„Апостроф“ представя най-сензационния роман на известната американска писателка Дж. Т. Гайсингер, завладял BookTok средите и превърнал се в бестселър на редица престижни издания. „Скъпи Данте“, чието оригинално заглавие е „Pen Pal“, e мрачен романс с психотрилър елементи и неочаквания обрати, които оставят читателите с притаен дъх до последната страница.
Дж. Т. Гайсингер е автор на 35 романа, вариращи от забавни и бурни сюжети до напрегнати еротични трилъри. Книгите ѝ са преведени на над 20 езика и са продадени в общ тираж от над 20 милиона екземпляра по целия свят. Писателката е носител на престижния медал ХОЛТ за най-добра еротична история и е трикратен финалист на наградите RITA, смятани за най-високото отличие в жанра.
След хитовата си поредица „Кралици и чудовища“, която включва „Безмилостни създания“, „Безпощадни желания“, „Безскрупулни сърца“ и „Брутални обети“, Гайсингер предлага на почитателите си нов, напълно необичаен сюжет. „Скъпи Данте“ разгръща страстна любовна история, обвита в паранормална мистерия, с емоционален и непредсказуем финал.
Сюжетът проследява съдбата на илюстраторката на детски книги Кайла след смъртта на съпруга ѝ и свръхестествената активност, която обвързва живота и смъртта в низ от романтични писма. Първото пристига в деня на погребението и гласи: „Ще чакам вечно, ако се налага“. Младата жена е заинтригувана, писмото идва от затвора, а адресантът на име Данте ѝ е непознат. „Какво чакаш?“, пита тя, а отговорът е „Теб“.
Така започва интимната размяна. Постепенно между двамата се изгражда силна емоционална връзка, но зад романтиката се крият тайни, обсебване и шокиращи обрати. Междувременно странни събития в дома ѝ карат Кайла да вярва, че е преследвана, а когато разбира какво се случва, вече е твърде късно. Данте е на прага ѝ и нищо не може да подготви читателите за това, което следва.
Откъс от „Скъпи Данте“
I
Ад
Пътят към рая започва от ада.
Божествена комедия
1
Вали дъжд, докато спускат ковчега на съпруга ми в дупка в земята. Боли ме толкова силно, като че ли самото небе ще се разкъса също както сърцето ми. Стоя неподвижно под чадъра заедно с останалите опечалени и слушам как свещеникът каканиже за възкресение и слава, за благословия и страдание, за изкупление и свещената божия любов. Толкова много думи и всичките така безсмислени.
Всичко е безсмислено. В сърцето ми зее дупка с формата на Майкъл и вече нищо няма значение. Сигурно затова съм така безчувствена. Празна. Скръбта ме разкъса, разпръсна костите ми в пустошта, където безмилостното слънце ще ги пече в продължение на хилядолетие.
Зад гърба ми някаква жена плаче тихо в кърпичката си. Шарън? Карън? Колежка на Майкъл, която видях на някакво отдавнашно факултетско парти. Едно от онези ужасни празнични партита в аудитория, където сервират евтино вино в пластмасови чашки, а хората стърчат наоколо и си разменят неловки празни приказки, докато не се напият достатъчно, за да си кажат какво мислят наистина един за друг.
Шарън или Карън зад гърба ми каза на Майкъл на онова парти, че е гъз. Не си спомням защо, но сигурно затова плаче сега. Когато някой умре, започваш да броиш всички начини, по които си го разочаровал.
Свещеникът се прекръства. Затваря Библията и отстъпва назад. Тръгвам бавно напред, навеждам се, за да взема шепа пръст от купчината встрани, после я хвърлям върху затворения ковчег.
Мократа буца издава грозен кух звук, щом се приземява върху сивия капак на ковчега – безразличното пльокване на окончателността. После се плъзга встрани и оставя кафяво петно като следа от наакано. Внезапно се разтрисам от гняв. Усещам вкус на пепел и горчивина. Какъв глупав ритуал. Защо изобщо си правим труда? Не е като мъртвите да виждат как ги оплакваме. Тях вече ги няма.
Внезапен порив на вятъра разклаща листата на дърветата. Обръщам се и тръгвам под дъжда, без да се обръщам назад, когато някой тихо проплаква името ми. Трябва да остана сама със скръбта си. Не съм от хората, които си падат по съболезнованията след трагедия. Особено когато трагедията си е моя.
