Спомняме си успехите на българските отбори в Европа с книгата „(Не)забравените мачове“ (ОТКЪС)

Кои са футболните срещи от европейските турнири, записани със златни букви в историята на българския спорт – това припомня новата вълнуваща книга „(Не)забравените мачове“ от Илия Иванов.

С историите, базирани на спомените и личните разкази на главните действащи лица, спортният журналист ни връща към времената, когато величия като Йохан Кройф, Герд Мюлер, Роберто Баджо, Фабио Капело, Еузебио, Алекс Фъргюсън и много други трудно се опълчваха срещу българските отбори.

Читателите ще преживеят (отново) „(Не)забравените мачове“ на родни клубни тимове срещу футболните страшилища  „Барселона“, „Ливърпул“, „Манчестър Юнайтед“, „Ювентус“, „Милан“, „Байерн“ (Мюнхен) и много други. И ще срещнат познати любимци като Аспарух Никодимов, Петър Зехтински, Спас Джевизов, Атанас Пашев и още обичани спортисти.

Изданието ни връща към славните мигове, когато:

• два мача не бяха достатъчни на „Ювентус“ да пречупи пловдивското „Юве“;
• Алекс Фъргюсън страда срещу „Марек“ в Дупница в европейския си дебют;
• „Левски“ се изправя срещу „Барселона“ и „Аякс“ и прави големия си пробив в Европа;
• ЦСКА си извоюва прозвището „убиец на европейски шампиони“;
• Роберто Баджо и „Ювентус“ гостуваха в Града на стоте войводи.

С вълнение, спортен хъс, уважение и доза носталгия Илия Иванов ни праща на истинска обиколка през футболна България, задължителна за почитателите на затрогващия филм „Гунди“ и на книги като „Най-великите мачове“ от Джейми Карагър.

„(Не)забравените мачове“ вдъхва гордост и припомня защо футболът е любимият спорт на милиони зрители – „защото до голяма степен е олицетворение на мечтите ни. Колкото по-големи са те, толкова по-далече можем да стигнем.“

Илия Иванов е дългогодишен редактор и репортер в спортния сайт Sportal.bg. Създател е на проекта в социалните мрежи FootballStorycast. Работата му е насочена както към това да припомня на хората славната история на футболна България, така и да търси корените на днешните проблеми и начин тези (не)забравими мачове да се върнат.

 

Из „(Не)забравените мачове“ от Илия Иванов

Роберто Баджо и „Ювентус“ гостуват в Сливен

***

За първия двубой на родна земя италианците кацат в Бур­гас, след което с автобус поемат към Града на стоте войводи. Край морето фенове и журналисти посрещат звездната селекция на итали­анците. Тук мненията са разнопосочни. Според някои Роберто Бад­жо и съотборниците му показват надменност и не искат да се спират много-много и да дават автографи. Все пак има играчи, сред които е и Тото Скилачи, които проявяват уважение към родните запалянковци. Делегацията на „Ювентус“ потегля към Сливен с автобус. По-късно Баджо признава пред журналистите, че е възхитен от природата у нас и най-вече от местността Карандила. И как да е иначе? Сливен е раз­положен в подножието на южните склонове на Сливенската планина, с която започва Източна Стара планина, което пък е предпоставка от града и към града да се откриват чудни и завладяващи гледки. След години, в интервю за своя идол Зико, Роберто Баджо говори за нашата красива страна: „Бях трогнат от доброто посрещане в тази стра­на. За малкото време там намерих приятели, с които поддържам връзка и в момента. В България футболът заема важно място в живота на хората. Слушал съм за курорта „Златни пясъци“. Бих отишъл със семейството си там“.

Наставник на „Ювентус“ е Луиджи Майфреди, който не се задържа много в отбора, наследил го от легендата Дино Дзоф. Краткият му едногодишен престой в „Ювентус“ обаче съвпада с мачовете срещу „войводите“. Отборът отсяда в хотелския комплекс „Шато Алпиа“, бившата резиденция на Тодор Живков, а Роби Баджо е единственият, настанен в самостоятелна стая. Построена в алпийски стил, резиден­цията е била използвана за приеми на партията, както и за настаняване на чуждестранни гости.

