Има истории, които носят толкова тиха, но мощна сила в себе си, че се увиват около сърцето и остават там завинаги. Такъв е романът „Жеравите отлитат на юг“ от шведската писателка Лиса Ридсен, който излиза на български език в деликатния превод на Любомир Гиздов само месеци след като спечели една от най-престижните награди в Швеция – „Книга на годината“ за 2024 г. и се нареди сред финалистите за наградата Norrland.
Написана в характерния за шведските писатели малко минорен, но стоплящ душата стил, „Жеравите отлитат на юг“ е трогателна история за бащите и синовете, сбогуването с любовта и живота, за спомените, които поемат на последния си полет. Роман, който самият Фредрик Бакман („Човек на име Уве“) нарича „вълнуваща история за тихата жестокост на любовта… Лична история за всеки, който е трябвало да каже сбогом на родител…“
89-годишният Бу усеща как времето изтича все по-бързо и настойчиво измежду пръстите му. Останал сам, след като момичето на сърцето му Фредерика малко по малко губи спомените си, Бу има за компания само любимото си куче Сикстен. И сина си Ханс, когото за момента предпочита да не вижда.
Защото Ханс иска да му вземе Сикстен – според него старецът вече няма сили да се грижи за големия си космат приятел и в това има истина, която Бу отказва да признае.
В празнотата, оставена от Фредерика, която винаги е била душата на семейството, Бу остава заключен в размисли. А пред него като черно-бели кадри от аналогов апарат се изнизват спомените за цял един живот. Срещата му с Фредерика и сладко-киселият вкус на любовта, която винаги си партнира със загубата. Обтегнатите отношения със сина му Ханс, превърнали се в кълбо от прежда и емоции, които Бу няма достатъчно време да разплете. Връзката със собствения му баща и грешките, повторени неволно от самия него.
Раздвоен между гнева си към Ханс и желанието да изглади проблемите помежду им, преди да си отиде от този свят, Бу се изправя срещу чупливата преходност на живота… Докато „Жеравите отлитат на юг“ на последното си красиво пътуване.
Нежен, затрогващ и всепоглъщащ с майсторското си познание на най-деликатните нишки на човешката душа, романът на Лиса Ридсен се носи на крилете и на болката, и щастието.
Веднъж прочели „Жеравите отлитат на юг“, читателите ще затворят последната страница с пречистващи сълзи в очите. Защото тя напомня топлината на човек, чието сърце познаваш като своето.
Из „Жеравите отлитат на юг“ от Лиса Ридсен
ЧЕТВЪРТЪК, 18 май
Това, което ме тормози най-много, е влошеното ми равновесие. Ако беше по-добро, щеше да е фасулска работа да извеждам Сикстен на дълги разходки. Тогава нямаше да има дрязги заради него. Нямаше да има защо да се ядосвам на Ханс.
Като изключим Ингрид, най ми харесва Юхана. Тя е от Бьолвикен и е на годините на Елинор. Едра и шумна, точно като майка си. Ръси ги едни и ме разсмива, въпреки че не ми е останало много за какво да се смея. При Тюре през ден ходят заместници. Ако и при мен почнат така, на мига ще се обадя на общинския началник, дявол го взел. Човек трябва да познава хората, които сноват из дома му.
– Ще сложа още малко дърва, преди да тръгна, така че можеш да дремнеш, ако искаш – казва Ингрид и става от кухненския стол.
Дори не бях забелязал кога е седнала.
Тя разчиства чинията и приборите, които е използвала, за да нареже ръжения ми сандвич на малки парчета. Останали са ми само два зъба на долната челюст и би ми отнело доста време да го изям, ако не е нарязан. Ханс ми опява да си направя зъбен мост. Но според мен е ненужно. Пари на вятъра, когато става дума за толкова кратък период. Пък и топеното сирене не е лошо. Може и да не е толкова вкусно като твърдото, но човек не може да има всичко.
Сикстен се притиска в крака ми и гърдите ме стягат. Обзема ме желание да говоря с теб. Въпреки че не бяхме от онези, които разговарят кой знае колко. Ти щеше да кажеш, че да, разбира се, че мога да нося дърва и да извеждам Сикстен. Че е достатъчно да се разходим до гората и да го оставя да се изпикае.
Минаха повече от три години, откакто се премести. Откакто ме погледна неразбиращо, когато синът ни дойде да те вземе. Каза, че вече е време и че ще ти е по-добре там, където отиваш.
Забелязах, че не му повярва. Че предпочиташе да останеш при мен. Където всичко ти е познато. За момент оставих погледа ти да намери утеха в моя. И аз повече от всичко исках да останеш. Но хванах ръката ти, стиснах я внимателно и казах:
– Ханс е прав, сега ще ти е много по-добре.
Въпреки че цялото ми тяло се противеше, знаех, че не мога да се грижа за теб.
Хвърлям поглед първо към буркана на масата, после към Ингрид. Не мога да го отворя сам, пръстите ми са твърде слаби и сковани, за да хванат капачката. Ръцете ми още са големи като капаци за тоалетна, но силата си е отишла и не мога да свивам средните стави на пръстите си.
– Нормално е човек на твоята възраст и с твоите заболявания да има пръсти като кренвирши – обясни ми лекарят последния път.
Ингрид опита да намери буркан, който да е по-лесен за отваряне, но все пак да се затваря достатъчно плътно, така че миризмата да не избяга, но не можех да отворя и него.
– Искаш ли помощ с буркана? – пита тя с гръб към мен.
