Със завладяващите си книги „Парижка тайна“, „Римска тайна“, „Коледна тайна“ и „Перфектният подарък“ обичаната от милиони читатели по света Карън Суон покори сърцата на почитателите на романтичните книжни пътешествия и у нас.
А бестселърът ѝ „Коледа в „Тифани“, който излезе през декември 2022 г., моментално оглави класациите и се превърна в безспорен любимец на читателите, завихряйки ни сред чудесата на три от най-магичните градове на света. Сега в книжарниците във великолепния превод на Надя Златкова се появява и дългоочакваното му продължение – романът „Лято в „Тифани“, който ни разкрива какво се случва с връзката на Каси и Хенри след мечтаното предложение за брак…
Той падна на колене. Тя каза „Да“. Пръстенът „Тифани“ вече блести на ръката на Каси и оттук нататък всичко в съвместния ѝ живот с Хенри би трябвало да бъде цветя и рози, нали? Единственото нещо, което двамата трябва да направят, за да достигнат заветното „и заживели щастливо“, е да планират своята сватба. И Хенри е готов да насрочи датата. Но за Каси това няма да бъде толкова лесно…
След като се впусна в шеметно пътешествие от Париж до Ню Йорк и Лондон, за да събере парченцата на разбитото си сърце, Каси се страхува отново да го постави в ръцете на друг човек. Дори това да е любовта на живота ѝ. А животът около тях продължава да кипи. Друга сватба се задава на хоризонта и на Каси се пада неблагодарната задача да я осуети. Докато Хенри поема на тримесечна експедиция в Тихия океан, младата жена заминава за Корнуол с надеждата да намери спокойствието, от което се нуждае, за да продължи напред.
Но сред дюните, заливите и спиращите дъха гледки на английския бряг миналото ще застигне Каси с пълна сила. А ветровете на лятото ще я изправят на шеметен кръстопът, изпълнен с неочаквани срещи и обрати… Нежен и въздействащ, но и изпълнен със запазеното чувство за хумор на Карън Суон, „Лято в „Тифани“ е богат и прочувствен разказ за онази любов, която не ни задушава, а точно обратното – тя ни окрилява, дава свобода на ума и сърцето ни и е най-истинското вдъхновение.
Дългоочакваното продължение на любимата ни „Коледа в „Тифани“ е история, по-романтична и от най-величествения корнуолски пейзаж.
Из „Лято в „Тифани“ от Карън Суон
ВТОРА ГЛАВА
Зората беше настъпила – подсказа ѝ го мелодичната есен на двеста черни синигера, които чуруликаха в дивата ябълка пред отворения прозорец. Каси се размърда съвсем леко с натежали крайници, докато лекият бриз галеше кожата ѝ като дъх, а ръката на Хенри лежеше в извивката на кръста ѝ. Усети как пръстите му се разперват, докато тя се протягаше, и тялото ѝ се стегна под неподвижните връхчета на пръстите му, а после отново се отпусна в мекотата, която обожаваше.
Клепачите ѝ потрепнаха и очите ѝ се отвориха и затвориха няколко пъти като крилцата на пеперуда на слънце, тя примигна и фокусира погледа си върху разцъфналото дърво. Никога не пускаха пердетата и нямаше нужда да отива до прозореца, за да знае, че Брийзи, котката на мисис Дженкинс от апартамента на долния етаж, ще седи някъде и ще чака поне една от миниатюрните, пълни с енергия птички да се забави само миг по-дълго на потъналата в сянка трева.
Можеше да види, че небето вече беше обещаващо синьо и тесни ивици от облаци се въртяха и изчезваха, въздушни и леки, докато слънцето набираше сила и глухият тътен на движението на „Ембанкмънт“ вече започваше да се засилва. Тя въздъхна сънено, вече свикнала с това.
