Един от най-вълнуващите периоди в българската история – този на средновековната Българска империя – оживява в дългоочакваното луксозно издание „Великите владетели на Второто българско царство“ от популярния български археолог проф. Николай Овчаров, известен със своите проучвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Мисионис, Урвич и Велики Преслав.
Книгата, която представя множество малко известни, наскоро установени факти за Второто българско царство, вече е в книжарниците. А официалното ѝ представяне ще се състои на 20 март 2024 г. от 18:00 ч. в Sofia Hotel Balkan (пл. „Неделя“ 5). Модератор на събитието ще бъде уважаваната журналистка и водеща Ива Дойчинова, а мащабният труд ще представи проф. д-р Пламен Павлов.
С „Великите владетели на Второто българско царство“ проф. Овчаров прави нов прочит на героичната епоха на тринадесетото и четиринадесетото столетие, пречупвайки я през призмата на делата на царете Калоян, Иван Асен II, Константин Тих Асен, Теодор Светослав Тертер, Иван Александър и Иван Шишман, които определят историята на Второто българско царство. Една епоха, започнала с голямото въстание срещу ромеите и свършила с кървавия погром над българския народ, причинен в края на XIV в. от дошлите от Азия османски войски.
Допълнена с 93 страници с цветни снимки и карти, тази книга предлага вълнуващ и информативен разказ за онези времена на храбри рицари и драматични войни, на велики победи и черни предателства, подходящ както за специалисти, така и за изкушени любители на историята.
Опирайки своя текст на открития, до които се е достигнало благодарение на археологическите разкопки, но и благодарение на проучването на средновековни хроники, хвърлящи нова светлина върху събитията и личностите, уважаваният наш учен създава цялостна панорама на периода и разкрива множество малко известни, наскоро установени факти за Второто българско царство. И по този начин подлага на унищожителна, но справедлива критика ругателите на българското средновековно минало.
Достъпна и увлекателна, „Великите владетели на Второто българско царство“ е впечатляващ в мащаба си летопис на съдбата на Българската средновековна империя, чиято слава е предшествала постиженията ѝ.
* Книгата е издадена с подкрепата на БКО ЕООД.
Професор доктор на историческите науки Николай Овчаров е археолог, известен със своите проучвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Велики Преслав, Мисионис и Урвич. Автор е на десетки книги и стотици публикации на тема средновековна история и е преподавал в редица български и чужди университети. Кавалер е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие за изключителни заслуги в областта на културата и е носител на най-високото отличие на Министерството на културата – „Златен век“ с огърлие. През 2024 г. става почетен професор на Стопанска академия „Димитър А. Ценов”.
Из „Великите владетели на Второто българско царство“ от проф. Николай Овчаров
ПРОЛОГ
Началото
През 1930 г. в Лондон излиза книгата на известния британски историк сър Стивън Рънсиман The History of the First Bulgarian Empire („История на Първата българска империя“). Вероятно за мнозина такова понятие звучи необичайно и твърде предизвикателно. Защото хората са свикнали с този термин да се определят могъщите империи на римляните, на французите при Наполеон Бонапарт, на британците в периода на кралица Виктория или на русите по времето на Пьотр I и Екатерина Велика. Някак си политическата съдба и границите на днешна България не отговарят на подобно понятие. Тук се забравя, че в Европа има и по-малки държави, които са наследници на велики империи. Австрия например притежава днес по-незначителна територия от България, а от нейната имперска история е минал едва век.
Ако се погледне дори само титлата на българските владетели, ще се види, че тя коренно се отличава от тази на другите европейски господари. Върху пъстрата политическа карта на Стария континент през Средновековието се откриват безброй крале, князе, херцози, войводи, банове. На Изток и на Запад се открояват две империи – Източната Римска империя, или Византия, и тази на франките, която ще бъде наследена от Свещената Римска империяI
I Пълното име е Свещена Римска империя на германския народ. Това е феодална държава с много сложна структура, съществувала между 962 – 1806 г. – Б.а.. На Балканите през повечето време до ХIV в. водещ фактор е една държава и това е Българското царство. Едва в средата на това столетие и в епохата на най-голямата мощ в цялата си история сръбските владетели приемат царска титла, която само след няколко години им е отнета. Когато в ХIХ в. двете държави най-сетне се освобождават от турска власт, Сърбия остава кралство, докато едно от най-големите постижения за младата българска държава е възвръщането на царското достойнство през 1908 г. Русите достигат до царската титла чак в ХVI в. и за цяла Европа тя е равносилна на императорската.
