Пред препълнена зала в Централния дом на архитекта София историкът д-р Стефан Иванов представи безпрецедентното си изследване „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“ във вечерта на 24 март.
Над 200 зрители уважиха появата на тази първа по рода си книга, която разкрива реалните параметри на престъпността по време на комунистическия режим и оборва с ясни данни широко разпространения пропаганден мит, че „тогава е нямало престъпност”.
Сред гостите на събитието бяха министър-председателят на Република България (1991-1992) Филип Димитров, проф. Вили Лилков, доц. Стефан Дечев, зам. министърът на правосъдието Емил Дечев, народни представители, кметове и академици. 
В разговора по тази изключително важна тема, както за българската наука, така и в обществен план, се включиха историкът, преподавател и част от Института за изследване на близкото минало – проф. д.ф.н. Момчил Методиев, както и правистът и бивш министър на вътрешните работи проф. д-р Веселин Вучков.
„Книгата покрива на практика целия период на комунизма, като изследва тежките представления и представя статистика за тях“, откри разговора проф. Момчил Методиев и представи пред зрителите мащаба на емпиричните данни, които Стефан Иванов е използвал в изследването си. Събирани от архивите на Министерството на вътрешните работи, Столична библиотека, както и oт още много институции, 90% от данните са представени за пръв път за широката публика в изданието „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“.
„Голямо достойнство на книгата, което открих, е, че Стефан Иванов се е спрял на институционалния отговор на вътрешното министерство като противодействие на т.нар. „криминална престъпност“, допълни проф. Вучков.
Самият Стефан Иванов сподели, че в книгата си той не завършва започнатия разговор за криминалната престъпност по времето на комунизма, а по-скоро отваря вратата към един по-голям такъв. Авторът допълни, че подобно изследване за престъпността в Царство България би било изключително полезно за съдържателен анализ между двата периода.
„Всички ние, които сме живели някаква част от съдържателния си живот в онези години, сме живели в някаква заблуда. Разбира се, тази заблуда е неизменна част от тоталитарното общество, понеже всяко едно тоталитарно общество, което дава свобода, се обрича на гибел, рано или късно“, каза авторът и даде думата на публиката, започвайки дискусия, в която се включи министър председателят Филип Димитров, който нарече изводите, направени в книгата „не просто данни, а обяснения за живота тогава”. А опашката за автографи продължи повече от час.
На базата на конкретни данни „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“ рисува една много по-различна картина на реалното състояние на равнищата, жестокостта и масовостта на престъпленията, извършвани в България между 1944 и 1989 г. Систематизирайки престъпленията в четири основни категории: кражби на обществено и лично имущество; грабежи; изнасилвания и умишлени убийства, Стефан Иванов предлага единствен по рода си, обстоен и обективен анализ на динамиката и характеристиките на криминалните процеси в периода.
На достъпен език авторът разкрива също реалното състояние на органите на МВР, Прокуратурата и Съда като основни фактори за осъществяване на превенция и разследване на извършените вече закононарушения, както и на местата за изтърпяване на наказания. 
Така в близо 500 страници пред читателите се разгръща тревожен анализ на разминаването между действителност и колективна „памет“ за периода 1944-1989 г., който доказва, че по времето на социализма хората са живели „по-спокойно“ единствено защото истината е била системно укривана от тях.
Из „От кражби до убийства“ от Стефан Иванов
УВОД
На 6 октомври 1979 г. в 16.00 ч. в Централната дежурна част (ЦДЧ) на Софийско градско управление (СГУ) на Министерството на вътрешните работи (МВР) постъпва сигнал за извършено жестоко убийство. При посещението на посоченото място – мазето на изоставена и порутена къща на ул. „Ген. Липранди“ №6 в столичния квартал „Хаджи Димитър“, милиционерите действително се натъкват на окървавен и обезобразен труп на млада жена. Следва щателен оглед, в резултат на който са констатирани 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Дори и свикналите с какви ли не жестокости оперативни работници и следователи са потресени от бруталността и садистичната настоятелност, с която е извършено убийството. От местопрестъплението са иззети като улики кървави дактилоскопски отпечатъци, косми и мъжки пръстен от неблагороден метал с камък. Впоследствие при организираното разпознаване на тялото се оказва, че то е на 19-годишно момиче с „леко“ поведение. Констатира се и важната за последващите действия по установяване на извършителя подробност, че жертвата е била болна от венерическа болест – сифилис, – и то във втори рецидивен стадий.
