Почитателите на нашумелите през последните години преразкази на гръцката митология като „Песен за Ахил“, „Итака“ и „Хиляда кораба“ ще се влюбят в зашеметяващия дебютен роман на Костанца Касати – „Клитемнестра“, който преобръща мита за съпругата на Агамемнон и я представя в нова, детайлна и многопластова светлина.
Вече и в превод на български с логото на издателство „Сиела“, „Клитемнестра“ рисува емоционален и докосващ портрет на човечността, скръбта и отмъщението, в чийто център стои една от най-сложните и криворазбрани героини на гръцката митология.
В свят, в който певците пеят песни за подвизите на царете, но умело забравят престъпленията им, пламенната история на Костанца Касати дава глас на онези персонажи, движещи се по ръба на забравата.
Родена като волна и независима принцеса на Спарта, Клитемнестра е пълна противоположност на сестра си Елена, чието най-голямо оръжие е неземната ѝ красота. За разлика от нея Клитемнестра се уповава на своите ум, сила и смелост и вярва, че може да бъде по-добър владетел от който и да е мъж.
Но дори и това няма да ѝ е достатъчно, когато мойрите я изправят очи в очи с чудовището, предречено да бъде неин съпруг – Агамемнон. Тиранинът, който е известен със своята жестокост дори в един свят, където кръвожадността е по-скоро норма, а не изключение. Клитемнестра е принудена да наблюдава безпомощно престъпленията му, дори когато Агамемнон принася дъщеря им им в жертва, за да омиловисти боговете.
И докато Агамемнон води своята война на бойното поле, където „богоравни“ герои извършват неописуеми престъпления, Клитемнестра решава да задейства свой собствен план за отмъщение, който ще унищожи чудовището. Каквото и да ѝ коства това. Защото, за разлика от царете, цариците са или мразени, или забравени. А тя добре знае кое от двете предпочита.
Наситен с нажежени до бяло емоции, дебютният роман на Костанца Касати е зашеметяващ епос, в който няма герои и злодеи – само истински пълнокръвни хора, водени от своите страсти и слабости.
Едно е ясно, веднъж прочели този провокиращ преразказ на Древна Елада, читателите няма да забравят името на „Клитемнестра“ – майка, убийца, царица и смела жена, готова да направи всичко за хората, които обича.
„Човешкият живот се основава на болка. Но си струва, ако имаш няколко мига на щастие, мълния, разкъсваща тъмнината в небето.“
Из „Клитемнестра“ от Костанца Касати
- Съпруги на Атридите
Краката ѝ са напоени с кръвта на Тантал. Може да я помирише, докато болката, която изпълва двореца, се просмуква в стените му. Клитемнестра знае, че миризмата никога няма да изчезне: тя също е попила дълбоко. Някъде, погребан под вонята на кръв, избледнява ароматът на съпруга ѝ. Тя го губи, докато го държи здраво в прегръдките си, а кръвта, която се стича от гърдите му, обагря туниката ѝ. Плаче безутешна. Всичко, което може да види, е алената рана върху тялото на Тантал. Някъде отдалеч един сладък глас ѝ говори. Трябва да е на Елена. Едва я чува, когато отнасят мъртвото му тяло далеч от нея, като марионетка, счупена и безполезна. Тя припада, надвита от болката, докато гласът на Елена я води към изпълнено с кошмари място, подобно на приспивна песен.
Дълго време цари мрак. Сестра ѝ никога не я оставя сама дори когато Клитемнестра я отблъсква. Елена не спира да ѝ говори за вятъра, който не може да огъне най-силните дървета, за героите, които не се забравят, за птичите песни, понесли думите на мъртвите. Тя продължава да говори с Клитемнестра, за да ѝ напомня да остане в света на живите.
– Помисли за всички златни маски, правени за нашите герои. Златарите ще изработят една за Тантал, красива като лицето му, и под нея той ще потъне в най-спокойния сън – казва Елена.