В лагера на „Сливен“ се усеща леко стъписване, но в никакъв случай страх. Футболистите на българския отбор подхождат към мача и съперника с нужното уважение. За да свали напрежението и да раз­весели своите момчета, наставникът на отбора Никола Иванов пуска шега, която има положителен ефект.

„Какво бе? Какви са тези? Някакви си от село Ювентово ще идват тук да ни бият.“ С тези думи Иванов иска ясно да покаже на възпитаниците си, че срещу тях на терена ще излязат хора – също с една глава, два крака и две ръце.

Атмосферата в града е приповдигната. Всеки иска да зърне звезди­те на „Ювентус“ и да си вземе автограф, който да пази години наред и да показва на наследниците си. За разлика от пристигането си в Бургас, този път Баджо е в настроение и се шегува с всеки. Под прицела му е неговият съотборник и добър приятел Тото Скилачи. Пред журналисти­те Баджо казва: „Ще купя перука на Тото, защото с тази негова коса и прическа ми е неудобно да го водя със себе си по улиците“.

А улиците са пълни с фенове. Без изненади, стадион „Хаджи Ди­митър“ е препълнен до краен предел, а „Ювентус“ печели с 2:0 имен­но след голове на Скилачи и Баджо. Първият се възползва от чудесно центриране на Казираги и позиционирал се около малкото наказател­но поле, с глава праща топката зад вратаря Данчо Йоргов. „Божестве­ната опашка“, както е известен Баджо, оформя крайния резултат с то­чен удар от дузпа, отсъдена за нарушение на стража Йоргов. Въпреки загубата феновете са горди и доволни. „Сливен“ не се дава толкова лесно на „Юве“ у дома и мачът е доста интересен за всички, които из­пращат с аплодисменти футболистите на двата отбора.

В стартовия състав на „Сливен“ е младият и много талантлив защитник Иван Василев. Роден през 1967 г. в Казанлък, той оставя следа по българските терени, като играе още за „Локомотив“ (Горна Оряховица) и „Левски“ в елита. Неговата задача в тези два мача с „Ювентус“ не е никак лека. На него е поверено да пази персонално Роби Баджо, за когото вече говори целият свят. Наглед непосилна за­дача, с която Василев се справя в първия двубой. Той е нашият герой, с когото ще ви запозная и който ще ви разкаже повече за футболния връх на „Сливен“.

„Завоювахме си участието в Европа, след като спечелихме Ку­пата на България срещу ЦСКА. В интерес на истината полуфина­лите срещу „Етър“ бяха по-тежки за мен и по-натоварени. Още тогава знаехме, че ако спечелим, пътят ни към европейските тур­нири е осигурен. Правилникът беше такъв, че ЦСКА нямаше как да участва в два турнира едновременно. Вече имаше квота за КЕШ и се освобождаваше квота за КНК.

Тогава жребият беше директен, за разлика от сега, където се отсяват отборите. Веднага ни се падна „Ювентус“ за добро или лошо. Нямаше страх, а по-скоро респект, защото идваха сериозни имена. Може би изходът беше предопределен още с изтеглянето на жребия. Тогава нямаше как да познаваме отбора им по най-добрия начин. Сега можеш да гледаш всичките им мачове, та даже и на повторение, но тогава беше по-различно. Знаехме кои футболисти играят в отбора и как играят, но най-важното – знаехме, че няма да ни бъде никак лесно. Доколкото си спомням, нашият оператор и президентът на клуба отидоха да ги гледат.

За града беше истински празник. Стадионът никога не е бил така пълен. Беше препълнен до краен предел, което беше много впе­чатляващо. Въпреки резултата публиката ни подкрепяше и се рад­ваше, че вижда толкова големи футболисти.

