В навечерието на Деня на народните будители „Рана“ на Захари Карабашлиев стана носител на престижната национална литературна награда „Елиас Канети” 2025 г. Отличието му бе връчено по време на официалната церемония в Русе, където писателят бе награден за „хуманността и космополитизма“ в романа си.
Изданието бе отличено от 7-членния състав на комисията със състав литературния историк и теоретик проф. дфн Пламен Дойнов, проф. дфн Клео Протохристова – литературен историк и теоретик, проф. дфн Пенка Ангелова – председател на Международно дружество „Елиас Канети”, доц. д-р Велислава Донева – РУ „Ангел Кънчев“, представител на Община Русе, Крум Гергицов – театрален историк и критик, писателката Теодора Димова и Косьо Станев – представител на Постоянната комисия по култура и религиозни въпроси при Общински съвет – Русе.
„Захари Карабашлиев е от онези автори, които умеят да превръщат болката в сила, а историята – в живо, пулсиращо настояще. Чрез тази награда отбелязваме не само таланта на един автор, но и значението на литературата като начин да споделяме преживявания, да съхраняваме паметта и да вдъхновяваме поколенията“, заяви зам.-кметът при връчването на наградата.
„Смисълът на литературата е да превръща преживяването в памет.“, сподели самият автор и допълни: „Благодарен съм на всички, които пазят жив спомена за големия Елиас Канети, за когото въпросът за паметта беше център, фокус, двигател на целия му творчески път, за писателя и философа, който вярваше, че да помниш означава да носиш отговорност пред миналото, пред преживяното от другите, пред скъпите мъртъвци, пред самия език“.
„Рана“ бе избрано сред попадналите в краткия списък с номинации Радослав Бимбалов с „Ти, подобие мое“ (Изд. „Сиела“), Георги Господинов с „Градинарят и смъртта“ (Изд. „Жанет 45“), Деян Енев с „Шейсет разказа“ (Изд. „Жанет 45“), Виолета Радкова с „И леглото ни е зеленина“ (Изд. „Жанет 45“), Иван Станков с „На два гласа“ (ИК „Хермес“) и Красимир Димовски с „Тезеят в своя лабиринт“ (ИК „Хермес“).
Разтърсващият исторически роман „Рана“ се появи в края на 2023 г. Книгата, която разказа забравената история на България от началото на XX век, веднага спечели любовта на читателите. Изданието се превърна в един от бестселърите на годината, грабна приза на Столична библиотека за „Най-четена книга на 2023 г.“, както и наградата „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ и донесе на своя автор Специалната награда на Столична община за изключителни постижения в областта на изкуството.
Базиран на хиляди страници историческа литература и източници – документи, войнишки дневници, мемоари и лична кореспонденция, „Рана“ е красив разказ за смелостта, състраданието и любовта в годините на Междусъюзническата война и Първата световна война. Роман за забравените български герои и мъченици, които поради политически или идеологически причини са били превърнати в бележки по линия в учебниците. Роман, който повдига завесата към някои от най-драматичните събития в българската история и съхранява родовата памет на хиляди семейства.
Със забележителна точност и топлота Карабашлиев описва София между 1913 и 1916 г. в страници, които разгръщат пред очите ни като в черно-бял филм улици, кафенета, сцени, емоции, събития. През съдбата на студента по право в Софийския университет Сава (бежанец от Одринско) и генералската дъщеря Елиза читателят се потапя в атмосферата на столицата, която е приела и подслонила хиляди бежанци от жестокостите в Тракия и Македония.
Срещите на Захари Карабашлиев с читатели из цяла България предизвикаха широка обществена дискусия и отличиха романа като творба както с литературна и историческа, така и с емоционална стойност.
Тези срещи утвърдиха „Рана“ като новаторски подвиг на българската литература, който изследва и лекува пукнатините в основите на нашата идентичност и национална гордост.
Захари Карабашлиев е автор на романите „Опашката“, „Хавра“, „18% Сиво“ (преиздаван многократно), „Жажда“, на пиесите „Талант“, „Неделя вечер“, „Опашката“, „Лисабон“, на сборници с разкази, есета и още множество публикации. Носител е на наградите „Роман на годината“ на Фонд „13 Века България“ (3 пъти), „Христо Г. Данов“, „Портал Култура“, „Хеликон“, „Цветето на Хеликон“ (3 пъти), „Златен лъв“, „Писател на годината“ на Столична библиотека (2 пъти), театралната награда „Аскеер“ и др.
Из „Рана“ от Захари Карабашлиева
*
И ето най-сетне вятърните мелници. Много вятърни мелници. Красиви картини на невидим художник – тежките им гребла са замрели сега в жегата, неподвижни, спрели, като да изчакат да стане ясно кой ще е победителят днес, та тогава да започнат да мелят.
Приближава група немски войници, свели глави, носят на раменете си труп на офицер в удивителна униформа. Сава спира един от крачещите зад групата подофицер и пита кой е загиналият. Това било тялото на принц Фрид- рих, правнук на кралица Виктория, отговаря немецът равно, като току-що да го е прочел в някоя енциклопедия. После пояснява, че принцът и десетина бойци останали изолирани от своите в една низина под мелниците и врагът ги обградил, избили ги до крак. На Сава му дожалява за този принц, намерил смъртта в един добруджански бостан, и решава да каже на германския подофицер: Животът не се мери по дължина, а по съдържание, хем цитира Дрангов един вид, хем и упражнява немския си всеки път, когато може, дори тук, дори преди атака. Немецът го гледа безизразно. А всъщност сигурно въобще и не го чува, защото точно тогава румънската артилерия започва яростна стрелба.
