Паметният „Ноември 1942 г.“, когато настъпва повратната точка във Втората световна война, оживява през очите на съвременниците в мащабното историческо изследване на един от най-изявените шведски историци Петер Енглунд, което вече е в книжарниците в превод от Любомир Гиздов (ИК „Сиела“).
Сред страниците му Енглунд се доближава до истинското лице на войната и насочва фокуса си към събитията от „Ноември 1942 г.“, но не през призмата на бойните полета, политическите тактики и военните лидери, а през историите на 40 личности от целия свят.
Оставили богат документален материал за своите преживявания, мисли и чувства в този период, разказите на тези личности изкарват на преден план всички онези детайли, които обикновено може да откриете само в бележка под линия. По този начин пред читателя се разгръща богата плетеница от биографии и съдби, запечатала какво наистина е представлявала войната за отделния индивид.
Експериментално в подхода си, изследването на Петер Енглунд ни представя своите dramatis personaes – сред тях има както популярни личности като Албер Камю, Василий Гросман, Лидия Гинзбург, Ернст Юнгер, Вера Бритън, така и със съвсем обикновени хора, изправили се срещу немислими предизвикателства.
Базирана изцяло на често непознати досега лични дневници и спомени, „Ноември 1942 г.“ ни среща с пехотинци в Сталинград, американски пилоти в Тихия океан, младо момиче в Шанхай, студентка в Париж, домакиня от Лонг Айлънд, китайски корабокрушенец, затворник в концлагера „Треблинка“, корейска пленница на японците, германски подводничари, създателите на първия атомен реактор в Чикаго, а също и с тези, които снимат един филм, обречен да стане класика: „Казабланка“.
В тази изключително новаторска и вълнуваща книга шведският учен успява да сведе епохалното събитие до неговия основен компонент – индивидуалното преживяване. А то е от критична важност в месец като „Ноември 1942 г.“, когато войната рязко сменя посоката си и след него е само въпрос на време силите на Оста да загубят. Давайки глас на истинските потърпевши от тази глобална катастрофа, Петер Енглунд има за цел да представи необхватния ѝ ужас в най-големия му мащаб – без да превръща жертвите в историческа формалност или просто част от една обща цифра.
Впечатляваща по мащаба си и изпълнена с истинско уважение към паметта на всички загинали, тази смела историческа панорама пресъздава с поразителни детайли преживяванията на обикновения човек, изправен срещу необикновени предизвикателства.
Преводът на тази книга е осъществен с финансовото съдействие на Шведския съвет за култура.
Из „Ноември 1942 г.“ от Петер Енглунд
1–8 НОЕМВРИ
ПЛАНОВЕ, ГОЛЕМИ И МАЛКИ
„Противно на всяка логика един и същи човек в един и същи момент може да прояви едновременно съчувствие и бруталност; а самото съчувствие така или иначе не следва никаква логика.“
„Смъртта може да бъде успешно потисната именно защото е невъзможно да бъде преживяна.“
„Седмица по-рано унищожаването на един батальон би отнело половин ден. Сега цели полкове биваха заличени за четиридесет и пет минути.“
Когато трябва да обясни на някого, Вили Петер Реезе казва, че се намират „до Ржев“[1]. В момента е спокойно, което означава, че няма масирана съветска атака, но са под кажи-речи постоянен обстрел от снайперисти и леки миномети. Не могат да използват печката през деня, защото димът от влажната дървесина незабавно привлича вниманието на вражеския огън. А когато се намират в окопа, няма какво да ги предпази от рязко снишаващите се снаряди, не и ако паднат достатъчно близо. Реезе е присъствал, когато открили техен другар, претърпял директно попадение през нощта. Стените на окопа били тапицирани със замръзнала карантия и парчета плат, мозък и месо, а мъртвият бил напълно неразпознаваем.
За поредна нощ така нареченият от Реезе „бог на съня“ временно и измамно го отнася у дома, далеч от всичко това. (Лесно е да си представим пробуждането.) Тъмнината се превръща в ден. Още една зора над ничия земя, над горички, блата и изсъхнала, кафеникаво-жълта лятна трева. Тихо е. Той пише: „Красотата на тези часове си струва множеството нощи, изпълнени с ужас и мъки“.