Имаше специално посрещане за футболистите на „Ювентус“ от нашия клуб. В общи линии не се представихме никак зле в първия мач. Срещата не премина изцяло под тяхна диктовка. Не бяхме об­речени и противодействахме. Нормално е да ти се налее олово в краката, когато играеш срещу такъв съперник. При една ситуация Казираги направи невероятен финт, литна нашия защитник в ед­ната посока, след което центрира и Тото Скилачи вкара с глава. Имах чувството, че Скилачи удари топката от воле, а не с глава. С такъв синхрон и финес изиграха това положение, че ни матираха с три хода. Имаше размяна на фланелки след мача в Торино, но аз запазих моя екип на „Сливен“. Малко е смешно, но и в двата мача имах задачата да играя срещу Роберто Баджо. Обикновено в онези времена, когато оставаха около пет минути до края, футболисти­те се залепяха до играча, с когото искаха да си разменят фланел­ките. Реших, че фланелката на „Сливен“ ще бъде по-голям спомен за мен. Може би в мен проговори чисто родолюбие и затова не си размених фланелката с Баджо.“

На терена е и Живко Келепов, според когото „Сливен“ се пред­ставя на висота срещу звездната селекция на „бианконерите“. Той е впечатлен от организацията на италианците, които идват с готвач и си носят продукти, защото нямат особено доверие на домакините.

„Бяхме наясно, че ще ни се падне много силен отбор. За наша радост, ни се падна „Ювентус“, защото в него бяха звездите на на­ционалния отбор на Италия от Световното първенство през 90-а година. Имахме възможност да ги срещнем на живо. Ако ни се беше паднал „Манчестър Юнайтед“ или пък „Барселона“, може би за нас нямаше да бъде чак такова удовлетворение. Баджо и Скилачи бяха едни от големите звезди на Световното и сега идваха в Сли­вен.

Атмосферата за първия мач в Сливен беше невероятна. Мачът беше в сряда, а ние от понеделник бяхме на лагер на Минерални­те бани. „Ювентус“ пристигна в понеделник и отседна в бившата резиденция на Тодор Живков. Отборът им дойде даже с готвача си, защото нямаха доверие на нашите готвачи и нашата храна. За Сливен това беше голям празник. Някои останаха изумени, че Баджо им носел топките. Навремето в България се смяташе, че това е срамно и обидно. Само новобранците носеха топките на отбо­рите. Това обаче показа професионализъм и отношение от Баджо. В Сливен загубихме с 0:2, но при 0:1 имаше ситуация в наша полза, при която можеше съдията да отсъди дузпа. Вместо това той даде дузпа за тях в края на мача. Двубоят беше равностоен. Иван Василев опази много добре Баджо и не му даде никакви шан­сове.“

Идва време за реванша на „Деле Алпи“, в който „бяло-черните“ от Торино излизат като победители с 6:1. Единственият доволен от състава на „Сливен“ е Живко Келепов, записал името си сред мал­кото български футболисти, вкарвали гол във вратата на „Ювентус“. В дните преди срещата делегацията на „Сливен“ пристига в Торино и отсяда в хубав и изискан хотел. Вечерята е типична за всеки един италианец – спагети със сос „Болонезе“. Само че облеклото на сли­венската делегация не е от най-подходящите за вечеря като тази. Или по-точно цветът на анцузите, с които Йордан Лечков, Иван Василев и компания са облечени. Белият цвят става мишена за капките чер­вен сос, а непокорните спагети не стоят мирно на вилицата, което по­ражда една комична и в същото време запомняща се история покрай няколкодневното преживяване на българите в Италия. Накапани, но пък сити, българските футболисти са готови да излязат на терена на митичния „Деле Алпи“. Никой не си прави илюзията, че може да от­страни „Ювентус“ след загуба с 0:2 у дома. Моментът е подходящ да видиш разликата и да си свериш часовника срещу отбор от световна класа.

„Трябваше да стане чудо да ги елиминираме в Италия след за­губата с 0:2 в Сливен. Там вече имаше домакински натиск. Имаше го притеснението, защото за първи път играеш на толкова голям стадион като „Деле Алпи“. Това, което ми направи впечатление, е, че още с пристигането нашият автобус влезе в стадиона, мина по незнайни пътища и спря точно пред вратата на съблекалнята.