Щом отварям входната врата, ми отнема миг да осъзная, че съм си вкъщи. Нямам спомен от карането от гробището дотук, въпреки че празното петно във времето не ме изненадва. От инцидента насам всичко ми е като в мъгла. Като че ли мозъкът ми е обвит в плътни облаци.
Четох някъде, че скръбта е повече от емоция. Че е физическо преживяване. Когато човек скърби, в кръвта му се изливат всякакви ужасни стресови химикали. Умора, гадене, главоболие, замаяност, отвращение към храна, безсъние… Списъкът със странични ефекти е дълъг.
Имам ги всичките.
Изритвам обувките и ги оставям под масичката в преддверието. Хвърлям вълненото палто на облегалката на кухненския стол и се отправям към хладилника. Отварям вратичката, стоя и гледам вътре, докато дъждът барабани върху стъклата на прозорците в опит да се самоубедя, че съм гладна.
Не съм. Знам, че трябва да се храня, за да съм силна, но нямам апетит за нищо. Оставям я да се затвори и притискам пръсти към пулсиращите си слепоочия. Още едно главоболие. Петото за тази седмица.
Когато се обръщам, забелязвам плик на масата до купата с плодове. Седи си сам – бял правоъгълник със спретнат почерк и марка, на която пише „Любов“ с червени букви. Сигурна съм, че го нямаше, когато излязох.
Първата ми мисъл е, че вероятно Фиона е внесла пощата. После си спомням, че чисти къщата в понеделник. Днес е неделя. Така че как се е озовал тук? Когато отивам до масата и вземам писмото, гръмотевичен тътен разтърсва прозорците. Внезапен порив на вятъра просвистява в дърветата отвън. Когато прочитам адреса на подателя, зловещото усещане се засилва. Затворът на щат Вашингтон. Намръщено разкъсвам края на плика и изваждам единствения лист бяла хартия без редове. Разгъвам го и чета на глас.
„Ще чакам вечно, ако се налага.“
Това е. Няма нищо друго, освен подпис, надраскан под думите. Данте. Обръщам листа, но е празен от другата страна. За миг си мисля, че писмото сигурно е за Майкъл. Отхвърлям тази идея, когато осъзнавам, че е адресирано до мен. На предната част на плика се мъдри моето име, изписано със спретнати главни букви със синя химикалка. Този човек Данте, който и да е той, го е изпратил до мен. Но защо? И какво чака?
Неспокойно сгъвам писмото на три, напъхвам го обратно в плика и го оставям на масата. После проверявам дали всички врати и прозорци са заключени. Дърпам завесите и щорите в мокрия сив следобед, наливам си чаша вино, после сядам на кухненската маса и се взирам в плика със странно предчувствие. Предчувствие, че предстои нещо. И каквото и да е то, няма да е хубаво. Когато на сутринта се измъквам от леглото, главоболието още не ме е отпуснало, но ужасното потискащо усещане го няма. Навън е сиво и ветровито, обаче дъждът е спрял. Поне засега.
Във Вашингтон е влажно и облачно цяла година, а януари е особено мрачен. Опитвам се да работя, но се отказвам само след час. Не мога да се съсредоточа. Всичко, което рисувам, изглежда депресиращо. В детската книжка, която илюстрирам, се разказва за срамежливо момче, което се сприятелява с говорещ заек, но днес заекът изглежда така, сякаш по-скоро би взел свръхдоза перкосет, отколкото да изяде морковите, които се опитва да му даде момчето. Изоставям бюрото и се отправям към кухнята.
Първото нещо, върху което попада погледът ми, е писмото на масата. Следващото, което забелязвам, е водата по целия под. Таванът е протекъл през нощта. На две места, за да бъдем точни. Знаех си, че трябваше да купим нещо по-ново. Но Майкъл не искаше нов дом. Предпочиташе старите къщи с „характер“. Когато се преместихме в тази викторианска къща в стил „кралица Ана“ преди шест години, бяхме младоженци с повече енергия, отколкото пари. Прекарвахме уикендите в боядисване и чукане, махахме старите килими и кърпехме дупките в гипсокартона. Беше забавно за около три месеца. После стана изтощително. А след това се превърна в битка на волята. Ние двамата срещу къщата, която беше решила да си остане разрушена, независимо колко се опитвахме да я поправим. Щом сменяхме някоя счупена тръба, бойлерът се разваляше. Ако обновяхме кухненските уреди, откривахме токсична плесен в мазето. Безкрайна въртележка от поправки и замени, изчерпваща финансите и търпението ни. Майкъл планираше да оправи течащия покрив тази година. Понякога се чудя какво ли ще остане недовършено в списъка ми със задачи, когато умра. Но тогава се насилвам да мисля за нещо друго, защото вече съм достатъчно тъжна. Донасям две пластмасови кофи от гаража и ги слагам на пода под местата, където тече, после вземам парцала. Отнема ми почти час да попия всичката вода и да подсуша пода.