На 23 октомври 1979 г. в 7.00 ч., едва две седмици и половина след първото умишлено убийство и отново в ЦДЧ на СГУ на МВР, постъпва информация за ново. Безжизненото тяло на млада жена на видима възраст около 30 години е открито в близост до самия център на столицата – на ул. „Козлодуй“ №4, в арматурния двор на предприятие „Софстрой – Лека механизация“. Жертвата е полугола и окървавена, като при последващите оперативни действия е установено, че е 31-годишна. Тя живее наблизо и подобно на убитата в кв. „Хаджи Димитър“, също е известна с „лекото“ си поведение. Жестокостта е втората прилика между двата случая. Преброени са цели 37 удара с нож в шията, гърдите и гърба, които са причина за смърт от кръвозагуба. Ново обстоятелство обаче са три пробождания с нож в областта на интимните части. При последвалата аутопсия се доказва, че те са нанесени, след като смъртта вече е настъпила. На местопрестъплението отново са намерени кървави дактилоскопски следи, косми, както и кожен калъф от нож – вероятно оръжието на извършителя.
На 3 февруари 1980 г., малко повече от три месеца след второто убийство, в съвсем различна част на столичния град – на ул. „Феликс Дзержински“ в кв. „Дианабад“, около 20.30 ч. е нападната и убита с удар от нож в гърба жена на 31 години. Смъртта в този случай обаче не настъпва мигновено. Пострадалата е транспортирана своевременно в спешната болница „Пирогов“, където лекарите се борят с всички възможни средства за живота ѝ, но в крайна сметка тя умира около два часа след получаването на травмата. Не са установени допълнителни съпътстващи елементи на жестокост или садизъм извън нанасянето на единствения, оказал се смъртоносен, удар. При започване на следствените действия не се намират данни за „леко“ поведение на жертвата.
Само месец след третото убийство – на 4 март 1980 г. в 23.00 ч. и отново в ЦДЧ на СГУ на МВР, постъпва нов сигнал за още един намерен окървавен и полугол труп на жена. И този път мястото е съвсем различно от предишните случаи. Тялото е открито в покрит товарен вагон в района на жп гара Курило (гр. Нови Искър), която се намира в периферията на столичната агломерация. Убитата е идентифицирана като 19-годишно момиче. Патоанатомите установяват, че смъртта е настъпила не от прободни рани, а вследствие на нанесен жесток побой. На място са открити кървави дактилоскопски следи, както и косми, които надлежно са приобщени като доказателствен материал към процеса на разследването.
Петият труп буквално изплува на 16 април 1980 г. в малкото езеро при алпинеума в Западния парк. Мястото е едно от предпочитаните за забавления и отдих от страна на много столичани в ерата на късния социализъм, там е и модерният за времето си ресторант „Лебеда“. В района, особено през пролетта, има традиционно голямо съсредоточие на разхождащи се възрастни хора, както и майки с деца. Именно оживеното място озадачава милиционерите, които установяват, че тялото е престояло там поне няколко дни и към момента на откриването му вече се намира в степен на напреднало разложение. По косвени белези и като се взема предвид състоянието на дрехите на жертвата, се прави предположение, че смъртта е настъпила в резултат на насилствени действия. Тялото се оказва на 19-годишно момиче, което е обявено за изчезнало и се издирва от органите на реда вече три седмици. При последващите анализи след свързването на отделните случаи на разследващите ще направи впечатление широката „географска карта“ на престъпленията в рамките на цяла София.
Извършителят на тази поредица от убийства, а впоследствие се оказва, че и не само на тях, е само един. Това е роденият през 1956 г. в софийската „Момкова махала“ Х. Б. Г. Освен изброените по-горе смъртни случаи обаче (само за единия няма достатъчно сигурни доказателства, но има признание), са открити още много извършени от него убийства, изнасилвания, побои, нападения, взломни кражби, грабежи и т.н. В отнемането на поне един живот съизвършител се оказва собственият му брат. Шокираща е и излязлата наяве истина, че неговите родители са знаели за някои от най-тежките му престъпления, но са си мълчали и не са предприели нищо, което да предотврати следващите. Първото си убийство Х. Б. Г. извършва още като 18-годишен – тогава жертва става негов съсед, с когото се скарват в кръчма в квартал „Надежда“. Интересното е, че между месец ноември 1978 г. и месец април 1979 г. серийният убиец работи като служител в органите на МВР. За тази по-малко от половин година той извършва допълнително под прикритието на униформата си още две изнасилвания (едното от които – с грабеж) и брутално нападение над жена, съпроводено с нанасяне на побой. След разкриване на случаите убиецът споделя, че е започнал с убийствата на жени, и то предимно с „леко“ поведение, защото първата му жертва умишлено го е заразила с венерическа болест. Поради напредналото медицинско състояние самият извършител на престъпленията е принуден да се лекува в болница заради развити усложнения на сифилис[1].
