Над 42 км бягане, 180 км колоездене и 4 км плуване: това представлява триатлонът IRONMAN, който за мнозина е върхово постижение за цял живот. Сега си представете всичко това по 100 – в 100 последователни дни.
Най-издръжливият човек на планетата – спортистът Джеймс Лорънс, наричан „Железния каубой“, разказва своята история за изключителна воля, упоритост и сила на духа в мотивационния бестселър „Желязна надежда“, който вече ще откриете и на български език в книжарниците (ИК „Сиела“).
Почти невъзможно е да осмислиш постиженията на Джеймс Лорънс. След като чупи два световни рекорда на Гинес, атлетът се захваща с чудовищния подвиг „Преодолей 100“ и между март и юни 2021 година изминава над 22 530 км с плуване, колоездене и бягане.
С какво се отличава Железния каубой от всеки друг човек? Физически – с нищо. Психически – с желязната си нагласа да казва „да“ на нещата, които го плашат, и да продължава напред въпреки болката. И в тази книга той доказва на читателите, че и те могат да направят същото във всяка една сфера от живота.
„Желязна надежда“ ни превежда през стоте най-тежки дни в живота на Лорънс. Дни, в които той се прибира физически разбит, но никога не се пречупва. И винаги намира сили за следващата крачка.
Тази книга е учебник по издръжливост и дисциплина. В нея ще откриете методи и стратегии за изграждане на психическа устойчивост, невероятни истории за борба и триумф и примери как да промените нагласата си и да извървите трудния път.
Джеймс Лорънс не спестява нищо. Страница след страница той споделя своите страхове и трудни моменти, мечтите и вдъхновенията, които го карат да преследва най-добрата версия на самия себе си. С години опит като мотивационен лектор, Лорънс доказва, че трудностите не ни отклоняват от пътя ни – те са учители, които ни носят ценни уроци и ни отвеждат към следващото ниво на израстването.
Независимо дали се стремите да постигнете успехи в личен или работен план, тази книга ще ви научи да празнувате малките и големите победи, както и да обръщате внимание на възстановяването също толкова, колкото и работата. Да посягате към мечтите си дори когато ви е страх. И винаги да имате „Желязна надежда“, защото тя е двигателят, който не спира да ви води към нови постижения.
Успехът има само една посока… и тя е напред!
Из „Желязна надежда“ от Джеймс Лорънс
СТАНИ И ТРЪГНИ
Март, 2021
Стоя под душа, гол, напълно съсипан, хлипащ. Мръкнало се е и наближава 10 ч. вечерта. Денят ми най-после е приключил, но дори с топлата вода, лееща се отгоре ми, не се задава облекчение. По скалата от едно до десет болката ми е двайсет и нямам представа как да я накарам да спре. Изпитвал съм болка и преди, но не и такава. На всяка крачка, която правех през последните 21 км, имах чувството, че някой забива в стъпалата ми чак до пищялите нажежен до червено ръжен. Би трябвало да тичам в продължение на тези последни 21 км, но когато пресякох финиша, едва куцуках.
Сутринта ми беше започнала толкова добре, петнайсетият ден от опита ми да направя сто пълни триатлона за сто поредни дни. Но по средата на бягането болката ме прониза без предупреждение. Стрес фрактури, малки пукнатини в костите, предизвикани от прекалено много повтарящ се натиск. Познавах това усещане, но никога не бях усещал болката толкова силно. Тя стана така непоносима, че започнах да губя съзнание.
Имам двама главни помощници в моите триатлони. Еърън е 33-годишен брадат колос и рехабилитатор, който кара всичките 180 км с колелото до мен всеки ден. Кейси е 42-годишен учител с квадратна челюст, първият човек, който вдига ръка всеки път, когато измисля ново приключение. Той прави половината плувания и повечето от бягането всеки ден. Докато аз губех съзнание, Кейси беше до мен на всяка стъпка. Почнех ли да припадам, той ме подхващаше, измъкваше ме от унеса ми и аз се връщах в съзнание. Той произнасяше три думи: Хайде, даваме нататък, моята избрана мантра за рестартиране на ума и тялото. Продължавахме с мъка нататък по маршрута, докато на мен отново ми причерняваше, препъвах се и падах. Така мина втората половина от маратона ми. Болка. Причерняване. Падане. Подхващане. Кейси, който казва: „Хайде, даваме нататък“. Още една крачка напред. Още болка. Километър след километър след километър.
Когато накрая пресякох финалната линия, не изпитах триумф. Бях прекарал почти седемнайсет часа в постоянно движение, над четири часа повече от нормалното ми темпо. Изкуцуках през прага на къщата си, смъкнах катовете дрехи, носени заради късния зимен мраз, и влязох със залитане в банята. И тогава рукнаха сълзите, далеч от камерите.
Аз не плача лесно. Но тази вечер в банята не мога да се спра. Разбит съм физически. Изтощен психически. В страх от утрешния ден. Уплашен от трайната вреда за тялото ми. А ни чакат още осемдесет и пет дни Жена ми Съни, удивена от онова, което чува, отваря вратата на банята. Тя е красива, умна, мой мениджър и мотивиращ воин, майка на нашите пет страхотни деца и моя скала. През последните две седмици тя не е спала повече от четири часа на нощ. Има тъмни кръгове под очите си и само с един поглед разбира, че съм в голяма беда. След двайсет години брак думите понякога са излишни.
