Новата звезда на хорър литературата Алексис Хендерсън завладява читателите с мрачния и изкушаващ роман „Къщата на глада“, който излиза и на български език, за да ни повлече в дебрите на трескав сън от власт, страст и мрачни изкушения.
Кървава, хипнотична и пищна в готическата си изящност, „Къщата на глада“ е необикновена история, запращаща ни в редиците на висшето общество, където кръвта има силата да лекува, а любовта – да погуби живота ти.
Историята отвежда към далечния и зловещ Север, където кръвните девици са символ на разкош и поквара. Кръвта им служи за задоволяване на хищническия апетит на благородниците и като лекарство за различните им болести. А Къщата на глада, управлявана от загадъчната графиня Лизавет Батори, грижливо пази тайните си.
„ТЪРСИ СЕ: Кръвна девица с изключителен вкус. Трябва да притежава необичайна склонност към изящните удоволствия в живота. Момичета със слаба воля да не кандидатстват.“
Да станеш кръвна девица за някои е най-големият позор. За двадесетгодишната Марион Шоу обаче това е единствената възможност да се измъкне от живота в лишения и мизерия и да го замени с лукса, който тази позиция обещава в замяна на кръвта ѝ.
За тази цел Марион ще трябва да се подчини изцяло на магнетичната графиня Лизавет, която управлява къщата с твърда ръка и едновременно запленява и събужда страх у подчинените си. Въвлечена в сложна и заплетена игра на котка и мишка, Марион скоро осъзнава, че мрачните коридори на Къщата на глада крият много по-опасни и смъртоносни тайни от това да даваш кръвта си. Младата жена ще трябва бързо да научи правилата на новия си дом, ако иска да оцелее. И капка по капка да плати цената на новия си живот…
Омагьосващ и пленителен, „Къщата на глада“ от Алексис Хендерсън е готически роман, блестящ като скъпоценен камък, който може както да ви омае, така и да ви пореже с опасната си красота. Читателите дълго ще помнят металическия вкус на тази мрачна история със смразяваща атмосфера, пропита с похот и мистика.
Из „Къщата на глада“ на Алексис Хендерсън
2
Всички ние си приличаме по това, че великото дело на живота ни е да решим за кого и за какво сме готови да даваме кръвта си.
Оливия, кръвна девица от Къщата на мъглата
В шест и половина, след дългия работен ден, Марион куцукаше към дома си с подули се в обувките ѝ крака и обхванати от болка ръце. Бедняшките квартали на Прейн я приеха обратно с обичайните си фанфари – хор от подвиквания и лай на улични кучета, чаткане на копита по калдъръма, плач на бебе – шумотевицата на дългия ден най-после към своя край. Тя не се изпълни с утеха, докато се приближаваше към разкривената сграда от тънки камъни, която наричаше свой дом. Беше странна постройка, притисната между конюшнята на една къща и градския приют за бедни, с извит комин, от който из[1]лизаха облаци гъст черен дим, когато печката беше запалена. Но тази вечер от комина не излизаше дим.
Марион се затътри през двора към вратата и влезе вътре.
Стаята беше оскъдно обзаведена. До стената в дъното беше допряно желязно легло, същото, в което беше родена Марион и в което бяха умрели родителите ѝ само десет години по-късно. До огъня стоеше кушетката, на която тя спеше всяка нощ. В средата на стаята имаше маса с два стола – всички останали мебели бяха разсечени на парчета и изгорени в печката предишната зима в разгара на едно ужасно застудяване.
Марион потрепери от мраза в стаята и се зачуди какво ще горят през идващата зима, за да прогонят студа, след като вече бяха изгорили повечето от мебелите си. Печката в далечния ъгъл не помагаше много в затоплянето на помещението, а през студените месеци, когато подпалките намаляваха, цената на въглищата и дървата се вдигаше неимоверно. Което означаваше, че можеше да се наложи да се примирят с изсушени кравешки изпражнения и ужасната воня, която идваше от тях, докато горяха.
Марион затвори тихо вратата зад себе си. Във въз[1]духа се носеше сладникавата миризма на модлум, а димът се движеше в лениви струйки из стаята на крилете на някакъв вятър фантом. Тя потрепери, когато усети тази миризма, и присви леко очи, докато привикваше със сумрака.
В другия край на стаята по-големият ѝ брат Раул седеше там, където седеше винаги, на края на леглото пред огъня – който, в интерес на истината, беше по-малко огън и повече купчина пепел с няколко упорити въглена, които светеха мъгливо от сенките на печката. Разбра, че е надрусан с модлум, застинал между виденията и реалността. Беше тъжна фигура – с бледа кожа за своята раса, с тъмни торбички под очите. Беше слаб до мършавост и сплиташе косата си – тъмна и почти сплъстена – в дебела плитка отзад на главата си.
