Авторката на десетки криминални бестселъри Лиза Джуъл се превърна в една от най-популярните трилърови сензации в социалните мрежи през последните години. Книгите ѝ се четат от милиони почитатели на жанра по цял свят, а през 2024 г. писателката беше отличена за автор на „Най-добра книга“ в наградите TikTok Book Awards и любимец на #booktok общността.
Сега на български език се появява завладяващата мистерия „И нея вече я нямаше“ – заплетен и вълнуващ британски трилър в духа на Фрида Макфадън и Алис Фини, който проследява ужасяващите последици от изчезването на младо момиче.
Ели Мак беше перфектната дъщеря, златното момиче на майка си и истинска гордост, обичана еднакво от родители, приятели и учители. Съвсем обикновена 15-годишна, чието бъдеще се простира на хоризонта пред нея.
Докато един ден „И нея вече я нямаше“.
10 години по-късно майка ѝ Лоръл Мак все още не може да се отърси от загубата на най-скъпото си. Липсата на Ели се усеща като все толкова прясна и болезнена рана. А Лоръл напразно се опитва да сглоби парченцата от стария си живот, след като бракът й също се разпада.
Ето защо, когато Лоръл среща харизматичен непознат, който раздвижва нещо неочаквано в сърцето ѝ, тя е не по-малко учудена от всеки друг. Флиртът им прераства в по-сериозна връзка и Лоръл се запознава с дъщерите на Флойд, а тогава идва истинската изненада. Защото най-малката – енергично и сладко 9-годишно дете – досущ прилича на Ели на нейната възраст.
Погълната от вълна от въпроси без отговор, Лоръл трябва да запази разсъдъка си и да разбере как е възможно двете момичета да си приличат толкова. Имат ли някаква връзка помежду си? Къде е изчезнала Ели? Кой всъщност е Флойд? И дали Ели все още може да бъде открита?
Лиза Джуъл майсторски се впуска както в най-мрачните дълбини на човешката психика, така и в болезнени теми като загубата, скръбта и начините, по които се справяме с тях.
Напълно непредвидим, поглъщащ до последната страница и изграден от поредица обрати, които бавно разгръщат пред читателя зловеща картина, „И нея вече я нямаше“ е смразяващ трилър, който ни припомня, че най-големите чудовища крачат сред нас.
Из „И нея вече я нямаше“ от Лиза Джуъл
2
Какъв беше животът на Лоръл преди десет години, когато имаше три деца, а не само две? Дали се събуждаше всяка сутрин, изпълнена с екзистенциална радост? Не, не го правеше. Тогава беше от хората, за които чашата бе наполовина празна. Намираше за какво да се оплаче дори в най-приятните ситуации и се радваше съвсем за кратко на добрите новини, след което настроението ѝ бързо се разваляше от някаква нова тревога. Всяка сутрин се събуждаше с убеждението, че е спала зле, дори когато не беше така; притесняваше се, че коремът ѝ е прекалено голям, че косата ѝ е много дълга или много къса, че къщата ѝ е голяма или малка, че банковата ѝ сметка е празна, че съпругът ѝ е невероятно мързелив, че децата ѝ са ужасно шумни или тихи, че ще напуснат дома или че никога няма да го напуснат. Ставаше сутрин и веднага забелязваше белите котешки косми по черната пола, която беше оставила на облегалката на стола в спалнята, липсващия чехъл, торбичките под очите на Хана, купчината с дрехи за химическо, която се канеше да занесе почти месец, скъсания тапет в коридора, противния космат цирей на брадичката на Джейк, вонята на оставена прекалено дълго котешка храна и коша, който никой от мързеливото ѝ семейство не изхвърляше, а само тъпчеше боклуци в него.
Така гледаше Лоръл на някогашния си перфектен живот – поредица от лоши миризми, несвършени задачи, дребни тревоги и закъснели сметки.
И тогава една сутрин малкото ѝ момиченце, златното ѝ детенце, нейното съкровище, бебчето ѝ, душата ѝ, гордостта и радостта ѝ, излезе от дома им и повече не се прибра.
Как се чувстваше Лоръл през онези първи смазващи няколко часа? Какво замести онези дребни тревоги в главата и сърцето ѝ? Ужас. Отчаяние. Скръб. Тревога. Агония. Мъчение. Смут. Страх. Всички тези думи звучаха много мелодраматично, но в същото време не можеха да опишат как се чувстваше.
