Новият мащабен роман „Дяволите“ на легендарния Джо Абъркромби – автор на обичаната по целия свят поредица „Първият закон“ – вече е на българския книжен пазар с две великолепни издания: с мека и твърда корица. Книгата поставя началото на нова смайваща трилогия и още с излизането си привлече вниманието на режисьора Джеймс Камерън, който бързо придоби правата за екранизация и ще работи по сценария за филмирането ѝ заедно с автора.
В тази оригинална нова история спряганият за достоен наследник на Дж. Р. Р. Мартин автор заплита шеметно приключение, в което невъзможната мисия на една наглед абсурдна пасмина се оказва единственият шанс за спасение на свят, оказал се на прага на следващия си апокалипсис. Сякаш предишните не са били достатъчни.
Казват, че всички пътища на Свещения град водят към Небесния дворец. За брат Диас обаче аудиенцията му в двореца е само началото на непредвидена и опасна одисея. Призован с очакването за признание и някой почетен пост, той получава далеч по-тежка задача – да отведе една дръзка улична крадла до легендарната Троя – защото тя се оказва, някак очаквано, последната жива наследница на узурпирания Змийски трон. Той трябва да оглави отряд от дяволски създания, които Църквата заклеймява публично, но използва тайно, когато светът е на ръба на гибелта.
Защото понякога само дяволите могат да свършат Божията работа.
Смъртоносната дружина се състои от прокълнат рицар тамплиер, изтънчен вампир с кървави навици, върколачка със смразяващ апетит към човешко месо, некромант с вкус към дирижиране на мъртвите, полуневидима елфка, движена от дълбока омраза към хората, и опитна убийца с мрачно минало. Сковани от нерушимо папско заклинание, те трябва да минат през опожарена, пропита с магия и кръв земя, да оцелеят в битки с демонични твари, да измамят алчни владетели и фанатични кардинали и – ако небето е милостиво – по възможност да не се избият помежду си.
А наред с това над цялата страна тегне заплахата от ново елфическо нашествие – нечестиви създания, изтласкани с мъка в Светите земи, които чакат удобния момент отново да залеят Европа със сатанинския си огън. Континентът, макар и формално обединен под властта на детето папа Бенедикта Първа, е разкъсван от чума, глад и религиозни разколи и изглежда напълно неподготвен за следващия апокалипсис.
С „Дяволите“ Джо Абъркромби отново демонстрира характерния си мрачен и дълбоко психологически стил – завидни дози черен хумор, цинизъм и брутална честност, съчетани с ярки, противоречиви персонажи и свят, в който онова, което може да бъде описано единствено като добро, трябва да се опълчи срещу онова, което може да бъде описано единствено като зло. Само дето двете понятия рядко са ясно разграничими.
Подходящ както за читатели, които тепърва се срещат с творчеството на Абъркромби, така и и за дългогодишните му почитатели, романът вплита морални капани, зрелищни битки и жестока ирония или изобщо – всичко необходимо, за да се превърне в един от съвременните шедьоври на жанра.
Дързък, динамичен и дяволски забавен (pun intended), „Дяволите“ е мрачна и провокативна история за вярата, властта и отчаяните решения, които човек може да вземе, когато щастливият край е почти илюзия. Разказ за чудовища, призвани да вършат божията работа, и за свят, в който спасението често идва от най-неочакваната страна.
Пригответе се за приключение, което ще ви напомни, че понякога, за да се справиш с дяволите по пътя си, трябва да си готов… да използваш дяволи.
Из „Дяволите“ от Джо Абъркромби
Така се случват нещата
Алекс нацели точно покрива на каретата, претърколи се плавно и се изправи с лекота, но оплеска далеч по-лесния скок от покрива на каретата върху земята, усука глезена си, изгуби равновесие, залитна към тълпата, блъсна се с устата напред в покрития със засъхнал животински тор хълбок на едно магаре и се просна в канавката.
Магарето доста се ядоса, а собственикът му още повече. Заради риданията на няколко минаващи каещи се грешници Алекс не беше сигурна какво ѝ крещи той, но едва ли бе нещо ласкаво.
– Върви да се шибаш! – изкрещя му тя. От каретата един монах я зяпна с окървавена уста и онова паникьосано изражение, което туристите придобиват в Свещения град, и тя му извика пискливо: – И ти също! Шибайте се и двамата! – добави вяло тя и се отдалечи с куцукане.
В края на краищата псувните са безплатни.
Задигна молитвена кърпа от една сергия, докато търговецът гледаше в другата посока – което според нея беше по-скоро добър рефлекс, отколкото кражба – уви я около главата си като шал и се промъкна сред каещите се, като се стремеше да стене възможно най-жално. Не ѝ беше трудно с оглед на пулсиращата болка в крака и настръхналото усещане за опасност, което гъделичкаше тила ѝ. Вдигна ръце към неравната ивица синьо небе между непасващите си покриви и беззвучно произнесе гореща молитва за спасение. Този път тя беше почти искрена.
