание, както и модел и основа на египетските пирамиди. В полза на тези твърдения не е предложено нищо, което дори малко да наподобява факти. (Ново възраждане на кристалната мания може да последва скорошното откритие на науката сеизмология, че вътрешното ядро на планетата може би представлява един-единствен огромен, почти съвършен кристал – само че железен.)
Някои книги – сред тях и „Легендите на света“ на Дороти Виталиано – се опитват да разберат първоначалните митове за Атлантида като разказ за унищожен от вулканично изригване малък остров в Средиземно море или пък за древен град, свлякъл се в Коринтския залив при земетресение. Доколкото въобще можем да кажем нещо, това биха могли да са корените на легендата. Те обаче са твърде далеч от гибелта на континент, на който се е развила загадъчна цивилизация с неестествено развита технология.
Това, което почти никога не намираме – в обществените библиотеки, в списанията по вестникарските будки и в най-гледаните телевизионни програми, – са фактите за разширяването на океанското дъно и за тектониката на плочите. Няма ги получените при картирането на океаните данни, които показват, че в предложените хронологични рамки не е възможно да е имало континент между двете Америки и Европа.
Много е лесно да се откроят лъжливите теории, които оплитат лековерните. Скептичните изследвания са много по-недостъпни. Скептицизмът просто не се продава добре. Всеки интелигентен и любопитен човек, който разчита единствено на масовата култура да го информира относно нещо като Атлантида, е стотици или дори хиляди пъти по-вероятно да попадне на безкритично изложена измислица, отколкото на трезва и балансирана оценка.
Така че г-н „Бъкли“ трябва да подхожда по-скептично към нещата, които му поднася масовата култура. Но като се изключи това, ще бъде много трудно да го обвиним в нещо. Той просто е приел това, което най-разпространените и леснодостъпните източници на информация са представили като вярно. Вследствие на своята наивност сис-тематично е бил подвеждан и баламосван.
Науката поражда извисяващо чувство на удивление. Но същото прави и псевдонауката. Редките и некачествени популяризации на науката оставят екологични ниши, които бързо биват запълвани от псевдонауката. Ако всички хора разбираха, че – за да бъдат приети – претенциите за познание трябва да бъдат подплатени с адекватни доказателства, то за псевдонауката просто нямаше да има място. Но в масовата култура господства един вид закон на Грешам, според който лошата наука измества добрата[1].
В целия свят има огромен брой интелигентни, дори даровити хора, които таят в себе си страст към науката. Но тази страст не се оползотворява. Според направените проучвания 95% от американците са „научно неграмотни“. Това е същият относителен дял като този на афроамериканците – почти всички от тях роби, – които са били неграмотни по времето точно преди Гражданската война. В онази епоха е имало строги наказания, грозящи всеки, научил някой роб да чете. Разбира се, във всяка дефиниция на понятието „неграмотност“ има известна доза произволност – в зависимост от това дали става дума за език или наука. Но при всички положения 95% неграмотност е нещо много сериозно.
Всяко поколение се тревожи от това, че образователните стандарти непрекъснато падат. Един от най-старите кратки очерци върху човешката история, написан в Шумер преди около 4000 години, съдържа оплакването, че младите са катастрофално по-невежи от поколението, което непосредствено ги предхожда. Преди двадесет и четири века, в Книга VII на своя философски диалог „Закони“, застаряващият и недоволен Платон дава следното определение за научна неграмотност:
„Този, който не може да преброи едно, две, три или да прави разлика между четни и нечетни числа, или изобщо не може да брои, нито да различи деня от нощта; и който съвсем не познава движението на слънцето и луната и останалите звезди… Всички свободни люде, смятам аз, трябва да научат от тези части на познанието толкова, колкото знае всяко египетско дете по времето, когато учи азбуката. В тази страна аритметичните игри са били измислени заради децата, които ги изучават за удоволствие и забавление… Късно в живота си научих с изумление за нашето невежество в тези области; струва ми се, че приличаме повече на свине, а не на хора, и много се срамувам – не само от себе си, а от всички гърци.“
Не знам до каква степен невежеството в научните дисциплини и математиката е допринесло за упадъка на Древна Атина, но знам, че днес последствията от научната неграмотност са много по-опасни, отколкото са били когато и да било досега. Опасно и безразсъдно е средностатистическият гражданин да остане невеж относно глобалното затопляне например или относно изтъняването на озоновия слой, замърсяването на въздуха, токсичните и радиоактивните отпадъци, изсичането на тропическите гори, експоненциалното увеличаване на населението. Работните места и заплатите зависят от науката и технологиите. Ако Америка не е в състояние да произвежда – при това с високо качество и на ниска цена – стоки, които хората да искат да купуват, тогава индустрията ни ще продължава да запада и да прехвърля по малко от своя просперитет на други части от света. Замислете се за обществения ефект от получената от ядрен разпад и синтез енергия, от суперкомпютрите, от информационните „магистрали“, от абортите, радона[2], масовото съкращаване на арсеналите от стратегически оръжия, наркоманията, държавния контрол върху личния живот на гражданите, висококачествената телевизионна картина, сигурността на летищата и полетите, трансплантирането на зародишна тъкан, разходите по здравеопазването, хранителните добавки, лекарствата за облекчаване на маниакални състояния, депресия и шизофрения, правата на животните, свръхпроводниците, противозачатъчните хапчета, предполагаемото генетично унаследяване на антисоциалните наклонности, космическите станции, експедициите до Марс, откриването на лекарства за СПИН и рак.
[1] Законът на Грешам гласи: „Лошите пари изместват добрите пари от обращение“. – Б. пр.
[2] Радиоактивен газ, който се получава при разпада на урана. – Б. пр.
Публикувай коментар