Описаният случай на извършени в сгъстен времеви диапазон серийни убийства в столицата на България демонстрира нагледно, че противно на тогавашната потайна информационна политика и наслояванията на днешните соц. носталгични нагласи, по време на комунистическия режим се извършват немалко тежки криминални престъпления. Макар и скрити под покривалото на цензурата в средствата за масова информация и дори от членовете на редица формално съществуващи уж граждански структури за борба срещу престъпността, те показват една различна, непозната за широката общественост действителност. Тя се допълва от още няколко обстоятелства, отново противоречащи на общоприетите схващания за „спокойния живот“ през онзи период, които също остават извън полезрението на гражданите.
Повечето от жените, които губят живота си в описаните случаи, имат целенасочено безразборни сексуални контакти, голяма част от които – срещу различни форми на материална облага, най-често – зап-лащане. Това открива от своя страна поле за размишления по повод наличието на широкоразпространена проституция в България и относителната търпимост, която властите от онези години проявяват към нея. Както ще стане ясно по-нататък в текста, въпреки че почти няма организирани групи, ръководени от сводници, а „жриците на любовта“ масово работят индивидуално, мащабът на проблема е доста сериозен[2]. Допълнително утежняващо обстановката обстоятелство е, че преобладаващата част от момичетата започват да проституират от съвсем млада възраст – малолетни и непълнолетни.
Още по-интересно е да се отбележи, че някои служители на МВР, под защитата на своите пагони, не просто изоставят задължението си да се борят срещу криминалната престъпност, а нещо повече – самите те извършват редица престъпления, част от които умишлени убийства и изнасилвания. Подробната информация и извършеният анализ на тези обстоятелства довеждат до заключението, че не става въпрос за изолирани частни случаи, а за опасна тенденция. Сама по себе си тя се превръща в криминогенен фактор, много по-опасен от конвенционалната престъпност. При милиционерите, вършещи престъпления, ако изобщо се стигне до възмездие, то обикновено е непропорционално ниско и се получава след много дълго време, защото тяхната униформа ги поставя в очите на обществото и на колегите им от „правилната“ страна на Закона и им дава по-голяма защита.
В ръцете си държите аналитично изследване за подобни на изброените по-горе значими по вид криминални престъпления в България за периода 1944–1989 г., за човека, за системата и за задължението да се живее по правилата. В него обръщаме сериозно внимание на борбата на органите на МВР и останалите оправомощени институции срещу закононарушителите. Криминалната престъпност по света назад във времето отдавна е обект на внимание както от страна на историята, така и на редица други социални и хуманитарни науки. Ето защо и авторите са наясно и са узрели за нуждата от интердисциплинарен подход с оглед задълбоченото и всеобхватно проучване на този феномен[3]. През годините се натрупват и множество изследвания, които пок-риват широк набор от проблемни полета, включващи опитите в хода на историята на държавата, нейното законодателство и правосъдие да надзирава, ръководи и убеждава криминалния контингент[4]; историчес-ките и социологическите измерения на престъпността[5]; моделите на престъпност в модерните общества[6]; връзката на престъпността с други аспекти на социалния живот и най-вече урбанизацията и индустриализацията[7]; взаимозависимостта между организираната престъпност и стопанската история[8]; взаимоотношенията и протичащите енергии между стремежа за запазване на обществения ред, налагането на справедливостта и нарастването на чувството на свобода на индивида в модерната епоха[9]; скритите напрежения и противоречия в миналото развитие на наказателното право, наказателноправната мисъл и практика от Просвещението насам[10]; измеренията на връзката между престъплението и наказанието[11]; историята на криминологията в търсенето на причините за престъпността[12]; микроисториите, свързани с миналото на престъпността[13]; зависимостта между престъпността и социалния пол[14]; историята на сексуалната престъпност[15], както и редица други. Можем да констатираме, че криминалната престъпност е вече част от изследователските усилия в различни сфери като социална история, история на културата, история на пола, история на правото и др.
Някои от англоезичните автори разработват и предлагат своята гледна точка за серия от етични въпроси, свързани с вербуването и последващото използване на информатори от службите за сигурност. Те идентифицират два интересни типа „изопачаване на истината“ – така наречените “corruption process” и “corruption noble cause”. Първият е характерен за случаите, в които полицията умишлено фалшифицира и нарушава процедурите, за да осигури присъда, водена от убеждението си, че заподозреният е виновен. Вторият пък означава осигуряване на фалшиви присъди, мотивирани от някаква предполагаема по-благородна и по-висша кауза. Понякога това се случва именно с помощта на агенти на службите от самия криминален контингент[16]. В други издания процесът се разглежда в по-широк план от гледната точка на добре запознати с вътрешната структура на престъпността и използване на агентурата специалисти и се търси отговор на някои специфични въпроси, които възникват при използването на информатори на службите за сигурност[17].
