Представяме ви пълното слово на историка доц. д-р Стефан Шивачев, произнесено пред паметника на Душо Хаджидеков по повод 146-та годишнина от освобождението на Пловдив:
Отново е 16 януари, забележителна дата в историята на нашия град. Отново сме изправени пред паметник свързан с освобождението на Пловдив. Реконструкцията на Дондуковата градина промени локацията на честването и това е поводът днес словото ми да прозвучи по-различно от традиционните словоизлияния на този ден. Но причината е, че ние историците трябва да кажем или по-скоро да повтаряме истината за тези събития преди 146 години. Това е повелята на нашата съвест.
Разбира се и днес на първо място трябва да изкажем своята благодарност към воините от руската армия, чеда на руския, белоруския, украинския, полския, финландския, грузинския и другите народи на огромната империя. Те донасят на щиковете си свободата на изстрадалия пет века своята мечта за възстановяване на държавата, български народ. Едно от най-ценните качества е признателността. И тук в Пловдив тя е засвидетелствана през всичките тези години. С открития през 1881 г. Руски паметник на Бунарджика – първи в освободените български земи; с изградения в памет на освободителите храм „Свети Свети Кирил и Методий“, с паметника на капитан Бураго и могилите на местата на сраженията около Пловдив. През 30-те години на 20 век Пловдивската община събира в общи паметници костите на погребаните опълченци и на загиналите руски воини. Не на последно място са ежегодните чествания на 16 януари и 3 март.
Но днес, пред паметника на този пловдивски учител, дарил приживе богатството си за образованието в нашия град, арестуван след Априлското въстание, претърпял нечувани мъки в затвора и зверски заклан от турците в ранните часове на първия свободен, пред паметта на десетките хиляди български жертви, трябва да кажем истината.
В страшните часове на паметната нощ на 15 срещу 16 януари 1878 г. е поставена на карта съдбата на най-големия град в българските земи. По тепетата и моста на Марица горят пламъци, ударено от снаряд рухва кубето на църквата „Свети Георги“, банди черкези и башибозуци обикалят християнските махали, готови да палят и грабят. Дълги години повтаряхме приказката за вихрения набег на тези 63-ма кавалеристи от отряда на капитан Бураго, които прогонват многохилядната армия и самия Сюлейман паша. Но истината е, че в подножието на Трихълмието те се обединяват с отрядите от стотици младежи от християнските махали, въоръжени с осигурените пушки от френския вицеконсул Емил Боасе и началника на железопътната гара в Пловдив Анри Батюс.
В тази страшна нощ, безсилни в злобата си на победени воини, турците извеждат 123-ма българи от затвора Таш капия и ги избиват зверски в местността Остромила, тогава на 2 километра южно от Пловдив. Обикновено споменаваме името на Душо Хаджидеков, но заедно с него са стотината карловци – цветът на българската общност в подбалканския град. В една юлска нощ на предната 1877 г. те са изведени от ограбените си домове и навързани с робски синджири докарани в затвора в Пловдив. За да намерят смъртта си в тази безлюдна местност.
Но причината за тяхната жертва е другаде. Причината е в „необмисленото“, меко казано, навлизане на отряда на генерал Гурко в южнобългарските земи, което граничи с авантюра. Неясно защо, срещу четиридесетхилядната елитна армия на Сюлейман паша, той оставя само опълченските дружини да защитават Стара Загора. Следствието – унищожението на цветущия тракийски град и избиването на осемнадесет хилядното му население. И когато отрядът на генерал Гурко вече се изтегля към билото на Стара планина, той изпраща трийсетина казаци в Подбалканската долина, с призив българите да се вдигнат в помощ на руските войски. В Сопот те възстават с оръжие в ръка и с гордост се обявяват за част от освободителната армия. Но оставени сами срещу редовната армия и башибозук, са подложени на огън и сеч. Камък върху камък не остава от българските градове Калофер и Сопот, хиляди са избити в бягството им през Балкана и в българските села по Средна гора.