Така се случват нещата. Започваш вечерта, търсейки забавление, и накрая се оказва, че на сутринта молиш за опрощение.
Господи, чувстваше се зле. Стомахът ѝ къркореше и изгаряше нараненото ѝ гърло, освен това имаше предусещането, че ще има неприятности и откъм задника. Може би беше от разваленото месо снощи или от лошите перспективи тази сутрин. Може би беше заради парите, които беше изгубила, или парите, които дължеше. Може би по устните ѝ все още имаше малко животински тор. Освен това ужасната воня на поклонниците, на които беше забранено да се мият по време на дългото си пътуване до Свещения град, не помагаше особено на никого. Тя дръпна ъгълчето на молитвената кърпа върху устата си и хвърли крадешком поглед назад, през гората от вдигнати към небето ръце…
– Ето я!
Колкото и да опитваше, така и не беше успяла да се смеси напълно с тълпата. Тя бутна с лакът от пътя си един поклонник с превръзка на очите, блъсна друг, който се влачеше върху покритите си със засъхнали корички колене, и се втурна нагоре по улицата с всичката бързина, на която беше способен нараненият ѝ глезен, което изобщо не беше толкова бързо, колкото ѝ се искаше. През шума, вдиган от някого, който пееше шумно химни за дребни монети, тя можеше да чуе, че зад гърба ѝ беше настъпил хаос. Покайващите се можеха да станат доста енергични, ако някой застанеше между тях и милостта на Всемогъщия.
Тя бързо зави зад един ъгъл към рибния пазар в сянката на Бледите сестри. Озова се сред стотиците сергии, хилядите клиенти, глъчката на сприхавите пазарлъци и солената морска воня на сутрешния улов, който блестеше под светлината на слабото зимно слънце.
Тя забеляза някакво движение и инстинктивно се наведе. Една ръка сграбчи кичур от косата ѝ, когато тя се мушна под една каруца и за малко не беше стъпкана от риещите копита. Претърколи се, за да се провре между нечии крака и през студената смесица от черва, кости и слуз под сергиите.
– Пипнах те, мамка му!
Нечия ръка хвана глезена ѝ и ноктите на Алекс оставиха лъкатушеща следа през рибешката слуз, докато я извличаха на светло. Беше един от главорезите на Бостро – онзи, който носеше нелепата триъгълна шапка, която го правеше да изглежда като провалил се пират. Тя се изправи и започна да размахва юмруци. Един от ударите ѝ попадна в бузата му с противно хрущене, за което тя се разтревожи, че идва от ръката ѝ, а не от неговото лице. Той улови китката ѝ и я изви настрани. Алекс го заплю в очите и той трепна, след което го изрита в слабините, размахвайки свободната си ръка, и мъжът залитна. Можеше да я стъпчат в калта, но тя винаги щеше да се изправя. Пръстите ѝ напипаха нещо и тя изкрещя и замахна с него. Беше тежък тиган. Той се стовари върху бузата на пирата с дрънчене, наподобяващо звъна на камбаните за вечерната молитва, и глупавата му шапка отхвръкна от главата му. Мъжът се просна на земята в целия си ръст и клиентите отскочиха настрани, за да се предпазят от валящите навсякъде пръски нагорещена мазнина.
Алекс рязко се завъртя и върху очите ѝ падна кичур от вонящата ѝ на риба коса. Хората наоколо я зяпаха и я сочеха с пръст, а няколко фигури си пробиваха път към нея през тълпата. Тя скочи върху най-близката сергия. Дъските отдолу подскачаха, докато тя риташе настрани морските дарове. Рибите пляскаха, раците хрущяха под краката ѝ, а търговците крещяха възмутено. Тя скочи върху следващата сергия, подхлъзна се на една огромна пъстърва, залитна и направи още една отчаяна крачка, преди да се стовари върху рамото си, просвайки се сред дъжд от стриди. Изправи се с мъка на крака, дишайки тежко, и закуцука към задръстена от боклуци уличка. Измина четири крачки, преди да осъзнае, че улицата е без изход.
Клекна ужасено, загледана в празната стена, като безпомощно разтваряше и свиваше длани. Обърна се много бавно.
Бостро стоеше в началото на уличката, опрял големите си юмруци в хълбоците, с издадена напред челюст и безизразно заплашително изражение на лицето. Той бавно цъкна с език.
Един от главорезите му се присъедини към него, задъхан от преследването. Онзи, който се усмихваше с кафявите си зъби. Господи, каква гледка бяха само. След като имаш такава широка усмивка, поне си изчисти зъбите, а ако зъбите ти са такива, то поне не се усмихвай.
