Ина Ясипова, която от години живее в Австралия, се завръща с нова сърцата история от бестселъровата поредица „Жива“ – пъстър и жив гоблен на душата на истинската България.
На пазара вече може да откриете китното издание на „Дарена“, което отново ни връща в любимото село Елици. Но не за дълго… защото пред любопитните и отворени за тайните на България души стои ново приключение.
Точно както Камен не остави Яна сама в търсенето на седемте български тайни в „Посветена“, така и тя ще поеме с него по стъпките на нова мистерия с „Дарена“. Готови ли сте да разберете дали легендарното съкровище на Вълчан войвода наистина съществува?
Неочакван имейл с лоши новини ще разбуни духовете в село Елици, защото учителят на Камен – професор Миланов, е открит мъртъв в дома си. Дългогодишен враг на иманярите в България, проф. Миланов открай време отказва да им сътрудничи и да разчита древни карти, водещи към скрити съкровища. А едно от тях е толкова голямо, че може да доведе до нечия смърт…
Несигурен дали властите също не са забъркани в търсенето на златото, Камен решава да тръгне по петите на убийците – разбира се, с Яна до себе си. А шеметното им пътешествие ще ги отведе назад в историята към живота на смелия Вълчан войвода. Истински българин, готов да плати цената за свободата на родината ни.
Нови тайнствени и мистични кътчета на България ще се разкрият пред очите на Яна и Камен, а съкровището на Вълчан войвода ще надхвърли и най-смелите им мечти. Защото то е много повече от просто злато, в него е запечатан заветът му: освобождението тръгва първо от душата. А истината се крие в доброто сърце, чистите мисли и най-вече в любовта.
Нежна и пропита с мъдрост, „Дарена“ от Ина Ясипова е вдъхновяваща история за онази мистична България, която носим дълбоко в душите си. Вълнуващо пътешествие между минало и настояще, фантазия и реалност, което ще ви приласкае сред китните си страници.
Из „Дарена“ от Ина Ясипова
Къщата беше скрита дълбоко в гората. Човек трудно би я намерил, ако не знае къде е. Още потрудно би открил пътя към нея, защото отбивката излизаше под такъв ъгъл, че трябваше да направиш почти обратен завой от главното шосе, за да се озовеш под стари букове, сплели короните си толкова гъсто, че образуваха сумрачен тунел.
Пътят някога е бил асфалтов, но от асфалта не бе останало почти нищо. Между дупките и калта туктам се мяркаха парченца от старата настилка. Пътят се виеше между дърветата като някаква гигантска праисторическа гъсеница.
– Имам чувството, че сме попаднали в приказка за загадъчен вълшебник, който живее вдън гори тилилейски – усмихна се Яна.
– Не си далеч от истината – засмя се Камен. – Бай Георги знае много вълшебства. Дано да е в настроение да ни разкаже за тях.
В края на пътя светеха прозорците на къщата – уютна алпийска вила, направена само от дърво и стъкло.
Пред нея беше излязъл висок, белокос мъж, облечен в джинси и карирана риза. Пушеше лула.
– И пуши лула! – възкликна Яна. – Съвсем като вълшебник.
– Липсва му само дългата бяла брада на Гандалф – отбеляза Камен, докато паркираше джипа на малката полянка зад къщата.
– И магическият жезъл – добави Яна.
– Здрасти, бай Георги! – извика Камен и помаха с ръка към белокосия мъж. – Приемаш ли гости?
– Имам ли избор? – измърмори мъжът. – Защо не ми каза, че не си сам?
– Това е жена ми Яна – смути се Камен. – Запознайте се. Яна, това е бай Георги Пенев.
Яна подаде ръка на мъжа и двамата се здрависаха.
– Не мога да повярвам, че си намерил жена, която е съгласна да търпи щуротиите ти – каза бай Георги и пусна облаче дим от лулата си. – Заповядайте, добре сте дошли в Езерната вила.
Мъжът отвори гостоприемно вратата и Камен и Яна се озоваха в просторен хол, обзаведен с много вкус.
По стените висяха картини от старите майстори. Вляво имаше голяма каменна камина. А точно срещу входната врата огромен френски прозорец гледаше към спокойните води на голямо езеро.
– Тук е истински рай – промълви Яна.
– Този рай е наградата ми за това, че цял живот слизах в бездните на ада – каза многозначително бай Георги. – Какво ще пиете?
– Каквото пиеш ти – отвърна Камен.
– Аз пия 36годишен „Томатин“ – каза старият мъж.
– Никога не съм пил толкова старо уиски – призна си Камен.
Бай Георги мина зад големия дървен плот на бара в средата на помещението и наля уиски в две тумбести чаши. Донесе и купичка с лед.
– Съветвам ви да сложите само по една бучка, за да не убиете аромата му.
Яна вдиша уханието от чашата и притвори очи. Миришеше на мед, шоколад и дим.