В годините на социалистическа България, за които е характерно почти автоматично пренасяне на съветския опит и стил на работа, сериозна тежест за вътрешните процеси имат авторите от школата на СССР. Техните трудове, макар и несъвсем меродавни днес, се използват тогава не само теоретично, но и за разработване на конкретни практически модели в работата на службите. Това надгражда в приложен аспект техния чисто научен характер. Тук следва да откроим трудовете и публикациите на Николай Загородников[18], Константин Игошев[19], колектив под ръководството на Владимир Кудрявцев[20], както и на Павел Якобсон[21]. Трябва да се отбележи и прякото отражение и влияние на тези трудове върху българските изследователи на разглежданата тематика. Основната разлика в съветската гледна точка спрямо другата в изброената по-горе чуждестранна литература се състои в свръхидеологизирания подход и хиперболизирането на влиянието на обществените фактори върху личността на извършителя на криминални престъпления. В условията на биполярен свят от времето на блоковото противопоставяне след Втората световна война тази литература е използвана активно във всички социалистически страни от Централна и Източна Европа, които попадат в сферата на влияние на Съюза на съветските социалистически републики (СССР).
За съжаление, историографията в България не предлага нито значими исторически изследвания за престъпността като цяло, нито е разгледала подробно с методите на сравнителния анализ отделните видове и подвидове престъпления. Този недостатък се допълва и от продължителността на времевата рамка, тъй като ние на практика не разполагаме с подробен труд не само за разглеждания в настоящото изследване период 1944–1989 г., но и за който и да било друг етап от българската история.
Българската литература, издадена по темата за криминалната престъпност, има само косвена връзка с явлението. Разглеждат се единствено различни „допирателни“ теми, които изясняват основно страничните фактори и обстоятелства, съпътстващи процеса. Понеже интердисциплинарният подход е валиден и тук, трябва да споменем само няколко от по-значимите изследвания, макар и в очертаните вече тесни граници.
За да се реализира на практика дадено престъпление, едно от най-важните обстоятелства е мотивът, с който пристъпва към изпъл-нението му неговият деец. Анализът на причините и мотивацията за извършване на престъпления е общо поле на социалната история, психологията, наказателното право и криминологията. Доколкото той е в основата на изготвянето на профил на заподозрения, мотивите представляват интерес и за криминалистиката. Петър Нешев прави подробна систематизация на мотивите за извършване на престъпления. Същевременно определя и водещите типологии на полето на престъп-ната дейност[22]. Значим конкретен принос към изследваната проблематика има монографията на Валентина Златанова относно факторите, при които се отключва девиантно поведение, и за анализиране на мотивацията на извършителите на криминални престъпления[23]. В книгата се поставя теоретична рамка на изследване на отклоняващото се поведение във връзка с ценностния избор и приоритети. Това предполага в още по-голяма степен използването на комплексен и мултидисциплинарен подходи на изучаване.
В областта на наказателното право и анализирайки връзката с обществените явления и криминалните престъпления през ерата на „класическия социализъм“, представя своите виждания Мартин Канушев[24]. Освен някои книги, които публикува, една негова статия представлява ценен социологически разрез на няколко ключови елемента, които изграждат особения исторически профил на българското наказателно право през периода: специфичната икономия на наказателната репресия; казусът „опасен рецидив“ и фигурата на рецидивиста; възпитателните мерки за надзор върху малолетните; инфранаказателната практика на другарските съдилища; изпълнението на наказанието в социалистическия затвор.
Състоянието, обществените връзки и анализът от гледна точка на социалната история на България между 1944 и 1989 г. са разгледани от няколко основни автори в последните години, преобладаващата част от които са от Института за изследване на близкото минало. В техните трудове връзките с темата за криминалните престъпления отново не са преки. Анализирани са основно въпроси като потребителската култура, демографските процеси, бързите темпове на урбанизация, държавния социализъм, влиянието на алкохола, жизненото равнище, мястото на работниците в обществената структура, дейността на органите на реда, резултатите от колективизацията и др.[25] Въпреки че погледнато по-широко всеки един от изброените по-горе репери представлява сам по себе си криминогенен фактор, то тази причинно-следствена връзка не е направена във въпросните издания. Изследванията, анализите и данните от тях обаче са важна изходна база за настоящата работа.
Друг тип литература разглежда индивидуалните характеристики на отделни явления, които помагат за цялостното обхващане на изследваната в този труд тема. Напълно закономерно при тях също не се наблюдава пряка връзка с криминалната престъпност в събирателната ѝ същност, но има материал за доминиращите причини, анализ на извършването на престъпления и резултатите от борбата срещу тях. Към тази група издания можем да причислим монографии и колективни изследвания за сексуалните престъпления, проституцията, кражбите, мястото на затворите в процеса на превъзпитание на осъдените, за ромското и турското население и неговата маргинализация в България, ролята на обществените организации и др.[26]
Както вече стана ясно, българската литература, публикувана до момента в областта на изследваната тема, едва допира периферията на представените тук обществени явления и тенденции. Тя е достигнала до редица заключения, но поставени в друг, различен от нашия основен контекст. В този смисъл в настоящата разработка ще се опитаме да използваме и преформатираме наличните ресурси, като ги вкараме в нашата орбита.