И отново българските опълченски дружини трябва да спасяват честта на генерал Гурко в паметните боеве на Шипка през август 1877г. Отново той оставя българите срещу страшната армия на Сюлейман, а незнайно защо с основните си сили е на прохода Хаинбоаз. Историците сме длъжни да кажем истината и за Българското опълчение. Създадено с охранителни функции за тиловите обози на руската армия, то се покрива със слава в най-кръвопролитните боеве при Стара Загора, Шипка и Шейново. „Без някакви големи военни традиции, без значителна и систематизирана военна подготовка българските опълченци се бият по-добре от руските войски“ – цитирам професор Светлозар Елдъров.
Да, наистина, в битката за Пловдив не участват опълченски дружини, но по същото време те разгромяват армията на Вейсел паша при Шейново и откриват пътя към Одрин и Цариград.
Всичко това развенчава „мита“ – че ние българите сме получили свободата си „даром“. Това беше внушавано системно и тенденциозно от чужди и наши недоброжелатели. Освобождението на сърби и гърци, да не говорим за румънците, също е резултат на военната активност на Русия. „Цената на войната“ е изплатена от нашите предци. Това с особена сила се отнася за периода на т. нар. Временно руско управление, като общата сума на финансовите задължения на българите към „освободителите“ се равнява на … 32 тона злато, според изследване на професор Пламен Павлов.
Тези истини не бива да забравяме. Защото и последната седмица сме свидетели на поредните атаки на платени чужди агенти. Когато българското правителство е осигурило стотици хиляди лева за реставрация на паметника на Шипка, те нагло повтарят до втръсване, че това е поредния случай на българска неблагодарност и паметникът ще бъде унищожен… Нека им напомним, че този паметник е построен с волните пожертвувания на българския народ.
Няма да престанем да повтаряме, че ние българите сме достойни за своето освобождение. Нашата свобода се ражда в пепелищата на 1876 година. Истинската причина за Руско-турската война е безпримерния подвиг и саможертва по време на Априлското въстание и в онези простички думи на българските знамена „Свобода или смърт“. Русия воюва, за да принуди Османската империя да изпълни решението на Великите сили в Цариград от есента на 1876 г. за възстановяване на българската държава. В противен случай ще загуби градения в продължение на столетие авторитет сред балканските славяни. Ние сме признателни за помощта за освобождението и възстановяването на българската държава, но трябва веднъж завинаги да се отърсим от илюзиите и наслоените клишета. Повече от век ни се натрапваха митовете за „200 000 руски жертви за освобождението на България“. При положение, че Дунавската руска армия през войната не наброява и 180 000 войници. А последните изследвания доказаха, че жертвите на руската армия са малко над 24 000. Напълно съизмерими с броя на избитите българи. Свободата не идва даром. Тя е заплатена с кръвта на най-достойните. Руско-турската война е най-яркият резултат на българската национална революция.
Но по важното е днес, пред този паметник, да припомним, че Освобождението е едно ново начало в историческото развитие на нашия град и държава. Защото никой тогава не вярва в държавнотворческите способности на българите. Съратниците на Душо Хаджидеков от пловдивската възрожденска община, читалище и образователно дело поемат съдбините на града. Само месец след 16 януари 1878 г. в Пловдив е възродено общинското самоуправление начело с Костаки Пеев. Три месеца по късно тук е създадено първото индустриално предприятие на нова България – преместената от Виена печатница на Христо Г. Данов, където започва да се печата първото новобългарско общонационално издание – вестник „Марица“; в Хаджидековото Светотроическо училище започват занятията на първото в България военно училище. Година по късно Пловдив вече е столица на Източна Румелия, на мястото на старо турско гробище се създава първата в България обществена градина, приет е закон, който задължава във всяко село, махала или квартал, където има поне 20 деца, държавата да построи училищна сграда и осигури учители. През 1884 г. Емил де Лавеле ще напише за Пловдив:
„Тук държавният глава се задоволява с една стара къща, а двете нови сгради са предназначени за по-високото образование на момчетата и момичетата. Човек би помислил, че се намира в Североамериканските щати“.
След Освобождението опълченските дружини прерастват в полковете на младата армия, която през 1885 г. в защита на своето Съединение, разгромява обучаваната пет десетилетия от руски инструктори сръбска армия. В началото на новия 20 век Пловдив е вече индустриален център, а светът говори за Българското икономическо чудо.
И днес пред този паметник с гордост можем да кажем. Бог да прости загиналите за освобождението на България. Вечна памет на нашите предци, които вградиха своя живот в основите на свободното развитие на нашия град.
Публикувай коментар
