Внимавай на кого се доверявaш в света на онлайн запознанствата… защото никога не знаеш коя „Убийствена първа среща“ ще ти бъде последната!
Мрачно предупреждение към читателите отправя новият шеметно забавен трилър от писателя и журналист Л. М. Чилтън, който ни кани на „Убийствена първа среща“ с много сюжетни обрати и обилна доза черен хумор.
Максимата „любовта изисква жертви“ е взета твърде буквално в това интелигентно и напрегнато криминале в духа на бестселърите „Как да убиеш семейството си“ на Бела Маки и поредицата за Финли Донован от Ел Косимано.
Не четете надолу, ако не сте готови за любов, за която си струва да убиеш.
Из „Убийствена първа среща“ от М. Л. Чилтън
Първа глава
Върнах се в сепарето, за да заваря Сара, завързала очите си със сватбената си лента, да размахва недодялано изработен картонен фалос във въздуха. Момичетата напразно опитваха да я упътват към правилното място на рисунката на нелепо мускулест мъж, чиято глава беше заменена със снимка на лицето на Ричард.
Седнах си на мястото и успокоена от факта, че Сара нямаше как да ме види, прехвърлих останалите снимки на Паркър в Конектор. Беше отметнал всички класики като да позира с двама (не толкова добре изглеждащи) приятели, да държи евтин наглед трофей на работен купон и мрачна черно-бяла снимка, както и една, на която бе облечен като зомби за Хелоуин, но така, че ти ставаше ясно, че той все пак си е много привлекателен.
Е, ще призная, че собственият ми профил не беше поразяващо проторенесансово произведение на изкуството. Да де, прекарах цял следобед, който никога няма да си върна, в опити да създам сексапилен, забавен и невъзможен за пренебрегване профил в приложението, но накрая се предадох и изрових няколко стари снимки от дълбините на камерата ми. Спрях се на пет, които варираха от „сладка и го знае“ до „небрежно сексапилна, без да го осъзнава“ и накрая ето ме и мен: Гуен, на 29, бариста, Истборн, офи циално на пазара. И независимо колко неприятно звучеше да бъдеш „на пазара“, все пак беше забавно. Е, казвам, че беше забавно, но всъщност повече от мъжете, с които си съвпаднахме, бяха или а) пълни откачалки, или б) стопро центови използвачи. Така че вероятно по-правилното определение за любовния ми живот би било „интересен“.
– Близо ли съм? – извика Сара и почти събори поднос с току-що направени „Белини“ в скута ми.
– Близо беше да ме залееш – сопнах се. – Ричард кога ще дойде?
– Ъ, деанам, доста съм заета в момента, Гуен – каза Сара и се обърна по посока на гласа ми. – Всеки момент, предполагам.
– Добре – казах и Сара внезапно се извърна надясно, като този път улучи питиетата на масата.
Момичетата изпищяха в унисон, докато опитваха да избягат от пръските просеко. Сара свали превръзката си и огледа погрома, а после неодобрително поклати глава към мен.
Забавните правени по поръчка сладки с форма на сърца, надписани с остроумия като „МОЖЕШ ДА ПУКНЕШ ПЪРВА“, ВЪЗРАСТТА ТИ Е ОК“ И „ТАЗИ ВЕЧЕР ИЗБЕРИ НЕТФЛИКС“ бяха пръснати на масата и бавно се разпадаха, докато попиваха разлетите коктейли.
– Ти ми каза, че е добре! – провикна се тя.
– Не, имах предвид, че… няма значение – отвърнах, докато забърсвах смачкани парченца плодове от дънките си. – Сбърках. Ще ида да донеса още.
Прекосих дансинга и рефрешнах приложението, докато вървях към няколко души, които се поклащаха неритмично на Ед Шиъран. Преди да стигна до бара, получих съобщение.
Паркър: Адско моминско парти? Звучи забавно. Може ли да дойда?
Взех си табуретка, поръчах питиета плюс допълнителен шот текила за мен и написах съобщение в отговор.
Гуен: Не, не може! Но бихме могли да се видим в „Браун Дерби“ до павилиона?