Но най-стряскащото във външността му бяха чер[1]вените обриви, които се появяваха по цялото му тяло и оставяха шарени участъци, когато оздравяваха. Лекарите, с които Марион се бе съветвала заради влошеното му състояние, даваха малко отговори и нищо повече от мрачни предположения и прогнози, когато настояваше за повече.
Последният, с когото беше говорила – доктор в един от добрите квартали в Прейн, който бе поискал за грижите си сума, равна на заплатата ѝ за няколко седмици – твърдеше, че симптомите на Раул са резултат от „болест, причинена от неща, вършени на тъмно“. Когато Марион бе поискала официална диагноза, той бе казал, че някои неща не са подходящи за ушите на млада жена и е най-добре да останат неизречени. Но истината беше, че Марион нямаше нужда да ѝ обяснява. Тя знаеше името на болестта на Раул. Знаеше го от известно време, макар да се страхуваше да го признае пред себе си. В бедняшките квартали я наричаха инфлуенца. Беше болест, която най-често се предаваше чрез страстите на любовниците.
За нея нямаше лек.
– Буден ли си? – попита Марион, без да е сигурна, защото Раул често сънуваше с широко отворени очи. Като дете, когато спеше така, очите му винаги бяха широко отворени от удивление. Но сега, като възрастен човек, изглеждаха широко отворени от ужас. Сякаш е погледнал в тъмната паст на гладен бог.
Раул се размърда с внезапно потреперване при звука на гласа ѝ, после кимна и вдигна лулата към устата си, а ръката му трепереше толкова силно, че по пода се разпиля малко пепел. Този ден пушеше от евтината стока, Марион познаваше по лепкавата воня във въздуха.
– Връщаш се късно.
– Не по-късно от обичайното. – Марион свали обувките си. Раул присви очи. Беше красив, преди да се разболее. Високо момче с ъгловата челюст и изящни черти, които изглеждаха почти благородни. Ако се облечеше подходящо и държеше устата си затворена, лесно можеше да мине за един от бизнесмените от южните райони. Но болестта го беше променила. Костите му бяха започнали да омекват и да развалят стойката му, така че раменете му се бяха привели напред, а гърдите му бяха хлътнали толкова много, че не можеше да си поеме въздух без усилие. Яркочервен обрив покриваше страните му и той непрекъснато се чешеше.
Но въпреки сериозността на болестта си, Раул успяваше да се завлече до кръчмите в северните райони или до бърлогите за наркотици, където обичаше да прекарва дните си, да пилее трудно спечелените пари на Марион и да изпада в забрава, така че да се спаси от реалността на наближаващата си смърт.
Но Раул носеше най-големите си рани вътре в душата си. Болестта беше стигнала до ума му, преди да направи каквото и да било друго, и точно там бе истинската вреда. Беше болен от години, като се влошаваше с всеки изминал ден, и през това време бе придобил нрава на баща им. В него имаше някаква жестокост и предпазливост като завързано гладно куче.
Но с развитието на болестта ставаше все по-зле и по-зле. Марион не би го нарекла опасен – отказваше да го направи – но беше напълно наясно, че в сърцето на брат ѝ бе имало малко доброта от самото начало, а болестта само беше влоши[1]ла нещата. Въпреки това, колкото и ужасен да беше, той беше всичко, което ѝ бе останало на този свят. И тя го обичаше заради това.
Марион свали шапката си и я закачи на куката на стената до вратата. Беше прекалено студено да съблече палтото си, но свали ръкавиците със зъби и ги наблъска в джоба на престилката си. Отиде до порцелановата мивка в ъгъла на стаята. Водата беше замръзнала и Марион разби коричката лед с кокалчетата на пръстите си и изми ръцете си, а водата потъмня, докато отмиваше пепелта и мръсотията.
Тя избърса ръце в престилката си, обърна се и се зае да сложи чайника за чай. Отне ѝ малко време да накара студените въглища в печката отново да се разпалят. И когато успя, напълни чайника с вода от каната и изчака да заври.
Като се изключеше шумът от улицата, в бедняшкия дом беше тихо. Раул седеше проснат пред вече лумналите пламъци, прострял крака напред, и дърпаше от лулата си, едно от малкото неща, които беше наследил от баща им. Бяха продали останалите дреболии преди години. Като се изключат някои предмети – изтънелият юрган, хвърлен върху леглото, лулата за модлум, чайникът, рамките за леглото и малкият портрет на майка им, закачен над печката – бедняшката къща беше лишена от всичко, което можеше да направи взетата им под наем съборетина истински дом.
Публикувай коментар