И все пак колко жалко за принца. Не че за загиналите с него войничета не е жалко, мисли Сава, докато крачи пред взвода си. После командва „по-бързо“ и излизат от царевичака, пресичат тесен път между синорите и вече са в поле, засипано с дини и пъпеши – докъдето стигне поглед.
Внезапно затракват картечници. Пада войник. После втори, трети… по дяволите. Какво става?
„Напред“, командва Сотиров и собственият му глас – прегракнал и непознат – му дава кураж.
И вдига револвера, не че има нужда, но го вдига и се затичва.
„Урррррра“ се надига зад него, като че се откъртва от земята – ниско и гърлено, тъмно и страшно, мътна вълна, която сякаш го тласва в безразсъдна атака – срещу тракането на картечниците, срещу тътена на оръдията.
Боят – най великата драма на света, пак от записките му на Дрангов, с които е запълнил цял бележник. Заедно с много сентенции от Ницше, от когото пък учи усърдно и немски език. Установил е, че Дрангов и Ницше едновременно си приличат и си противоречат. Те дори си противоречат сами на себе си. Дрангов например казва на едно мяс34
то: Личното „аз“ е най-омразно. Аз е нищожно; ние – всемощно. А по-нататък в същата книга пише: Личността е светиня. Чувството за лично достойнство е сила. Как да го разбираш това?
Ницше пък си противоречи на всяка втора страница, но по необясним начин с това изгражда някакъв нов, различен смисъл. … трябва да съм борба и сбъдване, и цел, и противоречие.
То и Христос си противоречи. Да не мислите – казва, – че съм дошъл мир да поставя на земята. Не мир дойдох да донеса, а нож.
Христос? Нож?
И командата е сега „На нож“. Всички викат ужасно силно, трябва да се крещи, да крещиш, да се дереш – първо, за да изплашиш врага, а по-важното – да заглушиш гласа на страха в собственото си сърце. Трябва да се крещи неистово. На нож. На нож. На нож.
А ето ги гърбовете на врага – изскачат от плитките си окопи, изоставят минохвъргачки, картечници, ранени и тичат стремглаво към вятърните мелници.
Бойците му стигат задъхани до позициите им, някои прескачат окопите и продължават, други се забавят, не прощават на никого, когото настигнат в траншеите или навън. Без пощада мушкат щиковете, не признават нито преклонена глава, нито вдигнати ръце, ни бели парцали. Доубиване с приклади и лопатки… на групи, поединично – и то с такова усърдие, като че всичко това е някакво обучение, някаква игра, в която никой не страда наистина.
За царя, за отечеството хрущят ножове, докато се забиват в чуждия гръб, ръмжат гърла, докато разбиват нечия глава с приклад.
Убивай колкото можеш повече. Убивай, не щади. Умри, но победи – сякаш не Дрангов е писал тези думи за войната, а самата война е писала в тетрадките му.
Тръбите свирят „отбой“.
*
В разговорите си, а и в разменените писма, Сава и Елиза имаха някои сходни, но други категорично противоположни схващания.
Например за националния идеал, за който той понякога говореше тъй пламенно.
Но що е това национален идеал, ще го репликира тя? Не е ли той справедливост и човещина? И не е ли това идеал не само национален, а всечовешки? Не съвпада ли той с идеалите и на други народи?
Навярно, отговаряше той. Но ние можем да говорим само от наше име, от народа, от който излизаме, тоест за нашата си справедливост и нашата си човещина.
– В името на тази справедливост и човещина понякога се извършват несправедливости и нечовещини от самите нас, които идваме да сложим край на чужда несправедливост и нечовещина? Видяхме ужасните Балкански войни…
– Гърци, сърби и турци извършиха големите престъп-
ления в последната война срещу нас.
– О, мили Сава. Аз бях в Германия тогава и четях у дома и немска, и френска преса. И в самото начало всички толкова ни симпатизираха, уверявам те, всички бяха на наша страна. Биехме се срещу вековния си поробител, побеждавахме бързо, триумфирахме – а там обичат да съчувстват на малкия герой, който излиза срещу великана Голиат и го побеждава. И ние бяхме този Давид – само трийсетина години след своята свобода и обединение отидохме да освобождаваме своите братя и сестри.
– Точно така. Воювахме, за да поправим една несправедливост.
– Но симпатиите секнаха отведнъж, щом се обърнахме срещу съюзниците си и се превърнахме от освободители в завоеватели. Вестниците започнаха да бълват едно от друго по-сензационни разкрития за „българските зверства“, за нашите „варварства“, все повече ни изобразяваха като чудовища и людоеди.
– Съюзниците ни изкараха такива пред Европа. Оказаха се гении на пропагандата, шапки долу за което. Оказа се, са били добре подготвени за това, а ние сме били наивници.
– За европейската преса нямаше нищо друго освен сръбска, гръцка и румънска версия на нашето „престъпно безумие“. Беше ужасно.
– Но колко далеч бе това от истината! Такива ли бяхме? Такива ли сме ние? Ние първо изгубихме информационната война, а после и другата.
– Аз добре зная, че не сме такива. Но как можех да обясня това на съученичките си в Германия, на учителите си? Европа се обърна срещу нас. Общественото мнение в Германия, Австрия, Франция бе вече формирано.
– От лъжи, една от друга по-зли лъжи, които после бяха опровергавани една по една.
– Точно така – после. Но тогава бяха „изнесени от пресата“ факти. – Тя замълчава, загледана надолу, после казва: – Понякога си мисля, че се упражнявах в пианото много по-усърдно от всички останали, само и само за да покажа, че не съм дивачка, да се докажа, че съм по-добра от всички. Исках да ги победя на тяхна територия – музиката.
*
Публикувай коментар