Бързо свеждам поглед. Срамувам се, въпреки че ми е помагала толкова много пъти. Все пак да пазиш шала на дементната си съпруга в буркан, за да си припомняш миризмата ѝ, си е за окайване. Ето защо само Ингрид знае за това. Дори пред теб би ме хванало срам. Ние не бяхме от онези, които си говорят гальовно. Нямахме нужда от такива работи.
Ингрид развива капачката и ми подава буркана. После се обръща и продължава да бърше кухненския плот. Вдишвам тъканта на шала. Затварям очи и оставям клепачите да запечатат пламенното чувство. Никой не ми е казвал, че е нормално очите да започнат да се насълзяват с възрастта. Че сълзите, изглежда, се прикрепят към спомените.
Ти купи шала по време на една разходка в града, когато Ханс още беше твърде малък, за да върви сам. Седеше в количката, която ни дадоха съседите от другата страна на междуградския път. Спомням си, че имаше големи колела. Ти прецени, че ще е подходяща за тукашните черни пътища. В началото шалът беше тъмночервен, но през годините ти го закърпваше с малки парчета плат в различни цветове. Когато беше студено, го увиваше няколко пъти около врата си, а когато беше по-топло, го връзваше на раменете си.
– Няма ли да го вземеш? – попитах те, когато излизаше през вратата за последен път. Ханс тъкмо ми беше помогнал да съберем багажа ти за „Брюнкулагорден“.
Ти се обърна и за момент си помислих, че си с мен, че ще кажеш „Благодаря“ и ще се усмихнеш, както правеше, когато се сетя, че си забравила нещо. Но ти просто ме погледна въпросително, сякаш в ръка държах някакъв непознат предмет.
Не смея да вадя шала от буркана за по-дълго, искам миризмата да ми стигне. Сега миришеш толкова различно, сменила си сапуните и кремовете си. Деменцията е променила не само ума ти.
Натиквам шала вътре и успявам да завинтя капачката, по-лесно е от отвинтването. Оставям буркана на масата, Ингрид ще го затегне по-здраво, и облягам глава на възглавницата.
Звукът от миенето на чиниите е като приспивна песен. Изгубвам се в огъня и едва забелязвам, когато Ингрид си взема „довиждане“ и затваря вратата след себе си.
Въпреки че светлите летни нощи вече нахлуват вътре, тук, в кухнята, е тъмно. Има само два по-малки прозореца, а боядисаният в кафяво таван поглъща всяка светлина, която успее да влезе.
Огънят пращи, а Сикстен диша тежко. Почесвам го зад ухото и по врата. Там козината му е мека и пухкава, какъвто беше целият като кутре. Ти реагира скептично, когато Фредриксон от Фокер попита дали искаме ново пале. Сикстен е седмото куче, което вземаме от тях. Развъдили са сигурно сто йемтхунда, които да им помагат с лова на лосове. Ти смяташе, че сме твърде стари да гледаме ново куче. Ханс беше съгласен. Аз пък смятах, че се държите като гламави, и ви нарекох песимисти.
Една вечер избухнах и попитах какъв тогава е смисълът, да го вземат дяволите. Ако съм твърде стар за куче, значи какво, просто да седим и да чакаме смъртта? Два дни по-късно Ханс ни закара до Фокер. Когато вдигнах Сикстен от предната седалка и го оставих в прегръдките ти, ти също размисли. И отиде до Ларшон да вземеш парче черен дроб, за да го изсушим и да има с какво да дресираме кутрето. Това беше точно една година преди да се появят първите симптоми.
Хващам леко ухото на Сикстен и той надава хъркащ звук. Движението ме кара да се замисля за скованите си пръсти. Когато започнах да пия хапчета за сърцето, трябваше да спра лекарството срещу ревматизъм. Но поне не ме боли особено.
– Ако се налага, не е толкова трудно да избереш между сърцето и ставите, нали? – усмихна се заместващият лекар.
Хрумна ми, че инфарктът може би не е лош начин да умреш, но лекарят прекъсна размислите ми.
– Ако нямаш въпроси, значи засега това е всичко – каза той и се обърна към екрана.
Заради усиленото му тракане по клавиатурата изглеж даше, че бърза, че си има друга работа. Оредялата му сива коса приличаше на шапка за плуване, опъната върху кръглата му глава. Сигурно наближаваше пенсионна възраст. Чувал съм, че лекарите, които работят по заместване, на месец печелят толкова, колкото аз изкарвах за цяла година в дъскорезницата. Когато го попитах къде е личният ми лекар, той ме осведоми, че майка му била от Йемтланд. Все едно ме интересува.
Искаше ми се да стана на крака, да ударя с бастуна по бюрото и да попитам кое, по дяволите, му е нормалното ръцете ми да не могат да отворят дори буркан с херинга. Как така се налага да избирам между това и смъртта? Но думите, които търсех, ми се изплъзнаха.
Искаше ми се Ханс да можеше да се възпротиви и да каже, че не приемаме това положение. Да можеше да ме хване под ръка и да оправи всичко. Както направих аз, когато съседското момче го замеряше с шишарки долу до автобусната спирка. Тогава хванах калпазанина за яката и го бутнах в канавката.
Но Ханс просто ми подаде якето и се изправи. И се прибрахме. Сикстен изхърква и аз отново го хващам за ухото. Все още имам добър захват между палеца и останалите пръс ти. Ингрид казва, че имам по-здрави ръце от повечето осемдесет и девет годишни. Но твоите са още по-здрави, Фредрика. Служителите в „Брюнкулагорден“ ми разказват за теб. Може би трябва да се засрамя, но се радвам, като слушам как ги щипеш за дрехите толкова здраво, че кокалчетата ти побеляват.
Публикувай коментар