Там се бяха играли мачове от Световното първенство и в съблекалнята ни още стояха залепени имената на аржентинските футболисти. Бяхме наясно, че ще ни бият, но в първите минути играхме добре и равностойно. В един момент сякаш получиха сиг­нал и в рамките на 15–20 минути такава вихрушка ни завъртя, че ни вкараха три гола. После пак се успокоиха и си подаваха топка­та, без да се напрягат. Втората част излязохме по същия начин, играхме добре и отново за 15 минути ни вкараха три гола като по сигнал. Келепов вкара, за да се отчетем и ние, и това беше. Там разбрах, че ако „Ювентус“ играеха на пълни обороти, щяха да ни вкарат още повече“, спомня си Василев.

Разликата е огромна и „Ювентус“ не оставя съмнения кой е по-класният на терена, но опитът в чужбина, макар и тридневен, поражда в главата на Иван Василев една авантюристична идея. Той започва да мисли дали пък да не остане в Италия и да потърси своя късмет във видимо по-развитата и различна инфраструктурно страна през 90-те години.

„Имаше коренна разлика между Италия и България през 90-те. Аз бях младо момче и в България времената бяха доста тежки. Ми­наваше ми мисъл да остана в Италия, за да търся своя късмет и да не се прибирам. Леко се поуплаших, защото бях сам и не знаех език. След мача останахме да пренощуваме и цяла нощ се чудих дали да не остана. Имах сериозни колебания и терзания. Имах страх от не­известността.“

Кой знае как щеше да се стече животът на Иван Василев, ако се бе решил да остане в Италия през онази безсънна октомврийска нощ след мача с „Ювентус“? Навярно тази мисъл е минала през умовете на много български футболисти, играли за отборите ни през тези години.

Участие в тази книга взе и голмайсторът за „Сливен“ от мача в Торино. Открих Живко Келепов в Германия и му благодаря, че беше така словоохотлив, когато го запитах за спомените му от тези паметни срещи с „Ювентус“. Героят ни е носител на Купата на България със „Сливен“ от 1990 г., като е носил екипите на отбори като „Черномо­рец“, „Берое“, „Черно море“, „Локомотив“ (Пловдив) и „Светкави­ца“. За кратко рита и в Италия, където по ирония на съдбата живее в малко градче в близост до Торино. Именно там, когато разбират, че Келепов бележи във вратата на Стефано Такони, го питат често дали това е най-значимият гол в неговата кариера. Е, и аз не пропуснах да го попитам на кое място поставя това свое попадение срещу вратар, печелил Шампионска лига, Купата на УЕФА, титлата в Италия два пъти, Суперкупата на Европа и Купата на Италия с отбора на „Ювен­тус“. Ще ви изненадам ли, ако ви кажа, че за него гол срещу Такони е равносилен на гол срещу който и да е български вратар?

„Съжалявам само, че в този мач не успях да вкарам хеттрик, защото наистина имах възможност. Такони извади по невероятен начин мои удари. Успях да отбележа веднъж с удар покрай Такони. Много хора ме питат дали това е най-важният гол в моята кариера, но за мен не е. Щеше да бъде по-добре, ако ги бяхме отстранили. Как­во удовлетворение мога да изпитам, след като сме паднали с 1:6?“

Макар „Сливен“ да губи в мача с „Ювентус“, тези две срещи оста­ват завинаги записани със златни букви в историята на българския футбол. Не е често срещано явление такова съзвездие футболисти да акостира в град, различен от София и Пловдив. А в тази книга разши­рихме футболната ни география. По ирония на съдбата най-значимите мачове за „Сливен“ в Европа са оказват отправна точка към залеза на един много силен отбор. Тимът почти се разпада и атмосферата в съблекалнята става, ако не токсична, то доста неприятна. Играчи­те се разделят на групички, а най-вече го отнася наставникът Никола Иванов. Всичко това се случва заради неспазено обещание от страна на клубното ръководство на „Сливен“, което обещава непосилни пре­мии на играчите, без значение дали победят, или пък загубят. По думи на Живко Кепелов на футболистите били обещани по 2000 долара на калпак само за участие, а ако успеят да елиминират „Ювентус“… Майко мила!