– Бостро! – Докато се опитваше да си поеме дъх, Алекс го дари с възможно най-хубавата усмивка, която не беше кой знае каква дори по нейните собствени стандарти. – Не знаех, че си ти.
Тежката му въздишка отговаряше на масивното му тяло. От години събираше дълговете на Папа Колини и вероятно беше чувал всякакви номера, лъжи, извинения и сълзливи извинения, които човек можеше да си представи, а без съмнение и доста такива, които и през ум не му биха минали. Тази лъжа не го впечатли.
– Времето ти изтече, Алекс – отвърна той. – Папа си иска парите.
– Звучи справедливо. – Тя му подаде издутата си кесия. – Ето цялата сума.
Подхвърли му кесията и побягна, но те бяха готови. Бостро улови кесията, докато приятелят му с развалените зъби хвана Алекс за ръката, завъртя я и така я запрати към стената, че тя си удари главата в тухлите и се изтърколи в боклуците.
Бостро отвори кесията и погледна съдържанието ѝ.
– Каква изненада. – Той я обърна и пръстта се изсипа от нея. – Кесията ти е пълна с лайна, както и ти самата.
Кандидат-пиратът с розовата следа от тигана по лицето се беше присъединил към празненството.
– Внимавайте – изсумтя той и оправи една вдлъбнатина по омазаната си с рибешки вътрешности шапка. – Тя е опасна, когато е притисната в ъгъла. Като гладна невестулка е.
Бяха я наричали и по-зле.
– Виж, ще му осигуря парите – изграчи тя, след като се изправи с усилие, чудейки се дали не ѝ бяха счупили рамото. После, когато се опита да го хване с другата си ръка, се запита дали пък тя не беше счупена. – Мога да му намеря парите!
– Как? – попита Бостро.
Тя измъкна парцала от джоба си и го разгърна с подходящото за случая благоговение.
– Представям ви костите от пръстите на свети Луций…
Мъжът с шапката перна ръката ѝ и костите изхвърчаха от пръстите ѝ.
– Можем да познаем кучешки крака, когато ги видим, лъжлива кучко.
Което беше доста дразнещо след всичките усилия, които беше положила да изпили ноктите.
– Вижте, просто ми трябва повече време! – Тя започна да отстъпва назад, вдигнала разранените си, вмирисани на риба ръце, но уличката зад гърба ѝ бързо свършваше.
– Папа ти даде време – натърти Бостро, докато вървеше към нея. – Което изтече.
– Този дълг дори не е мой! – изхленчи тя, което беше вярно, но напълно без значение.
– Папа те предупреди да не го поемаш, нали? Но ти го направи. – Което беше вярно и от основно значение.
– Ще платя! – гласът ѝ ставаше все по-писклив. – Можете да ми се доверите!
– Няма да платиш, не можеш да платиш, и двамата го знаем.
– Ще отида при един приятел!
– Нямаш такива.
– Ще намеря начин. Винаги намирам начин!
– Не успя да намериш начин. Затова си тук. Дръжте я.
Тя удари Развалените зъби със здравата си ръка, но той почти не ѝ обърна внимание. Хвана едната ѝ ръка, а пиратът другата. Тя риташе, мяташе се и изкрещя за помощ като ограбена монахиня. Можеха да я стъпчат в калта, но тя винаги щеше…
Бостро я удари в корема.
Разнесе се глух звук, сякаш някое конярче беше пуснало на земята мокро седло, и желанието ѝ за съпротива изчезна. Очите ѝ се навлажниха, коленете ѝ се подкосиха, гадеше ѝ се и единственото, което можеше да стори, беше да си поеме дъх с хриптене и да си каже, че може би в крайна сметка е най-добре да не се изправя.
Наистина няма нищо романтично в това да получиш удар в корема от някой два пъти по-голям от теб, особено когато най-доброто, което можеш да очакваш, е друг такъв удар. Бостро я стисна за гърлото с огромния си юмрук и хриптенето ѝ се превърна във влажно гъргорене. След това извади клещите.
Железни клещи. Полирани от многото употреба.
Не изглеждаше щастлив, но все пак го направи.
– Какво ще е? – изсумтя той. – Зъбите или пръстите?
– Почакай. – От устата ѝ се стичаше слюнка и тя за малко не си глътна езика. Колко дълго се беше опитвала да печели време? Още седмица, после още една. Още един-два часа. Сега се опитваше да спечели секунди. – Виж сега…
– Избирай – изръмжа Бостро. Клещите толкова се бяха приближили до лицето ѝ, че очите ѝ се кръстосаха, докато ги гледаше. – Или ще са и двете…
– Един момент! – отекна остър и властен глас и всички веднага обърнаха глави.