Точно когато приключвам, чувам входната врата да се отваря и затваря. Поглеждам към часовника на микровълновата. Десет часът. Точно навреме.
Икономката Фиона влиза в кухнята. Поглежда ме, изтърва найлоновите торби с почистващи препарати, които държи, и надава смразяващ кръвта вик. Доказателство за това колко съм изтощена е фактът, че дори не подскачам при този звук.
– Наистина ли изглеждам толкова зле? Напомни ми да се гримирам, преди да дойдеш другата седмица.
Тя диша тежко, а лицето ѝ е бледо, когато подпира ръка на касата на вратата и се прекръства.
– Божичко! Как ме изплаши!
Намръщвам ѝ се.
– А ти кого очакваше? Дядо Коледа?
За разлика от останалата част от Фиона, смехът ѝ е тих и слаб. Тя е от шотландски произход – пълна и привлекателна, с яркосини очи, розови страни и яки крака. Ръцете ѝ са червени и загрубели от годините, прекарани в почистване на къщи. Въпреки че е над шейсетгодишна, притежава енергията на два пъти по-млада жена.
Помощта ѝ в поддръжката на това място е скъп лукс, но с двата етажа, над четиристотин и петдесетте квадратни метра и сякаш милионите ъгълчета и пукнатини, събиращи прах, къщата се нуждае от постоянно чистене.
Тя поклаща глава и си вее.
– Уф! Разхлопа старото ми сърце, скъпа моя! – Тя се засмива. – Отдавна не сме се виждали.
После става сериозна и ме оглежда подробно така, сякаш не ме е виждала от сто години.
– Как си, Кайла?
Отмествам поглед. Не мога да лъжа, докато гледам право в тези пронизващи сини очи.
– Добре съм. Просто се опитвам да съм постоянно заета.
Тя се колебае, като че ли несигурна какво да каже. После издишва рязко и прави безпомощен жест към прозореца и облачната гледка към залива Пюджет.
– Много съжалявам за случилото се. Прочетох във вестника. Такъв шок. Мога ли да ти помогна с нещо?
– Не. Но благодаря. – Прочиствам гърло. Не плачи. Не плачи. Вземи се в ръце. – Е, очевидно няма нужда да се занимаваш с кухнята днес. Ще извикам някой да огледа теча, но междувременно няма смисъл да чистиш, тъй като отново ще се намокри. Кабинетът ми няма нужда от почистване тази седмица и освен това…
Преглъщам буцата в гърлото си.
– Освен това вероятно можеш да пропуснеш кабинета на Майкъл. Мисля, че бих искала да го оставя така за известно време.
– Разбирам – отвръща тихо тя. – Значи ще останеш?
– Да. Ще бъда тук цял ден.
– Не, имам предвид ще останеш в къщата?
В тона ѝ има нещо странно, подтекст, който не схващам, но после ми просветва. Тревожи се за работата си.
– О, не мога да я продам сега. Твърде скоро е за такова важно решение. Може би след година-две, когато нещата се поуталожат. Не знам. Честно казано, просто живея ден за ден.
Тя кимва. За миг оставаме в неловка тишина, докато тя не посочва с пръст през рамо.
– Ще се захващам за работа.
– Добре. Благодаря.
Тя взема торбите от пода, където ги е изтървала, и се обръща да върви. Но внезапно се обръща и изтърсва:
– Ще се моля за теб, скъпа.
Не си правя труда да ѝ кажа да не си губи времето. Знам, че съм загубена кауза и че никоя молитва на света не може да ми помогне, но това не означава, че трябва да се държа грубо. Просто прехапвам устна, кимвам и преглъщам сълзите.
Когато излиза, погледът ми попада върху писмото на масата. Не знам какво ме кара да го направя, но преди да се осъзная, вече съм седнала и пиша отговор. Надрасквам го на гърба на писмото на Данте.
Какво чакаш?
Изпращам го, преди да изгубя смелост. Отнема ми седмица, докато получа отговор, и той е още по-кратък от моя. Всъщност е само една дума.
Теб.
В долния десен ъгъл на листа има петно от нещо засъхнало и ръждиво, приличащо на кръв.