Всичко, за което Клитемнестра може да мисли, е тялото на Тантал, влачено през собствената му кръв, усещането за безжизнените му ръце, твърде студени в нейните. Погледът на Агамемнон, докато чисти кръвта на мъжа ѝ от своя меч. Знае, че я е пречупил, но на лицето му няма никакво съжаление.
Нейното момче лежи мъртво в ръцете на Леда. Малкото му тяло е неподвижно, със затворени тюркоазени очи. Клитемнестра иска да го докосне, да го разтърси, да се увие около него. Но ръцете на сестрите ѝ я държат настрана и я люлеят в прегръдката си.
Отвъд прозорците животът продължава, звуците му драскат небето като нокти. Облаците се образуват, а после се разпръскват. През нощта звездите блещукат и плуват в скръбното небе. Когато Клитемнестра заспива, Елена запалва лампите и покрива сестра ѝ с дебели одеяла.
Клитемнестра сънува нещо, случило се преди много време: когато беше на седем, тя стана свидетел на схватка в гимназиона, когато спартанец счупи врата на младо момче; беше злополука. Момчето остана върху нажежения пясък като птица с премазани криле, докато майка му не дойде и не започна да вие към боговете. „Той умря в битка“, бе казал Тиндарей.
Клитемнестра се събужда в съня си, пот и сълзи се стичат по лицето ѝ.
– Моето момченце не умря в битка – прошепва тя.
Тимандра ѝ носи храна, но Клитемнестра не я докосва. Тя седи до прозореца и слуша как гласовете от селото се издигат и затихват. Сълзите по бузите ѝ са изсъхнали и в нея има студенина, скръбта ѝ е замръзнала в гняв.
– Трябва да ядеш – казва Тимандра. Гласът ѝ е толкова мек, че дори не звучи като нейния.
– Не иска – обажда се Елена от своя ъгъл на стаята. – Вече опитвах.
Главата на Клитемнестра потъва в дланите ѝ. Тя не вижда смисъл в яденето. Не вижда смисъл в нищо. Нищо от нещата, които може да направи, няма да върне онези, които е изгубила. Тимандра пристъпва предпазливо към нея.
– Телата им бяха измити и изгорени – казва тя. – Прахът им е в безопасност в царската гробница. Заедно са.
И там те ще изгният и ще бъдат забравени. Най-лошата съдба е да избледнееш и изчезнеш в небитието. На Клитемнестра ѝ се иска сама да бе почистила тялото на Тантал, да го облече в най-хубавата му туника, но Тиндарей нямаше да я пусне да излезе от стаята си. Докато си представя друга жена, която полага тялото на съпруга ѝ, която го докосва и оплаква, тя усеща как нещо се разкъсва под кожата ѝ. Дали е била нейната майка? Или някоя слугиня?
– Агамемнон не го е планирал сам – казва Тимандра след дълга пауза. Главата на Клитемнестра се вдига рязко. Тя поглежда помалката си сестра.
– Собственият ми баща ме предаде – казва Клитемнестра.
Елена се размърдва леко, изненадана от чутото.
– Така е – казва Тимандра. – Но и други са подкрепили Агамемнон. Някои от слугите, а също и Киниска.
– Киниска – повтаря намръщена Елена.
– Да. – Тимандра поглежда изпитателно Клитемнестра, преди да продължи.
– Тя ме последва на улицата. Удари ме по главата и ме остави там в безсъзнание, за да не ви се притека на помощ.
Клитемнестра се изправя, дланите ѝ се изпотяват. Тя взема купата с храна и започва бавно да яде от хляба. Тимандра и Елена се споглеждат, разкъсвани между страха и облекчението.
– Защо Киниска би направила такова нещо? – пита Елена.
– Тя иска Агамемнон – казва Клитемнестра, преди Тимандра да може да отговори.
– Да – съгласява се Тимандра. – Мисля, че ѝ е обещал да я отведе със себе си в Микена.
– Той никога не би го направил – отбелязва все така намръщената Елена. – Агамемнон няма да се задоволи с нещо по-малко от принцеса.