Сър Стивън Рънсиман не допуска грешката, правена често при преводите на чужди езици. Там титлата цар се предава със съответното понятие за „крал“ в различните страни – rex, roi, king, König. Учените отдавна са отбелязали, че правилният превод е imperator, empereur, Kaiser. Впрочем в кратки периоди българските владетели са били и крале, което ясно е отбелязвано в изворите. Така след освобождението от византийска власт в края на ХII в. Калоян първо получава кралската титла от Рим, а после светът признава и царското достойнство на българските монарси.
Понятието „цар“ е пославянчена и съкратена форма от приетата от латински титла цезар, цесар. Тя е един от главните епитети, обозначаващи достойнството и самодържавието на римските императори. Според арабския автор от Х в. Ибн Хордадбех с гръцката транскрипция „кесар“ във Византия народът наричал императорите. Тук е интересно да се отбележи, че при германците също се съхранява титлата кайзер за представяне на императорската власт. В славянската литературна традиция римският и византийският император са означавани като цезари или царе. Ето защо създадената от българите титла цар означава пряко император. Но тя се появява в официалната документация едва в ХII – ХIII в. През Х в. могъщите български владетели приемат направо титлата василевс, главното византийско понятие за единния и самодържавен римски император.
Имперското самосъзнание не се ограничава само с титлата. За да се определи една държава като империя, са необходими множество икономически, политически и културни показатели. Неслучайно империите загиват не толкова от вражеско нападение, колкото когато са изчерпили цялостно своя потенциал. С всички условности обаче тези периоди несъмнено са ярки еманации на един народ. При цялото си понижено самочувствие в последните години българите трябва да знаят славната история на своята средновековна империя. А нейното начало се губи във вековете, много преди повечето европейски народи въобще да са се появили на картата.
В първите столетия на новата ера Старият континент пос-
тепенно започва да прилича на врящ котел. Римляните като че ли са изградили една непоклатима и вечна империя, пазена от укрепени с хиляди крепости граници. Още във II в. обаче тези защитни линии са пробити от идващите от изток германски племена на маркомани и квади. През III – V в. североизточните граници на Римската империя са буквално пометени от прииждащите на вълни вандали, свеви, алани, гепиди. Особено страшни са ударите на готи и хуни, вследствие на които през 476 г. западната половина на държавата престава да съществува. Източната част, известна по-често под името Византия, продължава да живее още хилядолетие. За да оцелее през VI – VII в., тя трябва да се справи с нахлуващите от север славяни и авари, както и с напиращите от изток перси и араби. В последната четвърт на VII в. обаче Източната Римска империя е принудена да отстъпи пред един народ, образувал на нейната снага първата нова държава. Това е племето на българите.
Българите, или прабългарите, както са наричани днес, за да се отличат от своите съвременни наследници, следват в продължение на столетия своя път към Европа. Те са част от Великото преселение на народите, започнало след разгрома на хуните от китайците в I в. Вероятно първоначално прабългарите населяват земи около р. Иртиш в Западен Сибир. Тласнати в общото движение на запад, те преминават планината Тяншан и се насочват към Урал. Там усядат за близо век и половина край реките Амударя и Сърдаря заедно с угорските племена. За втори път те се задържат за едно столетие в степите на Казахстан, където има обилна паша за техните коне и стада. Най-сетне към V в. се установяват в удобните за живот равнини на Предкавказието и Северното Черноморие. В този район те влизат в контакт с народа на иранокултурните алани, които били от сарматски произход. Това е поредният допир с високата персийска цивилизация, оказала важна роля във формирането им. Така се създава салтово-маяцката култура, съчетала номадските традиции на прабългарите с уседналия бит на сармато-аланските племена.