– Сигурно е в дома на Тео – каза Пол. – Защо не позвъниш на майка му?
Лоръл вътрешно знаеше, че Ели няма да е в дома на Тео. Тя добре помнеше последните думи на дъщеря си:
– Ще се върна навреме за обяд. Остана ли от лазанята?
– Има цяла порция.
– Не я давай на Хана! Или на Джейк! Обещай ми!
– Обещавам.
След това предната врата беше затворена и къщата стана с една идея по-тиха заради излязлото ѝ дете, а Лоръл трябваше да пусне пералнята, да проведе един телефонен разговор, да занесе топла напитка на Пол, който беше настинал. Някога настинките ѝ се струваха едно от най-досадните неща на света.
– Пол е настинал.
На колко души го беше споделила от вчера насам? И беше въздъхнала изморено и бе завъртяла очи.
– Пол е настинал. – Какво бреме. Какъв тежък живот. Горката аз.
Лоръл се обади на майката на Тео все пак.
– Не – отговори Беки Гудман, – не, много съжалявам. Тео си е у дома цял ден и не сме виждали Ели. Ако мога да помогна с нещо…?
Следобедът отстъпи място на вечерта, докато се обаждаше на всички приятели на дъщеря си, след като посети библиотеката – там ѝ позволиха да изгледа записите от камерите – и установи, че Ели не е стъпвала там през деня. Слънцето залезе и къщата потъна в хладен мрак, разкъсван от време на време от белите проблясъци на мълчаливата гръмотевична буря. Лоръл най-накрая се предаде на разяждащия я страх, който набъбваше в нея цял ден, и се обади в полицията.
Тази вечер за първи път изпита омраза към облечения в пижамата си, бос и вонящ на легло и сополи Пол, към подсмърчането, подсмърчането, подсмърчането, духането на носа, отвратителното гъргорене в ноздрите му и тежкото дишане, което звучеше като смъртните стонове на чудовище за хиперчувствителните ѝ уши.
– Обличай се – сопна му се Лоръл. – Моля те.
Пол веднага се съгласи като нахокано дете и след няколко минути слезе долу, облечен в летния си тоалет, състоящ се от камуфлажни къси панталони и светла тениска. Всичко беше грешно. Грешно, грешно, грешно.
– Издухай си носа – нареди му Лоръл. – Както трябва. Нищо да не остане.
Съпругът ѝ отново изпълни нареждането ѝ. Тя го гледаше презрително, докато той нави кърпичката на топка и отиде в кухнята да я изхвърли в кошчето за боклук. Беше жалка гледка.
После дойде полицията.
И тогава започна.
Онова, което така и не свърши.
От време на време Лоръл се чудеше дали ако Пол не беше болен през онзи ден, ако се беше прибрал у дома след първото ѝ позвъняване, с намачканите си официални дрехи, обезпокоен и притеснен, и беше седнал до нея, бе я хванал за ръката, а не дишаше през устата, не подсмърчаше и не приличаше на плашило, всичко щеше да е различно? Дали щяха да го преживеят заедно? Или нещо друго щеше да я накара да го намрази?
Полицията си тръгна в осем и половина. Хана се появи на прага на кухнята малко по-късно.
– Мамо – каза тя извинително, – гладна съм.
– Съжалявам – отвърна Лоръл и погледна кухненския часовник. – Господи, да, сигурно си освирепяла от глад. – Тя стана с усилие на крака и разгледа отнесено съдържанието на хладилника с дъщеря си.
– Може ли това? – попита Хана и извади една пластмасова кутия с последната порция лазаня в нея.
– Не – Лоръл я изтръгна от ръката ѝ. Дъщеря ѝ примига насреща ѝ.
– Защо?
– Просто не я пипай – отговори тя, но този път по-спокойно.
Лоръл ѝ приготви препечена филийка с боб и я гледа през цялото време, докато се хранеше. Хана. Средното ѝ дете. Трудното. Изтощителното. Онова, с което не искаше да попада на самотен остров. И една ужасна мисъл мина през главата ѝ – толкова бързо, че едва я отчете. По-добре ти да беше изчезнала, а Ели да хапваше препечена филийка с боб. Лоръл докосна бузата на Хана с длан, съвсем нежно, и излезе от кухнята.
Публикувай коментар