– Киниска е една от спартиатите – казва Тимандра. – Семейството ѝ е богато, баща ѝ е прочут воин.
Елена свива рамене.
– Извън Спарта никой не се интересува коя е. Агамемнон никога няма да се ожени за нея.
– Надявам се, че ще го направи – тихо казва Клитемнестра. – Чудовищата се заслужават един друг. – Хлябът има кисел вкус в устата ѝ. Тя изчаква за момент, след което добавя: – Познавате ли слугите, които са отвели Тантал при Агамемнон?
Тимандра кимва.
– Добре. Доведете ми ги.
На следващата сутрин Клитемнестра покрива глава с качулката на мантията си и следва Тимандра до кухнята. Все още е рано и протегнатите като пръсти слънчеви лъчи са студени и плахи. Дворецът е странно тих, коридорите – празни. Стъпките им отекват тихо и звукът се носи в полумрака.
– Върни се – умолява я Елена, докато бърза да се изравни с темпото на Клитемнестра. – Остави някой друг да го направи. – Тя е дотичала след сестрите си чак от гинекея и сега сграбчва ръката на Клитемнестра, а в очите ѝ плуват сълзи.
Клитемнестра я отблъсква.
– Пази отвън – заръчва ѝ тя. – Не позволявай на Тиндарей да влиза. Или на Атридите.
Вътре в кухнята, под слабата светлина на една-единствена лампа, двама слуги са се отпуснали на колене до чувалите с ечемик, ръцете и краката им са вързани. Те се взират в каменния под треперещи и с разголени гърди. Тимандра отива при тях и ги рита. Те поглеждат нагоре, тъмните им очи блестят, кожата по скулите им е опъната. Лицата им вече са заприличали на черепи.
– Къде са жените? – пита Клитемнестра. По дървената маса са пръснати ядки и бадеми, сякаш някой много е бързал. Презрелите кайсии в купата ухаят сладко на гнило.
– Излязоха – казва Тимандра. Пръстите ѝ се стягат около дръжката на бронзовия ѝ меч. – Погрижих се за това. Слугите се взират в нея, по лицата им се четат молба и страх. Вижда белезите и кървавите корички по ръцете им и се пита дали Тимандра не ги е пребила, преди да я доведе тук, или е дело на някой друг.
– Кажете на сестра ми онова, което казахте и на мен – нарежда им Тимандра с глас, лишен от всякаква топлина. – Как сте били с царя на Меония, когато той е умрял. – Тя изглежда странно, скрита в сенките, разстроена е.
Клитемнестра стои неподвижна. Омразата пуска корени в нея. Може да я види и по лицето на сестра си, както и още нещо, втори пласт, който забира като мехур. Ако брат ѝ беше тук, нямаше да се налага Тимандра да прави това, но Кастор е далеч отвъд морето и следва някакъв герой в мисията му.
– Царят ни заповяда – прошепва един слуга. Гласът му е накъсан и прегракнал. – Нямахме избор.
Би трябвало да ги съжалява и тя го знае. Съществуването им е подчинено на заповеди и страдания, животът им е като сал в бурни води. Но е лесно да си го изкараш на най-слабия, когато си измъчван от болка, да нараняваш онези, които не могат да се защитят, понеже не си в състояние да нараниш истинските виновници. Така работи светът, беснеещите богове насила държат нимфи и хора в подчинение, героите се възползват от по-низшите мъже и жени, царете и принцовете експлоатират робите.
Клитемнестра не иска да бъде такава. Обзета е от омраза, но не е безпощадна. От каква полза би било да рита и да наранява още повече илотите, за да направи последните им мигове непоносими? Нека смъртта им е бърза. Тя поглежда в яростните очи на сестра си и кима. Тимандра отива зад слугите с острието си в ръка. Сега мъжете умоляват, думите им са бързи като сенки, които се променят върху повърхността на водата.
– Боговете не могат да ви намерят тук – произнася Клитемнестра.
Публикувай коментар