В заключение към въпроса с литературата може да се направи извод, че изключително малко са въпросите по избраната тема, на които към момента е намерен отговор и не се нуждаят от допълнително разработване. Повечето издания са „периферни“ и анализират отделни детайли от общата тема или запълват единствено полето на други науки извън историческата. Породен от липсата на достатъчно изследвания, съществуващият научен и информационен вакуум очаква своето професионално и аналитично запълване.
Основна цел на настоящата разработка е да разгледа криминалните престъпления в периода 1944–1989 г. Освен да уловим и пресъз-дадем в цялост характеристиките им, ще се опитаме да представим по-подробно и четирите най-значими за човека видове сред тях – кражби на обществено и лично имущество, грабежи, изнасилвания и умишлени убийства. На базата на конкретни данни, преобладаващата част от които се публикуват тук за първи път, ще бъдат откроени и обяснени свързаните с тях тенденции, характерни за този динамичен и интензивен откъм политически и социални преобразувания период от българската история. Липсата на такава статистика прави възможно съществуването и използването на редица произволни и неотговарящи на действителността твърдения. В същото време е невъзможно да се направи детайлно сравнение по тези показатели с периода отпреди 9 септември 1944 г. или пък с този след 10 ноември 1989 г. Погледнато в по-широк контекст, вторичната ни цел е да бъде запълнена поне частично липсата на систематизирано изследване на разглежданата проблематика в полето на историческата наука.
Освен това ще се опитаме да вникнем в причините за извършване на криминални престъпления, да опишем трансформацията както сред закононарушителите, така и на методите, които използват органите на МВР, Прокуратурата, Съдът и местата за изтърпяване на наказания в борбата срещу престъпността, и стремежа за ресоциализация на вече излежалите ефективни присъди граждани. Състоянието на самите органи на реда, в качеството им на основен фактор за осъществяване на превенция и разследване на извършените вече закононарушения, също е обект на подробно внимание на следващите страници. Детайлно ще се спрем на професионализма, финансовата и социално-битовата подсигуреност на милиционерите като част от мотивацията им за борба срещу престъпленията.
Темата за дейността на агентите по криминална линия като същес-твен елемент от работата на службите за сигурност в социалистическа България срещу тежките престъпления не е разработена цялостно и систематично до този момент. Причините са няколко, но основните две са доскорошната липса на достатъчно изворови данни, както и изначалната тайнственост, в която са обвити механизмите на работа на оперативните работници и т.нар. „негласен апарат“. Нежеланието и на двете страни в процеса да говорят публично и да разкрият същината на този специфичен вид дейност прави постигането на споменатата цел значително по-трудна. Паралелите с други исторически епохи пък са съвсем условни поради тоталитарната същност на държавата и обществото в България между 1944 и 1989 г.
С оглед цялостното разглеждане на темата се нуждаем и от разкриване на още едно неизвестно – доколко тези сътрудници по криминална линия действително са работили в полза на интересите на обществото и държавата в борбата срещу престъпността. Каква част от тях са вербувани просто защото са „от другата страна“, т.е. вече са нарушили закона и не са били в ситуация да могат да откажат? Пресилено ли е да допуснем, че немалко от агентите преследват свои лични користни мотиви, за да се поставят в това положение? Как и от кого се набират и „обработват“ те? Безвъзмездна ли е тази скрита от общес-твото тяхна дейност, или обратно – има и материален интерес? Какво е отношението на оперативните работници към тях? За отговорите на всички тези въпроси трябва още в самото начало да се подчертае специално, че обект на този труд са само агентите по криминална линия. По този начин извън обхвата му остават тези в политическо, стопанско и други направления.
Ще маркираме в най-общ план и ще подложим на съдържателен анализ причините за носталгията по комунистическия режим, породени от твърденията, че „тогава беше по-добре и нямаше престъпност“[27]. Като част от това усилие е необходимо търсенето на смислено обяснение защо агресията и насилието (всъщност напълно неоснователно) се осмислят от повечето граждани на съвременна България като резултат от демокрацията (63,4%), а не от комунизма (15,4%)[28]. Такова разминаване на действителност и колективна „памет“ по принцип заслужава много по-дълбочинен анализ, включително в обхвата на други науки и дисциплини. Преди да се пристъпи към него обаче, е потребно да бъдат систематизирани реалните данни и числа, които да позволят достигането до достоверни изводи. Настоящата разработка си поставя за цел да обобщи и предложи принос именно в тази посока.