2
Прибирам писмото на дъното на чекмеджето с бельо и го оставям там, решена да забравя за него. Ако пристигне още едно, може да се обадя на милия детектив, който ме интервюира след инцидента, и да разбера какво мисли той по въпроса. Вероятно ще го убедя да проучи този тип Данте и да види какво ще открие.
Междувременно имам други неща, за които да се тревожа. Освен новия теч на покрива, къщата реши, че има и проблеми с електричеството. Полилеят в трапезарията примигва. Щом натисна копчето на лампата в главната спалня, чувам припукване и искри. От време на време звънецът дрънчи, без да има никого отпред.
Опитах да се обадя на трима различни местни майстори на покриви, но никой не ми върна обаждането. Така че сега чакам друг майстор, някой си Ед. Открих визитката му на дъното на чекмеджето с боклуци в кухнята, докато търсех химикалка.
Не знам защо, но очаквам възрастен мъж с оплешивяваща глава и бирено шкембе, носещ колан с инструменти на кръста. Вместо това, щом отварям входната врата при почукването му, виждам усмихнат строен младеж с дълга кестенява коса, прибрана назад с помощта на плетена кожена лента за глава. Носи тениска с щампа на Джон Ленън, избелели джинси чарлстон и сандали и държи ръждива метална кутия с инструменти в едната ръка.
Смърди на трева.
– Здрасти. Ти ли си Кайла?
– Да.
Той се ухилва и ми подава ръка.
– Аз съм Еди.
Отвръщам на усмивката му и си стискаме ръцете. Изглежда мил и безобиден – две неща, които оценявам във всеки мъж, когото допускам в дома си, когато съм сама.
– Влез. Ще ти покажа къщата.
Той ме следва в кухнята и коментира колко готин му се струва домът ми.
– Готин е, но се разпада по малко с всеки изминал ден.
Посочвам двете кафяви петна от вода на кухненския таван.
– Аха, тези стари къщи се нуждаят от нежни любящи грижи. – Той протяга врат, за да погледне нагоре към петната. – Особено с влагата тук. Имаш ли плесен?
– Вече не. Оправих се с това преди няколко години. В момента ме притесняват покривът и електричеството. – Обяснявам му какво става с лампите и звънеца. – Освен това мирише на изгоряло, щом пусна сушилнята. И понякога телевизорът се изключва сам. О, и наскоро гръмнаха две крушки.
Внезапен студен полъх изправя космите на ръцете и върху тила ми и изпраща тръпка по гръбнака ми. Потрепервам и прокарвам длани по настръхналите си ръце. Трябва да го помоля да огледа изолацията на прозорците, докато е тук. Но първо най-важното.
– Ела да ти покажа електрическото табло.
Еди ме следва към пералното помещение в задната част на къщата близо до гаража. Пералнята и сушилнята са там, заедно с шкафове, съдържащи тюрлюгювеч от домакински принадлежности. Еди оставя кутията с инструменти на пода, отваря металната вратичка на електрическото табло и бързо оглежда бушоните.
– Първо ще проверя напрежението, ще видя дали прекъсвачът работи на правилната мощност. След това ще проверя целостта на окабеляването. Може да има повреди от водата или от износване, които да създават проблеми. След това ще проверя всички контакти, за да видя дали не са повредени. Къде е електромерът?
– Точно до гаражната врата отвън.
Той кимва.
– Схванах. Ще погледна и него. Би трябвало да ми отнеме около час за всичко, после ще направя оценка за цената на ремонта. Добре ли ти звучи?
– Звучи страхотно, благодаря. Достъпът до тавана е на втория етаж през гардероба в главната спалня. Стълбата е в гаража.
– Супер.
– Извикай ме, ако ти потрябва нещо. Ще бъда наоколо.
– Добре.
Оставям го и отивам в кабинета си. Успявам да поработя, преди да започне главоболието. Слепоочията ми пулсират тъпо, а напрежението в очите ми е толкова силно, че се насълзяват. Лежа на диванчето с дръпнати завеси и изключени лампи, докато Еди не се появява на прага с кутията с инструменти.
– О, извинявай, човек. Не знаех, че спиш. Исках само да проверя контактите тук.
Надигам се дезориентирана.
– Не спя. Просто си почивам. Имам ужасно главоболие.
Той кимва със съчувствие.
– Аз имах ужасни мигрени.
Имах, минало време. Усещам странен проблясък на надежда.
– Откри ли нещо, което да помага? Нищо от онова, което вземам, не върши работа.