В началото на VII в. е основана държавата, известна от историческите източници като Стара Велика България. Неин създател е хан Кубрат, успял да се справи със заплахата от племето на аварите. Границите º затварят огромни територии между реките Кубан, Днепър, Донец, Азовско и Черно море. Българският владетел е високопросветен за епохата си човек, живял дълго в столицата на Византия – Константинопол. В 635 г. той получава от император Ираклий високото звание „патриций“. Според някои източници хан Кубрат приема там и християнството, но не го налага сред своя народ. Без съмнение, това представлява първа стъпка към интеграцията на българите в Европа.
Българският владетел умира около 660 г. Смъртта му съвпада с мощното настъпление срещу държавата на племето на хазарите. Скоро Велика България се разпада, а синовете на хан Кубрат повеждат в различни посоки части на своя народ. Според бащината повеля на място остава само старшият син – Батбаян, посрещнал хазарското нашествие. Котраг тръгва на север към р. Волга, където създава голяма българска държава. Третият син – Аспарух, поема през реките Днепър и Днестър към обширната делта на Дунав и земите във Византийската империя на юг от великата река.
През това време територията на Балканския полуостров е буквално залята от многобройния народ на славяните. Те са познати на римските автори от I – II в., които ги наричат „венеди“ и определят прародината им зад Карпатите. В продължение на няколко столетия славяните са се придвижили от север и североизток дълбоко на юг. Без особени трудности са преминали старата римска граница на Дунав, защото някога мощните крепости са изоставени и тънат в развалини. Не успяват да ги спрат и хилядите твърдини, построени от император Юстиниан I Велики (527 – 565) по възвишенията и проходите на Стара планина. Опитите на император Маврикий Тиберий (582 – 602) да изтласка славяните на север от Дунав, остават безуспешни. Новодошлите варвари разграбват доста селища и дори правят опити да обсаждат големи градове като Солун. Скоро обаче те се заселват на обезлюдените територии и започват да се занимават със земеделие. Византийските историци отбелязват, че цялата европейска част на империята… се пославянчила.
Особено плътно е била населена със славяни днешна Северна България, където след многобройните варварски нашествия от IV – VI в. почти не остават местни жители. За опитната и добре въоръжена конница на хан Аспарух не представлявало трудност да ги подчини. Византийските гарнизони в малкото функциониращи крепости не могат да окажат съпротива и прабългарите успяват да се укрепят. С разумна политика те привличат на своя страна славянските князе и ги правят съюзници срещу предстоящата офанзива на Източната Римска империя.
А отговорът на Византия не закъснява. През пролетта на 680 г. император Константин IV Погонат (668 – 685) събира огром-
на армия край Константинопол и поема на север. Някои от войските се придвижват по суша, докато елитните части, начело с императора, са прехвърлени от византийския флот направо в делтата на Дунав. Воините на Аспарух и съюзните славянски отряди приемат битката и се затварят в укреплението Онглос. Те успяват да отблъснат опитите на ромеите да превземат твърдината и ги принуждават да започнат планомерна обсада в настъпилите горещини. Хан Аспарух умело използва спада в бойния дух на противника, след като император Константин напуска армията поради пристъп на подагра. Той контраатакува и нанася на врага катастрофално поражение, в което загиват повечето от византийците. Разбитите войски са преследвани чак до Одесос (Варна). Българският вожд не губи време и през следващите месеци няколко пъти нахлува на юг от Стара планина.
През 60 – 70-те години на VII в. Източната Римска империя е вплетена в смъртоносна схватка със страшните пълчища на арабите. Същевременно текат поредните религиозни междуособици, този път с ереста на монофизитите. Всичко това принуждава император Константин IV Погонат да сключи набързо мир с прабългарите и дори да се задължи да им плаща годишен данък. Много по-важно обаче е, че с договора от 681 г. официално е призната българската държава. За разлика от отдавна загиналата западна половина на Римската империя, чиито земи са разпределени от различни варварски кралства, Византия още не е допускала такъв компромис.
Така България става първата нова държава върху снагата на Източната Римска империя. Столица става Плиска, намираща се в североизточната област. Дълго време България се управлява
от прабългарския елит, но постепенно в народа º се вливат многобройни славянски племена, населяващи Балканския полуостров. Така започва дългият път към статута на голяма християнска империя, която векове наред ще се бори със своя велик съсед за върховенство в европейския югоизток.
Публикувай коментар