На следващите страници могат да се намерят отговори и на много други въпроси относно фигурата на извършителя на престъплението като човек. Именно в неговата персонална мотивация често се крие „шифърът“ за реализация на наглед необяснимо поведение. Чрез разкриването ѝ обяснението става много по-лесно. Например предизвикателство представлява опитът да анализираме доколко склонността към престъпно поведение би могла да се обвърже с произхода, социалната среда, образованието и ценностите, в които е възпитан индивидът. В крайна сметка престъпникът ражда ли се такъв, или нещо се „отключва в движение“ под въздействието на фактори от заобикалящата го среда? Силното влияние на последната по време на младежката възраст като криминогенен фактор е обект на нашето специално внимание. Престъпленията, извършвани от малолетни и непълнолетни лица в периода, са изпуснати от контрол и е важно да се потърсят
[1] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 1, оп. 12, а. е. 448, л. 56–76, Подписан от заместник-началника на управление „Народна милиция“ при Софийско градско управление на МВР Обзор от 1981 г. относно разкриване на извършителя на убийствата на жени в столицата.
[2] Груев, М. Две маргинални групи в „обществото на равенството“: социално конструиране и стигматизиране. – В: Преподреждането на обществото. Страници от социалната история на комунизма в България. София, Сиела, 2021.
[3] Kehoe, T., Pfeifer, J. History and Crime: A Transdisciplinary Approach (Emerald Advances in Historical Criminology), Bingley, 2021; Buss D., Patricia H., The evolution of Personality and Individual Differences, Oxford University Press, 2011; Corr P., Matthews., The Cambridge Handbook of Personality, Cambridge University Press, 2009; Katz, J. Seductions of Crime: Moral and Sensual Attractions in Doing Evil. New York: Basic Books, Davidians and Branch Davidians, Texas State Historical Association, 1988; Madsen, K., Modern theories of motivation, Copenhagen: Halstead Press Book, 1974; Reckless, W., The Crime Problem, 4th ed., New York: Appleton, 1973; Traub, S., Little, C., Theories of Deviance, 5 ed., Itasca, Ill: F.E. Peacock publishers, 1999.
[4] Billingsley, R.; Nemitz, T., Bean, P., Informers: Policing, Policy, Practice. London: Willan Publishing; Inciardi, 2001. Faupel, C., History and Crime: Implications for Criminal Justice Policy, California: SAGE Publications, 1980; Latch, B., Hitchings, B. Mr. X, police informer. Melbourne: Dingo, 1975; Schain, Y., Linz, L., Between States, Interim Governments and Democratic Traditions. Cambridge: Cambridge University Press, 1995; Settler, R., Police Informers: Negotiation and Power. Leichhardt: Federation Press, 1995.
[5] Oberwittler, D., Karstedt, S., Soziologie der Kriminalitaet, Koeln: Koeln Universitaet, 2003; Braithwaite. J. Crime, Shame and Reintegration. Cambridge University 1989; Goode 1997: 92–5; Daly, J. Crime and punishment in Russia: a comparative history from Peter the Great to Vladimir Putin. London: Bloomsbury Academic, 2018; Felson, R., J. Tedeschi, Aggression and violence: Social interactionist perspectives. American Psychological Association: 1993; Felson, R., Violence as Instrumental Behavior. In Kelloway, E, Barling, Hurrell, Handbook of workplace violence. 2006, pp. 7–28, https://doi.org/10.4135/9781412976947.n2; Kilday, A., Nash. Law, Crime and Deviance since 1700. Micro-Studies in the History of Crime, London: Bloomsbury Publishing, 2016; Knepper, P. Writing the History of Crime. London: Bloomsbury Publishing, 2015; Брунбауер, У. Социалистическият начин на живот. Идеология, живот, семейство и политика в България (1944–1989 г.). Русе, МД „Елиас Канети“, 2010.
[6] Hitchens, P., A brief history of crime: the decline of order, justice and liberty in England. London: Atlantic Books, 2003; Emsley, C. Crime and society in England, 1750–1900,/2nd ed./ London; New York: Longman, 1996; Fattah, E., Die Stellung des Raubmordes in der Gliederung der Verbrechen. Monatsschrift fur Kriminologie und Stafrechtsreform. 2/1967; Kamp, J. Crime, gender and social control in early modern. Frankfurt am Main, Leiden; Boston: Brill / (Crime and city in history v. 3.), 2020; Miller, S. The Moral Foundations of Social Institutions. Cambridge: Cambridge University Press, 2010; Turnbull, L., Hendrix, Atlas of crime: mapping the criminal landscape, Phoenix, AZ: Oryx Press, 2000; Zarinebaf, F., Crime and punishment in Istanbul: 1700–1800, Berkeley, CA: University of California Press, 2011; Zehr, H., Crime and the Development of Modern Society. Patterns of Criminality in Nineteenth Century Germany and France. London: Routledge Library Editions: Criminology, 2019.