„Бяхме един от най-добрите отбори в България откъм селек­ция. Жалко че точно след мачовете с „Ювентус“ се получи голям разрив между нас, между футболистите и между ръководството. От отбор, който можеше спокойно да се бори за тройката, ста­нахме отбор, който се разруши. Бяхме уверени, че ще се предста­вим добре дори срещу „Ювентус“. Разривът, който стана, беше за­ради финансови причини. Бяха ни обещани едни премии за мачовете с „Ювентус“, за които ръководството малко се поизхвърли. След това отборът ни се раздели на групи и се загуби атмосферата. Стартирахме сезона много убедително, но всичко пропадна. Някои от футболистите ни след това играха в „Левски“ и в ЦСКА.

Премиите за мачовете с „Ювентус“ бяха високи за онези го­дини. Нямаше значение дали ще загубим, трябваше да вземем око­ло 2000 долара. Това беше като бонус за това, че сме се класира­ли и ще срещнем „Ювентус“. Бяха ни обещали колосални премии, ако минем през „Ювентус“ – по 10 000. Така се получиха нещата, че имаше разминаване между ръководството и футболистите. Мачът с „Ювентус“ се яви като мача на раздора. Няма какво да се лъжем – имаше раздор и между самите футболисти. Мисля, че треньорът Никола Иванов, който е страхотен наставник, не тряб­ваше да си отиде по такъв начин от отбора. За ръководството съм съгласен – когато нямаш възможност, няма да обещаваш. Може би те са си въобразявали, че ще постъпят големи пари от реклама, телевизионни права и билети. Да, постъпиха някакви приходи, но ние пари не видяхме.“

Че са се поизхвърлили малко с обещанията, е факт! Жалкото е, че отборът на „Сливен“ действително се разпада и през сезон 1992/93 изпада от футболния ни елит, като в крайна сметка преустановява дей­ността си през 1998 г.

„Във втория мач в Торино ситуацията беше съвсем друга. Ня­махме шансове и излязохме освободени да играем футбол. В първи­те 20 минути създадохме 3–4 невероятни положения. Вратарят им Такони ми спаси два хубави удара. След това Данчо Лечков излезе сам срещу вратата, а съдията измисли засада. „Ювентус“ излезе леко отпуснато, но след това се видя опитът им. Беше срамота, отидохме в Торино с по 30 евро джобни, с които си купихме по едно списание и по един сладолед. Бяхме се уговорили с Хеслер, доколко­то можехме на английски, да си разменим фланелките след края на мача. Стана така, че не успях да стигна до него. Всеки след мача започна да бяга нанякъде и да гони футболист, за да му вземе фла­нелката. Успях да взема на Роберто Галия, който беше от резер­вите. Мисля, че Вальо Стефанов пробяга целия терен, за да вземе фланелката на Баджо“, завършва разказа си Келепов.

С представянето си срещу „Ювентус“ и най-вече заради гола, който бележи в Торино, Келепов привлича вниманието на португал­ския „Шавеш“, където са играли редица български футболисти, сред които Радослав Здравков, Георги Славков, Пламен Тимнев, Лъчезар Танев, Марин Бакалов и други. Всички те поотделно носят екипа на „Шавеш“ в периода 1986–1999 г. До трансфер на Келепов в португал­ския клуб не се стига. От „Сливен“ отхвърлят офертата, защото спо­ред клуба тя е твърде ниска, и така пропада възможността още един българин да играе на „Ещадио Мунисипал де Шавеш“.

„Мачовете с „Ювентус“ бяха възможност за мен да изляза в чужбина. Имаше интерес от португалския „Шавеш“, но от „Сливен“ не ме пуснаха, защото офертата била лоша.“

За футболен Сливен днес остава споменът от спечелената Купа на България и историите от онези няколко дни, в които Роби Баджо е обикалял местността Карандила, пленен от красотата на България. А за нас? За нас остават надеждите един ден футболът ни да може отново да се мери с най-добрите и да се превърнем в онази футболна сила, от която много държави са треперили.

Публикувай коментар