ЖЕЛЯЗНА НАДЕЖДА: Силният човек е искрен човек. Позволи на най-близкия си кръг да те види в най-добрата и най-лошата ти форма, когато си съсипан и разбит, когато триумфираш и ликуваш. Ще имаш нужда от тези хора на всяка стъпка.
Не пропускай това. Светът е устроен така, че да те пречупи. Ако преследваш целите си с всички сили, със сигурност ще бъдеш халосан в ченето. Ще усетиш болка. Така че, когато се бориш, трябва да позволиш на хората, които са ти най-близки, да видят как се справяш, както направих аз с Еърън, Кейси и Съни. Определено няма нужда да се разголваш и да ревеш пред всеки. Но трябва да си създадеш една малка група от приятели, които да познават най-истинското ти аз. Стратегически важно е да разкриеш тази визия пред вътрешния си кръг. Нека те знаят колко много цениш присъствието им в живота си. Опиши им целите си, а после ги покани на своето пътешествие. Това е двупосочна улица. Ти ще си там за тях, както те ще са за теб. Нека знаят, че може да дойдат времена, когато ще си безпомощен и разхлипан. Това е в реда на нещата. Вие ще сте силни едни за други в най-уязвимите моменти от живота. Ще се обичате не само на думи, но и на дела. Ще постигнете успеха заедно. Можеш ли да откриеш двама-трима такива приятели? Представил ли си им вече визията си? Насрочи този разговор за тази седмица.
Обратно към мене и Съни. Аз повдигам рамене, все още хлипайки. Какво би трябвало да ѝ кажа? Че през втората половина от днешния маратон ми се щеше кракът ми да се счупи на две? Че пищялите ме боляха толкова ужасно, че наистина ми се искаше костите ми да се строшат, така че всички да разберат, че нямам абсолютно никакъв възможен начин да продължа?
Тя ме гледа съсредоточено. Виждам как колелцата в ума ѝ се въртят.
Отвръщам на погледа ѝ. И двамата се вкопчваме в една истина:
ЖЕЛЯЗНА НАДЕЖДА: Когато ти е трудно, имаш избор – да се плъзнеш към мисленето на жертва или да се поучиш, да израснеш и да станеш по-добър в резултат на борбата. Трябва да си напомняш, че ти не си жертва преди, нито в нагласата си, нито в този изключително труден момент.
Искам да попиеш тази истина. Преди няколко години едни хора поискаха от мен да изкача върха на Килиманджаро, най-високия връх в Африка. Казах: „Обичам Африка, но не катеря планини“. Те отвърнаха: „Не, ти не разбираш. Ти си оня тип, дето обича да прави пръв неща, които никой друг не е правил, нали? Искаме да си първият, изкачил върха с планински велосипед“.
Измърморих: „Това е най-тъпото нещо, което съм чувал“. А после, понеже съм този, който съм, скоро се озовах в Африка. Още през първия час с велосипед по Килиманджаро съжалих за решението си. Планината е висока почти 6000 м, повечето от терена е толкова стръмен, че едва въртях педалите. Колкото по-високо стигах, толкова по-трудно ми ставаше да дишам. Мускулите имат нужда от кислород, за да работят, но аз бях решил да направя изкачването без допълнителни бутилки. В продължение на три дни се чувствах дълбоко окаяно, изкушен да изпадна в нагласата на жертва: Бях повлечен в това приключение. Животът е толкова несправедлив. Краката ме болят повече, отколкото са болели някого някога.
На третия ден вечерта стигнах един базов лагер на 3800 м над морското равнище и срещнах група военни ветерани. Супер въодушевени, те бяха стигнали до върха и сега слизаха обратно. Аз се оплаках колко много ме болят краката. Тогава някой ми показа с поглед една жена, която беше изкачила върха с протеза. Изгубила крака си във война. Това беше моят миг – удар в корема, който доведе до мощен обрат в гледната точка. Ние нямаме представа дали и кога нещо ценно ще изчезне. Всеки миг е дар. Утрешният ден не е гарантиран.
Събудих се на следващата сутрин с нова решителност и нова усмивка. Извъртях педалите до върха на Килиманджаро с крака все още в мъчителни болки. Докато стоях на върха, си спомних един друг ветеран, мъж, който беше изгубил зрението си в битка. Беше ми мъчно, че той не е могъл да види тази гледка, която аз не можех да опиша с думи, плъзвайки поглед към африканските равнини от 6000 м височина. И отново ме прониза мисълта: „Моята болка от стигането до върха си струваше“. Поднових пожизнената си клетва да казвам „да“ на всяка възможност, „да“ на нещата, които ми създават неудобство, „да“ на нещата, които ме плашат.
Бързо, грабни молив. Искам да си нахвърляш един списък на лист хартия. Назови десет неща, за които си благодарен. Краката си? Очите? Способността да караш колело? Може винаги да си смятал тези неща за даденост, но всяко едно от тях може да изчезне мигновено. Когато се фокусираш върху това колко много имаш – за разлика от това колко много нямаш, – нагласата ти се преобръща от жертва към победител.
Публикувай коментар