[7] Kaiser, G., Randalierende Jugend, Heidelberg, 1959; Kligman, G., Verdery, K., Peasants Under Siege. The Collectivization of Romanian Agriculture, 1949–1962. New Jersey: Princeton University Press, 2011.
[8] McCarthy, D., An economic history of organized crime: a national and transnational approach, New York: Routledge, 2011; Kornai, J., The Socialist System. Political Economy of Communism, Oxford: Oxford University Press, 1992.
[9] Curtis, L. Violence, Race, and Culture, Lexington, MA: Heath, 1975; Kunsli, W., Die gesellschaftliche Gerichtsbarkeit in Osteuropa, Berlin, u.a.: Peter Lang, 1978; McIntyre, R., Bulgaria: Politics, Economics and Society. London, New York: Printer, 1988; Marvin E. and Ferracuti, F., The Subculture of Violence. Beverly Hills: Sage, 1982; Oshiles, W., Aspekte der Jugendkriminalitat, T. 2, Koeln: 1975; Valentino, B., Final solutions: mass killing and genocide in the twentieth century. Ithaca, New York: Cornell University Press, 2004.
[10] Bassiouni, M., International Criminal Law. 3rd ed. Danvers, Mas.: 2008; Knepper, P., Johansen, A. The Oxford Handbook of the History of Crime and Criminal Justice. New York: Oxford University Press, 2016; Norrie, A., Crime, reason, and history: a critical introduction to criminal law. 3rd ed. New York: Cambridge University Press, 2014.
[11] Miller, W., The Social History of Crime and Punishment in America: An Encyclopedia, Sage publications, 2012, Vol.5; Flood, D., Rape in Chicago: Race, Myth, and the Courts. Urbana: University of Illinois press, 2012; Weiss, R., Social History of Crime, Policing and Punishment (The International Library of Criminology, Criminal Justice and Penology), Ashgate Pub, Aldershot; Brookfield, VT: Ashgate/Dartmouth, 1999.
[12] Farrall, S. Building Complex Temporal Explanations of Crime: History, Institutions and Agency (Critical Criminological Perspectives). Springer Nature Switzerland, 2021; Lief, H., Contemporary Forms of Violence. Violence in the street. London: University of London, 1969; Akers, R. Criminological Theories: Introduction, Evaluation, and Application, 3rd ed. Los Angeles: Roxbury, 2000; Burkhead, M. The search for the causes of crime: a history of theory in criminology, McFarland & Co, USA, 2006; Berkovitz L., On the Formation and Regulation of Anger and Aggression: A cognitive Neoassociationistic Analisys, American Psychologist, 1990; Gelman, D., The Mind of the Rapist. Newsweek. July 23 1990. http://www.newsweek.com/id/127857 Accessed 1 December 2008; Manvell, R,. Frankl, H., The Incomparable Crime. London: Heinemann, 1967.
[13] Gebhardt, M., Crimes Unspoken: The Rape of German Women at the End of the Second World War. Somers: Nick, 2017; Wood, R., Straightedge Youth: Complexities and Contradiction of a Subculture. Syracuse: Syracuse University Press, 2006.
[14] Jackman, M., Violence in Social Life. Annual Review of Sociology, Vol. 28 (2002), pp. 387–415; Muurling, S., Everyday crime, criminal justice and gender in early modern Bologna. Brill: Crime and city in history, v. 5, 2021; Walker, G., Crime, Gender and Social Order in Early Modern England, Cambridge: Cambridge University Press, 2003.
[15] Quinlan, A., The Technoscientific Witness of Rape: Contentious Histories of Law, Feminism, and Forensic Science. Toronto: University of Toronto Press, 2017; Clark, A., Women’s silence, men’s violence: sexual assault in England, 1770–1845. London; New York: Pandora, 1987; Bourke, J., Rape: a history from 1860 to the present day. London: Virago, 2007; Loetz, F., A New Approach to the History of Violence: Sexual Assault and Sexual Abuse in Europe, 1500–1850. Selle: Rosemary, 2015; Sherratt, S., Gender, Shame and Sexual Violence. The Voices of Witnesses and Court Members at War Crimes Tribunals. London: Routledge, 2011; Tabori, P., The social history of rape. London: New English Library, 1971; Thornhill, R., Palmer, C., A natural history of rape: biological bases of sexual coercion. Cambridge, MA: MIT Press, 2000; Vigarello, G., A history of rape: sexual violence in France from the 16th to the 20th century. Malden, Mass.: Polity Press, 2001.
[16] Billingsley, R., Informers:…, pp. 50–67.