*
Връщаме се при Урсула Бломберг. Макар и да живеят в Шанхай само временно, тя и родителите ѝ нямат голям избор, докато чакат да настъпи мир, за да могат да продължат към крайната си цел, която е САЩ. В озоваването им в Шанхай няма нищо мистериозно. Когато семейството започва пътуването си по море през пролетта на 1939 г., тази космополитна метрополия е, общо взето, единственото пристанище в целия свят, което все още приветства безрезервно еврейски бежанци от Германия. Репутацията на града като покварен, греховен, объркващ и опасен не е от особено значение: през последните години там са пристигнали осемнайсет хиляди души.
Понякога я обземат мрачни мисли: например, когато си спомня за всички британски, американски, холандски и френски цивилни граждани, които са изчезнали, интернирани от японците в голям лагер до Усун; или когато си мисли за роднините си, останали в Германия – как ли са те? Години по-късно, когато разсъждава върху този период като възрастна, Урсула ще види ясно как „известно време животът ни течеше без външни сътресения и бяхме приспани от фалшиво чувство на чисто егоистично удовлетворение“. Помага също така фактът, че тук цари най-дълбок мир и японските войници се отнасят с тях с уважение, даже вежливост – все пак са немци, значи съюзници.
Но тревогата се крие под повърхността.
Насред тази обстановка Урсула се радва на неочаквана и парадоксална свобода. Не я притеснява, че вече е късна есен; приятно е, че тежката, влажна жега на лятото е зад гърба им. Новосъздадената бояджийска фирма на татко върви добре, а мама работи от вкъщи като шивачка. Самата Урсула също припечелва по малко, като опитва да преподава английски на три млади, красиви и кикотещи се азиатки, сестри на богат китаец – или по-скоро „сестри“: с времето е разбрала, че те са му наложници. Когато времето позволява, играе крокет и пинг-понг със „сестрите“, а когато е студено или дъждовно, както сега в началото на месеца, играят на карти.
*
Музикално интермецо: Денят започва да захладнява. Те стоят под лъчите на превалящото пустинно слънце и пеят псалми под акомпанимента на – колкото и да е странно – саксофон. Непознатите гласове се извиват, песента заглъхва и всички обичайни звуци се завръщат: шумът от двигатели, звънтенето от удар на метал в метал, слабите тътени от далечни детонации. Военното богослужение е към края си. Мършавият свещеник с ясното произношение вдига ръка и раздава благословия. Хората свеждат глави. Мъжът вижда, че командирът на полка се е промъкнал напред и – човек би могъл да си представи – го наблюдава малко крадешком. Както обикновено е облечен безупречно, с лъснати копчета, звания, знаците на подразделението му, камшик за езда под мишница и зализан мустак. Командирът ужким също свежда глава, но по-скоро изглежда, сякаш прос-то съзерцава пустинните си ботуши, изработени от велур и вързани толкова прилежно, че връзките от двете страни на стъпалата да са с еднаква дължина.
Човекът, който изучава командира си така внимателно, е мургав 22-годишен старши лейтенант с орлов нос, срамежлива усмивка и дебели очила за четене. Името му е Кийт Дъглас. Той има причина да се оглежда с такова любопитство, тъй като е пристигнал само преди няколко дни и е нов в поделението. Всъщност е част от щаба на дивизията, който е разположен на трийсет километра оттук, но не може повече да понася бездействието, праволинейната военна бюрокрация и безсмислените занимания в офиса, както и срама, че не е разпределен на бойното поле, особено сега, когато започва голяма битка. „Трябваше да се сдобия с боен опит.“ Ето защо преди три дни, облечен с изпрана униформа, е напуснал поста си без разрешение, качил се е на един камион и сега е тук, след като – с малко или много блъфиране – се е сдобил с позицията началник на отряд от два танка[2]. Което не било особено трудно, тъй като полкът вече е изгубил множество офицери на по-ниски позиции през последните девет дни, откакто е започнало всичко. Днес е неделя, първи ноември.