– Ще ми се присмееш. Може ли да включа лампите?
– Давай. И обещавам, че няма да ти се смея. Твърде съм отчаяна.
Когато Еди натиска ключа и светлина залива стаята, се намръщвам. Опитвам да се изправя, но откривам, че съм твърде замаяна. Затова се отпускам обратно на дивана, затварям очи и предпазливо стискам основата на носа си. Кога за последно ядох? Не си спомням.
Еди се разхожда наоколо в търсене на контакти. Толкова е слаб, че стъпките му не се чуват. Познавам котки, които вдигат повече шум.
– След като започнах да ходя на терапевт, главоболието се махна. Пуф, човек. Просто изчезна. Оказва се, че съм имал много потиснати емоции.
Отварям очи и го виждам клекнал под бюрото с малък ватметър в ръка. Пъха го контакта, изчаква един миг, за да прочете показанието, после се изправя и се премества на следващия контакт, където повтаря процеса.
– Наричат го психосоматично заболяване. Мозъкът ти буквално те разболява. Стресът е особено токсичен. Необичайно, нали?
– Наистина – съгласявам се, докато се чудя дали живее в комуна, или кооператив. Плъзнали са навсякъде във Вашингтон и в района на Сиатъл – комуни, основани по време на свободната любов през шейсетте, където хората споделят жилища и ресурси и избягват модерни неща като мобилни телефони и ГМО храни.
Аз съм твърде затворена, за да живея в такава близост с хора, с които не правя секс, но не съдя чуждите житейски избори.
Той се изправя и се обръща да ме погледне.
– Мога да ти кажа името на доктора си, ако искаш. Освен ако не смяташ, че имаш проблем със стреса.
– Загубата на съпруга ми брои ли се за стрес?
Не знам защо го казах. Нито защо го казах по толкова хаплив начин. Обикновено не съм така открита и не съм саркастична като Майкъл. Той се справяше с депресиращите и мрачни неща с помощта на черен хумор, който понякога звучеше безчувствено, но знаех, че е просто защитен механизъм. Мъжът ми беше душичка.
Еди се взира объркано в мен.
– Загубила си го?
Никой не може да е толкова тъп.
– Почина.
Сега изглежда поразен.
– О, пич. Много съжалявам.
– Благодаря.
– Скоро ли беше?
– В навечерието на Нова година.
– Майчице! Само преди няколко седмици!
Трябва да млъкна веднага. Всяка дума, излязла от устата ми, разстройва горкия Еди все повече и повече. Винаги съм имала проблем с прекомерната емпатия към другите, което е една от причините да се държа настрана от тях. Емоциите на всички останали, натрупани върху моите, понякога ме задушават.
– Да. Както и да е. – Този път успявам да се изправя, после избягвам погледа на Еди, докато изричам: – И така, каква е присъдата?
Той мълчи и усещам как ме оглежда. Разчита сковаността на тялото ми и фалшивия жизнерадостен тон на гласа ми. Може би той също е емпат, защото ме съжалява и сменя темата.
– Е, течът на покрива е голям проблем. Идва от покривната конструкция до кулата, което означава, че за да се оправи, трябва да се махнат шиндите и да се изреже дървото. Заради фронтоните, кулата и стръмния наклон на самия покрив се опасявам, че работата е доста. Определено ще трябва да потърсиш специалист.
Сърцето ми се свива. Всеки път, щом се намеси професионалист, цената скача.
– Опитах се да звънна на трима различни майстори, преди да ти се обадя, но не можах да се свържа с никого.
Той се засмива и поклаща глава.
– Е, да, не знам защо, но майсторите на покриви са ужасно ненадеждни. Бих ти препоръчал някого, но не познавам такъв, на когото бих поверил подобна работа.
– Добре. Все пак благодаря. Просто ще продължа да търся.
Надявах се да не ми се наложи да викам сиатълска фирма, защото са много скъпи, но предполагам, че ще трябва да го направя.
След миг той казва внимателно:
– Ако искаш, мога да погледна офертата, която ще ти дадат. Нали знаеш, за да не те измамят.
Защото съм сама, има предвид. Защото наоколо няма да има мъж, който да преговаря вместо мен. Защото човек в моето положение – скърбящ, дезориентиран, отчаян – е мишена за измамници.
Когато се усмихва, разбирам, че не се опитва да флиртува с мен. Просто е истински добър човек, опитващ се да помогне на някого, за когото вижда, че е в беда. Да можеше целият свят да е съставен от такива добри хора.