[17] Каре, Д. Работа с агенти на терен. София, Колибри, 2021; Harfield, C., Police informers and professional ethics. Criminal Justice Ethics 2012, 31(2); Settler, R. Police Informers: Negotiation and Power. Leichhardt, Australia, N.S.W.: Federation Press, 1995.
[18] Загородников, Н. Несколько возникших вопросов квалификации умышленных убийств. – В: Советская юстиция, 1962, 5(1), с. 5–11.
[19] Игошев, К., Типология личности преступника и мотивация преступного поведения. Горькиий. Изд. ГВШ МВД СССР, 1974.
[20] Кудрявцев, В., Причинность в криминологияи. Москва:, Наука, 1968.
[21] Якобсон, П., Психологические проблемы мотивации поведения человека. Москва:, Просвещение, 1969.
[22] Нешев, П. Психология на престъпната дейност: мотиви и типологии, с. 2–4, www.ejournal.vfu.bg/bg/pdfs/Neshev_e-journal_17.pdf.
[23] Златанова, В. Изследвания на девиантното поведение. София, Авангард-Прима, 2017.
[24] Канушев, М. Постоянен надзор и инфранаказателност: българското наказателно право през периода 1957–1969 година, с. 185–186, M. Kanoushev_Sociological Problems_2011-3-4.pdf (nbu.bg)
[25] Знеполски, И. Политическата природа на „реалния социализъм“. – В: Тоталитаризмите на ХХ век в сравнителна перспектива. София, Сиела, 2010; Еленков, И. Орбити на социалистическото ежедневие. София, Сиела, 2018; Беров, Л. Стопанска история. Икономическо развитие на света от древността до наши дни. София, Планета-3, 1999; Василева, Б. Миграционни процеси в България след Втората световна война. София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1991; Гаврилова, Р. „Опитомяването“ на селото: селяните и потреблението по време на комунизма. – В: Преподреждане на обществото. Страници от социалната история на комунизма в България. София, Сиела, 2021; Груев, М. Колективизация и социална промяна в българското село (40-те – 60-те години на ХХ век). – В: История на Народна Република България, режимът и обществото. София, Сиела, 2009; Знеполски, И. Българският комунизъм – социокултурни черти и властови траектории. София, Сиела, 2008; Вачков, Д. Работното място на индустриалния работник. – В: Преподреждането на общес-твото. Страници от социалната история на комунизма в България. София, Сиела, 2021; Вачков, Д. Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация. София, Сиела, 2018; Методиев М., Дерменджиева, М. Държавна сигурност – предимство по наследство. София, Сиела, 2015; Попова, Г. Преодоляването на пола през първото десетилетие след 9 септември 1944 г. – утопичната кулминация на марксисткия феминизъм. – В: Пол и преход: 1938–1958 (съст. К. Даскалова и Т. Кметова). София, Център за изследвания и политики за жените, 2007; Баев, Й. Комунистическото управление в България и системата за национална сигурност и отбрана (1944–1989). – В: Изследвания по история на социализма в България. София, Графимакс, 2010.
[26] Стоянова П. Циганите в годините на социализма. Политиката на българската държава към циганското малцинство (1944–1989 г.). София, Парадигма, 2017; Колев, Г. Българската комунистическа партия и циганите през периода 1944–1989 година. София, Център за публични политики, 2010; Ялъмов, И. История на турската общност в България. София, Илинда–Евтимов, 2002; Груев, М., Кальонски, А. Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици. София, Сиела, 2008; Груев, М. Две маргинални групи в „обществото на равенството“: социално конструиране и стигматизиране. – В: Преподреждането на обществото. Страници от социалната история на комунизма в България. София, Сиела, 2021; Николов, М. История на Варненския затвор 1930–1970 г. Варна, Изд. Барс-агенция, 2007; Генов, Д., Таиров, Т., Маринов, В. Циганското население в НР България по пътя на социализма. София, ОФ, 1968; Генов, Д., Моллов, М. Турското население в България – в борбата за социализъм и комунизъм. София, ОФ, 1964; Даскалова, К. Жени, пол и модернизация в България 1878–1944 г. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2012; Загорова, Л. Цветята на нощта. София, ИК Емас, 1995; Великова, Д. Платеният секс. Тайният свят на мъжете. София, Изд. Феникс дизайн България, 2008.
[27] „Носталгията по комунизма беше доминирана от спомена колко добре е бил напъл-нен стомахът и колко сигурен е бил животът.“ Келбечева, Е. Историята като памет или като приказка – личен поглед върху комунизма в България. – В: Българският комунизъм. Дебат и интерпретации. София, Рива, 2013, с. 71.
[28] Иванова, Е. Паметта за комунизма: носталгия, травма, присмех, срам, забрава. – В: Българският комунизъм. Дебат и интерпретации, с. 24.
Публикувай коментар