Командирът на полка взема думата:
Утре подемаме втората фаза от битката за Аламейн. Първата фаза, да прогоним врага от позициите му по протежение на цялата бойна линия, приключи. По време на тази фаза нашата дивизия, нашата бригада, свърши отлична работа. Дивизионният и бригадният генерал са много доволни.
Личи си, че е опитен оратор. (Все пак е и народен представител. От консерваторите.) Отправя лични коментари към избрани индивиди.
Какво изпитва Дъглас към началника си? Противоречива смесица от възхищение и завист, гордост и раздразнение. Командирът на полка символизира всичко онова, което той самият никога не е имал: пари, традиции и добро семейство, частни училища, игра на крикет и лов на лисици в компанията на ловци с червени куртки и не на пос-ледно място, чара и самоувереността, присъщи на хората, родени във висшето общество. Храбростта на командира на полка също е добре известна.
В същото време той е представител на всичко анахронично, дървено и отживяло в британската армия – всичко онова, което е основна причина от 1940 г. насам само и единствено да губят, отново и отново, и отново. Вярно, нерядко по стилен и героичен начин, но загубата си е загуба. Когато формированието пристигнало в Близкия изток преди около две години, то все още представлявало конен кавалерийски полк, а и до момента в офицерския корпус на полка продължава да има много хора, които държат на традициите, което, наред с други неща, се изразява в твърдо презрение към прекомерните технически познания. Това смущава Дъглас от първия ден, когато е бил разпределен в Близкия изток преди една година. Още тогава той бил обучен танков офицер, докато останалите от формированието дори не били виждали танк, в резултат на което веднага, и не без основание, му излязла славата на непоносим всезнайко. Идвайки от обикновено семейство, на Дъглас не просто му е трудно да търпи снобарщината и маниерите на висшата класа, а често се държи напористо и не си затваря устата.
Освен това Дъглас е малко особен. Пише модернистична поезия и по време на брифинги нееднократно се е случвало да го хванат, че си рисува, вместо да слуша.
Командирът на полка завършва речта си:
Този път, във втората фаза, нямаме толкова много работа за вършене. Други ще… ъм… ще се намесят. Генерал Монтгомъри трябва да раздели вражеските сили на малки групи. Нощес новозеландците ще преминат в атака, следвани от 9-а танкова бригада и други танкови формации. Когато генерал Монтгомъри приключи, ние ще тръгнем след тях, за да довършим немските танкове. Това е голяма чест и ваша е заслугата, че възможността беше предоставена на нашата бригада. След като сразим вражеските танкове и ги обърнем на бяг, ще се върнем в Кайро и… ами… ще се изкъпем и ще оставим другите да гонят врага вместо нас.
Речта се приема добре сред войниците и командващите. Дори Дъглас чувства известно приповдигане на духа въпреки скептицизма си.
Групата мъже се разпръсва в бързо падащия здрач. Предстои им много работа, докато се подготвят за нападението утре сутрин. Всички танкове трябва да се заредят с бензин, масло, вода, муниции, храна. Интендантът раздава чорапи, куртки и други резервни дрехи, без да иска от войниците да подписват формуляри, че са ги получили: знак, че положението е сериозно. И тази нощ небето е ясно и звездите светят ярко.
[1] „До Ржев“ е вид стенографско съкращение, обозначаващо дългата над 200 км издатина в немската фронтова линия, остатък от неуспешния опит за превземане на Москва през 1941 г., която е така очебийна дори на карти с висок мащаб, че привлича голямо внимание от страна на стратезите и от двете страни, реални или самозвани. Поради близостта с Москва Хитлер иска да запази тази географска аномалия, а по същата причина Сталин иска да я заличи, така че и двамата настояват това да стане „на всяка цена“ – военновременното клише, разгърнато в най-пълната си и ужасяваща форма именно при тези двама диктатори.
[2] Той не е обучен за вида танкове, които използва ескадронът: „Крусейдър III“. В най-добрия случай само е виждал тяхна по-стара версия.
Публикувай коментар