– Отлежавало е в дъбови бъчви, в които преди това е имало бърбън – обясни бай Георги, – оттам е и този далечен аромат на дим.
– Невероятно е – отбеляза Камен.
– Позволявам си някои дребни удоволствия – усмихна се домакинът. – Мисля, че на тая възраст съм ги заслужил.
– Винаги си държал на високото качество във всичко – похвали го Камен.
– Казвайте какво ви води насам – подкани ги старият мъж и запали отново лулата си.
– По следите сме на една голяма загадка в българската история… – започна Камен.
– Чакай сега – прекъсна го бай Георги. – Да не искаш да ми кажеш, че си въвлякъл и жена си в твоите простотии?
– Аз се включих напълно доброволно, по свое желание – обади се Яна.
– Камене, кога ще ти дойде акълът? – скара му се добродушно старият мъж. – Защо не оставиш тия глупости и не се хванеш с някоя почтена професия?
– Имам си почтена професия – започна да се оправдава като виновно дете Камен. – Преподавател съм по история.
– Хубаво. А не мислиш ли, че вече ти е време да се кротнеш? Да си седнеш на задника и да се погрижиш за семейството си.
– Камен го прави – защити го отново Яна. – Той много се грижи за семейството си. Но понякога съдбата поставя на пътя му интересни предизвикателства, на които не може да устои.
– Камене, тази жена много те обича – каза бай Георги. – Тя те защитава дори когато очевидно не си прав.Трябва много да я пазиш.
Камен се усмихна и погали косите на Яна.
– Бай Георги, трябва да ни помогнеш – каза. – Тръгнали сме по дирите на Вълчан войвода.
– Не! – подскочи мъжът и едва не изпусна лулата си. – Само това не! И ти ли се хвана на тая безумна въдица? Знаеш, че това са глупости.
– Не са глупости, бай Георги…
– Пълни глупости са! – развика се старият мъж. Лицето му беше почервеняло от гняв. – Знаеш ли колко много хора оставиха костите си по пещерите в търсене на тия проклети съкровища? Знаеш ли, че и дядо ми загина заради имането на Вълчан?
– Знам, бай Георги, знам… – каза тихо Камен. – И затова сме тук.
– Нищо няма да ти кажа! – отсече мъжът. – Ако ти си толкова глупав, че си тръгнал да мреш по пещерите, поне помисли за жена си! Тя това ли заслужава?
– Бай Георги, чуй ме.
– Няма какво да те слушам, Камене. Не ме забърквай в такива опасни неща. Отдавна вече нямам нищо общо с тях. Допий си уискито и си тръгвай. Нямам карти, не знам какви са нишаните, нямам никаква информация къде са тия съкровища.
– Аз знам къде са – каза Камен. – Не ми трябват нито карти, нито нишани. В мен е тефтерът на поп Мартин.
Очите на Бай Георги се разшириха, сякаш пред погледа му се беше появило някакво природно чудо.
– Глупости. Не може да е в теб. Тоя тефтер не съществува. Той е иманярска измислица.
– Ето го – каза Камен и извади тефтера от раницата си. – Виж го.
Мъжът взе тефтера и внимателно го огледа от всички страни.
– Подвързан е със заешка кожа… – каза сякаш на себе си, – точно както ми беше разправял дядо ми…
Бай Георги разгърна внимателно тефтера и така се вглъби в него, че в следващите няколко минути не издаде нито звук. Във вилата настъпи такава тишина, че се чуваше само пукането на леда в чашите с уиски.
Яна се загледа през големия прозорец. Над езерото се стъмваше и някаква голяма птица се рееше над повърхността му в търсене на плячка.
– Кой ти го даде? – промълви след известно време старият мъж.
– Професор Миланов, светла му памет.
– Кога е починал? – изненада се бай Георги.
– Вчера са го намерили убит в дома му.
– Бог да го прости! Той много се пазеше да не се забърква с тия престъпници иманярите. Кой го е убил? Хората на Барона ли?
– Не знам. Води се следствие. Но вероятно са били те.
– И ти сега, вместо да се стреснеш от тоя факт, сам се набутваш между шамарите – избухна отново бай Георги. – Даваш ли си сметка срещу какви престъпници се изправяш? Ще те ликвидират, без да им мигне окото. Това ли искаш?
Бай Георги, познаваш ме от много години. Знаеш, че не съм иманяр. Знаеш, че всичко, каквото съм намерил през тия години, съм го занесъл в музея. Мен златото не ме блазни. Аз търся скритата история на България. Търся истината.
– А знаеш ли, че търсенето на истината е погубило много повече хора от търсенето на злато? – каза с някаква горчивина в гласа старият мъж.
– Дължа го на моите учители. И на паметта на професор Миланов.
Бай Георги се умълча.
– Разбирам – каза след малко. – Е, ще трябва да налея по още едно уиски. Чака ни дълга нощ.