Бостро, биячите, а също и Алекс, доколкото това беше възможно предвид това, че беше полузадушена.
В началото на уличката стоеше висок красив мъж. В нейния занаят Алекс се беше научила да разбира само с поглед колко богат е един човек. Да знае кой е достатъчно богат, за да си заслужава да го обере. Както и кой е твърде богат, за да си заслужава да рискува. Този беше много богат. Робата му беше износена около подгъва, но коприната беше хубава, с извезани със златна нишка дракони.
– Аз съм херцог Михаил от Никея. – Вярно е, че говореше с лека следа от източен акцент. До него побърза да застане плешив мъж с потно чело. – А това е слугата ми, Евсевий.
Всички обмисляха този изненадващ обрат в ситуацията. Така нареченият херцог гледаше Алекс. Тя си помисли, че той има лице на добър човек, но и тя можеше да си придаде такова изражение, а всеки можеше да ви каже, че е крадлива кучка.
– Доколкото разбрах, името ти е Алекс?
– Правилно си разбрал – изсумтя Бостро.
– И имаш белег по рождение под ухото?
Бостро премести палеца си и повдигна вежди, когато видя оголената ѝ шия.
– Има.
– В името на Вси светии… – Херцог Михаил затвори очи и пое дълбоко дъх. Когато отвори очи, в тях сякаш имаше сълзи. – Ти си жива.
Бостро отпусна хватката си достатъчно, за да може Алекс да си поеме дъх с хриптене, и отбеляза:
– Засега.
Алекс беше изненадана не по-малко от останалите, но знаеше, че побеждават тези, които се окопитят най-бързо и започнат да мислят откъде могат да спечелят.
– Господа! Това не е някоя друга, а Нейно Височество принцеса Алексия Пайродженетос, отдавна изгубената дъщеря на императрица Айрийн, законната наследница на Змийския трон на Троя – обяви херцогът.
Бостро вероятно беше чувал всеки номер, лъжа, извинение и сълзлива история, която човек можеше да си представи, но тази накара дори и него да повдигне вежди. Той погледна с присвити очи Алекс, сякаш някой му беше казал, че лайното, току-що изпаднало от задника на някоя коза, всъщност е буца самородно злато.
Единственото, което тя можеше да стори, беше да свие рамене. Бяха я наричали измамница, мошеничка, крадла, кучка, крадлива кучка, смрадлива шибанячка, лъжлива невестулка и това са само имената, които тя смяташе за комплименти. Откакто се помнеше, никога не я бяха наричали принцеса дори и на шега.
– Каква каза, че е тая шибанячка? – Развалените зъби така разкриви лице, че устата му разкри още по-развалените зъби отзад.
Херцог Михаил погледна замислено Алекс, която беше увиснала в ръцете на Бостро като наполовина изтупан евтин килим.
– Признавам, че не прилича ужасно много на… принцеса. Но тя е такава, каквато е, и всички ние ще трябва да се примирим с това. Ето защо ще се наложи настойчиво да ви помоля да свалите ръцете си от кралската особа.
– Да свалим ръцете си? – попита кандидат-пиратът.
– Пуснете я. – Учтивата маска постепенно изчезна от лицето на херцога и отдолу се появи нещо, което подсказваше за сурова безмилостност. – Веднага.
– Лъжливата невестулка дължи пари на шефа ни – намръщи се Бостро.
– Смрадливата шибанячка ми изби зъб! – Пиратът измъкна един зъб от окървавената си уста.
– Жалко – повдигна вежди херцогът, когато видя зъба. – Изглежда е бил хубав зъб.
– Е, аз си го харесвах, по дяволите! – Мъжът гневно захвърли зъба.
– Виждам, че са ви били причинени известни неудобства. – Херцог Михаил бръкна в джоба на извезаната си със златна нишка роба. – Бог ми е свидетел, че съм напълно наясно колко неприятности могат да създават принцесите, така че… – Той извади няколко монети. – Ето ви нещо… – Той прибра две от монетите и хвърли останалите на мръсните павета. – За причинените неприятности.
Бостро погледна надолу. Изглеждаше впечатлен от монетите почти толкова, колкото от пръстта в кесията на Алекс.
– Мислиш, че тя е шибана принцеса?
– Когато глашатаите обявяват появата ѝ, обикновено е без „шибана“, но да, такава е.
– И толкова ли струва животът ѝ?
– О, не – отвърна херцог Михаил. Слугата застана елегантно на едно коляно, разтвори палтото си и извади голям меч, чиято покрита с петна ножница беше украсена с лъскави орнаменти, и го подаде на господаря си с очуканата златна дръжка напред. Херцогът опря пръст върху нея. – Толкова струват вашите животи.
Публикувай коментар