С малко късмет можех да се измъкна оттук, преди Ричард да дойде. Докато отивах да платя, чух глас от другия край на бара и погледнах към мъжа със смачканата риза, който размахваше „Мастъркард“ към мен.
– Позволи ми – ухили се той.
Макар че изглеждаше, сякаш идва право от важна среща на управителния борд на дружество с ограничена отговорност, в което работеха хора на средна възраст, преполовената халба пред него очевидно не му беше първото питие за вечерта. Сакото му беше преметнато на бара и докато говореше, потните петна под мишниците му сякаш се разпростираха върху вече не толкова бялата му риза.
– Не, благодаря, с тях съм – казах и посочих сепарето.
Незабавно забих нос в телефона, в случай че някаква част от изречението ми би могло да подскаже, че всъщност най-голямата ми мечта е да бъда прелъстена от продължаващ да се поти мъж, застанал под лошо осветление. А дори и случаят да беше такъв, „Tragedy” на „Степс“ гърмеше така, че превръщаше всеки опит за разговор в упражнение по четене по устни. Написах ново съобщение на Паркър
Гуен: Хей, натъкнах се на регионалния мениджър на „Сейнсбъри“ тук. Трябва да се спася! Какво ще кажеш, в „Дерби“ в десет?
Барманът подреди пет „Белини“ на поднос и плъзна шота текила към мен. Огледах клуба, още нямаше и следа от Ричард, но момичетата се бяха преместили на дансинга.
– Хайде де, хайде де – зашепнах на телефона с надеждата Паркър да се съгласи и да успея да се измъкна, преди Ричард да е довтасал.
Усещах как онзи тип на бара ме изгаря с поглед и наис тина, когато вдигнах очи към него, въртеше пръста си около вече празната си чаша и ми се усмихваше.
– Тенекия ли ти вързаха? – провикна се към мен. – Е, аз още съм тук, сладурче, пийни едно с мен.
– Не, благодаря – отсякох решително.
– Ха, не говори с непознати, нали все това казват? – подметна той. – Мислех, че напоследък всички момичета като теб правят точно това. Разговарят с непознати по телефоните си?
Пренебрегнах го, изгълтах текилата и вдигнах подноса с питиетата. Дори да можех да измисля някакъв жалък отговор, реших да запазя енергията си за нещо по-полезно като например да се отърва от него колкото се може по-скоро.
– Не съм точният непознат, а? – подвикна ми, докато се отдалечавах и балансирах подноса с една ръка, докато рефрешвах Конектор с другата. Още нямаше отговор от Паркър, така че пъхнах телефона в задния джоб на дънките си.
Щом стигнах средата на дансинга, видях Ричард, увит във водонепромокаемо яке, зачервен от смразяващия студ навън, да си пробива път в тълпата към момичетата. Погледнах през рамо и се зачудих дали да не се укрия до бара, но видях онзи чиновник да ме зяпа с практически оплезен език.
Спрях рязко. Точно в този миг телефонът ми най-сетне избръмча. Докато придържах подноса с една ръка, го извадих и прокарах палец през екрана, за да го отключа.
Паркър: Извинявай, трябва да променим мястото. Там не е безопасно за мъже като мен.
Отдолу ми беше пратил линк към местен новинарски сайт със заглавие „Полицията съветва за повишено внимание, след като бегачи открили мъртъв мъж“.
Отворих го; стомахът ми се сви, докато страницата зареждаше, за да покаже снимка. Симпатичен младеж с червеникаво руса коса се усмихваше на церемонията на дипломирането си и ми се стори, че е някой, когото съм познавала.
„Тялото на Роб Хамилтън е било открито в шест и трийсет сутринта от двама бегачи в парк „Суверен“, гласеше първото изречение.
В този момент ръцете ми се превърнаха в желе, подносът с питиетата падна от ръката ми, оранжевата течност полетя към осветения под.
Момичетата погледнаха сепнати, а няколко от танцуващите отскочиха, за да избег нат пръските. Роб не просто изглеждаше като някого, когото съм познавала.
Той беше мой познат.
Бях на среща с него преди две седмици.
Публикувай коментар