– Много мило от твоя страна, Еди. Но ще се оправя. Произлизам от дълго родословие на мъжемелачки от Джърси.
Усмивката му се превръща в смях. Има крив преден зъб, което е странно очарователно.
– Някога познавах една такава. Беше висока само метър и четиридесет и седем, но ужасно ме плашеше.
Усмихвам му се.
– Дори малките дракони бълват огън.
– Вярно е.
– Ами електрическата мрежа? Зле е, нали?
Той свива рамене.
– Не. Всичко е наред.
Втренчвам се невярващо в него.
– Какво имаш предвид под „наред“?
– Имам предвид, че не намирам никакви проблеми. Токът е силен, бушоните не се изключват, не откривам никакви проблеми в окабеляването, няма волтови дъги, прегряващи точки, неработещи контакти, нито хлабави връзки… – Той отново свива рамене. – Всичко изглежда страхотно.
– Това не може да е вярно. Ами примигващите лампи?
– Може да има проблем с местната електропреносна мрежа. Питай някой съсед дали и при него не става същото. Части от тукашната мрежа са на повече от век. Каквато и да е причината, не е от къщата.
– Ами гърмящите крушки? Това определено не е нормално.
– Случва се по-често, отколкото си мислиш. Или производителят не е сложил достатъчно изолация в цокъла, така че жичката е прегряла, или е имало хлабава връзка между крушката и фасонката, която е накарала тока да скочи. Просто се постарай да не купуваш повече евтини крушки и се увери, че са завинтени добре.
Леко се дразня. Проверил ли е изобщо окабеляването, или през цялото време е стоял на тавана да пуши трева?
– Добре, обаче звънецът дрънчи, когато няма никого. Ами миризмата на изгоряло, когато пускам сушилнята? Как си ги обясняваш?
Той се поколебава. Усещам, че си подбира внимателно думите.
– Искам да кажа… напоследък си под голям стрес, човек. – Добавя засрамено: – Заради онова със съпруга ти и така нататък.
За миг не го разбирам. После схващам и трябва да си поема дъх, преди да заговоря, за да не му отхапя главата.
– Умът ми не ми погажда номера, Еди. Не халюцинирам електрически проблеми.
Той премества неловко тежестта от единия си крак на другия под погледа ми.
– Не се опитвам да се държа неуважително. Казвам само, че когато аз бях в лошо състояние, ми се причуваше шепот и ми се привиждаше движение в сенките.
– Беше ли под действието на психотропни вещества, докато се случваше всичко това?
Изражението му е страдалческо, така че го приемам като „да“. Така или иначе, мисля, че бизнес отношенията ни са към края си. Вероятно човекът, когото ще ангажирам за покрива, ще може да ми препоръча трезвен електротехник.
– Няма значение. Благодаря, че дойде да провериш. Колко ти дължа?
Той прибира малкия ватметър в задния джоб на джинсите си, навежда се да вземе кутията с инструменти от пода, после се изправя и поклаща глава.
– Нищо.
– Не, не е редно така. Трябва да те компенсирам за отделеното време.
Той се усмихва криво. Отмята дългата коса от рамото си.
– Оценявам го, но политиката ми е, че ако не открия проблем, посещението е безплатно.
Имам странното подозрение, че си измисли тази политика в движение, защото ме съжалява.
– Сигурен ли си? Не искам да се възползвам.
– Мне, всичко е супер. Но може би, ако някой твой приятел се нуждае от майстор…?
– Ще те препоръчам. Разбира се. Благодаря, Еди, наистина го оценявам.
Той ми се ухилва, като показва кривия си зъб.
– Тогава ще вървя. Пази се, окей? И ми се обади, ако искаш името на доктора ми. Той е наистина страхотен.
Усмихвам се насила и лъжа:
– Ще го направя. Отново ти благодаря.
– Ще се изпратя сам. Доскоро.
Тръгва си. Когато чувам входната врата да се отваря и затваря, го следвам, за да се уверя, че е заключена. После отивам в кухнята за чаша вода, но спирам рязко, щом забелязвам плика на масата.
Дори от средата на стаята виждам марката „Любов“ в ъгъла и спретнатите букви със синя химикалка, изписващи името ми.
Дъхът ми спира. Сърцето ми се разтуптява. Спокойните ми ръце се разтреперват. Тогава всички лампи на тавана в кухнята засияват по-ярко.
Потрепват със силно бръмчене и угасват.
Публикувай коментар