Вътре отново повя лек бриз и раздвижи снопчето листа, оставени върху купчина книги на пода, издуха няколко от тях и те се настаниха на мокета като камъни в река. Очите ѝ огледаха стаята замаяно и лениво. Върху желязната табла в долния край на леглото бяха натрупани купчини дрехи, така че тя не се виждаше от тях; картината, която бяха купили от Базара за достъпно изкуство в Бетърсий парк, все още стоеше подпряна на стената в дъното, готова да бъде закачена, когато Хенри си спомнеше да купи пирони; бледорозовите рози, които беше купил за нея предишната седмица, все още бяха свежи и ароматни върху скрина; светлосините стени бяха с цвета на небето поне в този ранен час. Погледът ѝ се спря върху снимката на нощното ѝ шкафче, на нея бяха тя и Хенри в деня на сватбата на Брет и Кели преди почти две години, точно в часа, когато накрая се бяха събрали; беше любимата им снимка – ръцете ѝ обвити плътно около шията му, и двамата засмени, очите им блеснали като на тигри, така че за случайния наблюдател можеше да изглежда сякаш това е тяхната сватба.
Каси затвори отново очи и на устните ѝ се появи усмивка. У дома.
Не че можеше да се каже, че всичко е идеално. Апартаментът беше прекалено малък – дори и тя го признаваше сега – но след като десет години беше господарката на великолепен шотландски замък, се бе влюбила в чара на това „уютно“ място – думата, която тя използваше за всичко хубаво: огън в камината, пуловерите на Хенри, къкреща тенджера с чили кон карне – и когато за първи път го бяха разгледали, тя се беше заклела да е кралицата на минимализма. Беше казала, че ще живеят минималистично, че така или иначе не иска „вещи“. Разводът ѝ с Гил ѝ беше показал колко малко утеха дават те, когато светът на човека се разпада частица по частица – моят стол, моята лампа, твоето огледало, моето сребро… А Хенри се гордееше, че е човек, който винаги поставя преживяванията над вещите (въпреки че това не означаваше, че не обичаше конзолата си и плазмения телевизор, който заемаше почти цяла стена във всекидневната, и в съботните следобеди я караше да се чувства, сякаш апартаментът им всъщност е ложа в любимия му стадион „Туикенам“).
В онзи момент намеренията им бяха искрени и добронамерени, но за двама души е трудно да изградят живот заедно само на седемдесет и пет квадратни метра в Централен Лондон, да не говорим за кариерите им, които вървяха с тежко снаряжение. Работата на Хенри като професионален изследовател означаваше, че под дивана бяха складирани брадвички за лед и котки, а метри флуоресцентни въжета за катерене бяха навити хлабаво на пирони, закрепени на релсата за картини в горния край на стените. А кариерата на Каси като съсобственик на компания за винтидж кетъринг, която създаваше традиционни кошници за събития за висшето общество, означаваше – обратно на ергенския апартамент на Кели в Манхатън, в който кашмирените пуловери се държаха в неизползваната фурна – че на шкафовете, където трябваше да бъдат дънките ѝ, имаше тави, а на мястото за кутии за шапки имаше форми за торти; гримовете ѝ стояха в чекмеджето за приборите, а в кухнята всъщност нямаше маса, а внимателно подредени една върху друга кошници за пикник, в които стоеше огромната им колекция от разнообразни порцеланови сервизи за чай и одеяла за пикник, в резултат на което „партитата им за вечеря“ – което всъщност означаваше чинии на коленете и сядане върху обърнати с дъното нагоре керамични саксии (или най-ценното, обърната голяма жълта кофа) на противопожарния изход – бяха така известни сред съседите им, както и сред приятелите им.
Така че да, апартаментът беше миниатюрен, но Каси продължаваше да твърди, че е един прекрасен миниатюрен апартамент. Всекидневната в кремав цвят улавяше вечерното слънце и на всеки от четирите перваза на прозорците им имаше сандъчета с кухненски подправки: Хенри обичаше да държи босилека пред спалнята им, защото казваше, че му напомня за Италия и времето, когато двамата почти, но не съвсем бяха правили секс; казваше, че не иска да забравя колко болезнено е било да я има в живота си, но въпреки това да е недостъпна. Лавандулата, която му напомняше за градината на майка му, където бяха правили секс, беше пред банята; лайката, която тя използваше за чай и беше един от най-ранните им любовни знаци, беше пред всекидневната; а мащерката и розмаринът бяха пред кухнята.
Обичаше това място. Обичаше и него. Обърканият им, неподреден и разпилян живот беше всичко, което искаше. Хенри се размърда до нея, ръката му я придърпа по-близо, така че малката празнина между телата им изчезна и те отново се докосваха от главата до петите, така че нищо – дори и бризът – не можеше да се вмъкне между тях.
Публикувай коментар
