Вдъхновяващата истинска история на двама души, които губят всичко сигурно в живота си и потеглят на изцеляващо пътешествие, оживява в бестселъровия мемоарен роман „Соленият път“ на Рейнър Уин, който вдъхнови предстоящия филм с участието на Джилиан Андерсън и Джейсън Айзъкс („Игра на тронове“).
Продала близо половин милион копия по цял свят, тази изумително красива и жизнеутвърждаваща история кара читателите да усетят соления вкус на тъгата и разочарованието, но и да почувстват успокояващата прегръдка на природата и любовта. И да си припомнят, че домът се намира там, където са онези, които обичаме.
Рейнър и Мот Уин са прекарали целия си живот заедно. Женени от 32 години, двамата преминават през всички предизвикателства на съдбата ръка за ръка, докато един ден здравата почва под краката им не се превръща в плаващи пясъци.
Мот е диагностициран с неизлечимо заболяване. А фермата им – техният обичан дом и източник на доходи – е напът да им бъде отнета след болезненото предателство от един от най-близките им приятели.
Без сигурен покрив над главата си, с недостатъчно средства и само няколко дни преди да останат на улицата, Рейнър и Мот вземат импулсивното решение да тръгнат на пътешествие и да извървят целия Югозападен крайбрежен маршрут на Великобритания.
Новият им дом се оказва купена на старо палатка за 38 лири, всичките им принадлежности са събрани в две туристически раници, а ритъмът на досегашния им живот е заменен от ветровити морски пейзажи, вълни, небе и звезди.
Но колкото е красив, „Соленият път“ е колкото красив, толкова и жесток. Изправени пред хиляда и тринайсет километра път, често не по-широк от трийсет сантиметра, двамата ще трябва да нощуват на открито, да се борят с опасните метеорологични условия и още по-опасната болест на Мот.
И все пак и най-голямото изпитание е по-леко, когато човек има с кого да сподели тежестта му. Окрилена от неуморната любов на Мот, Рейнър има чувството, че двамата заедно могат да победят и времето, и смъртта… А дали ще успеят, ще покаже само „Соленият път“.
С поетичен, изящен и смайващо забавен език Рейнър Уин майсторски разказва своята история, сякаш излязла от страниците на приключенски роман. Блестяща в своята тиха мъдрост, тази книга кара читателите си да потърсят смисъл в хаоса и да се вгледат навътре в себе си, задавайки си въпроса: „Кой съм аз и какво нося в душата си?“.
В духа на вдъхновяващи романи като „Пътешествието“ на Ричард Пол Еванс и „Сред дивата пустош“ на Джон Кракауер, „Соленият път“ ще ви разчувства, разсмее и накара да погледнете на света с други очи.
Из „Соленият път“ на Рейнър Уин
2.
Загуба
Дали пътешествието ни започна онзи ден под стълбището, или в деня, когато слязохме в Тонтън от буса на една приятелка, която ни остави в дъжда встрани от шосето, със свалени на асфалта раници? Или това пътешествие се задаваше с години и чакаше на хоризонта да се стовари върху нас едва когато не ни остане абсолютно нищо за губене?
Онзи ден в съда дойде краят на една тригодишна битка, но нещата никога не свършват според очакванията ни. Когато се преместихме във фермата в Уелс, слънцето грееше, децата търчаха около краката ни и животът се простираше пред нас. Притежавахме изоставена купчина камъни на отдалечено място в подножието на планината. Вложихме всичко от себе си в реставрацията ѝ и работехме по нея във всеки свободен миг, а децата растяха около нас. Тя представляваше домът, бизнесът и убежището ни, затова не очаквах всичко да свърши в мрачна, сива съдебна зала в съседство с игрална зала. Не очаквах да свърши, докато стоях пред съдията и го уверявах, че не е разбрал правилно ситуацията. Не очаквах, че ще нося коженото яке, което децата ми купиха за петдесетия юбилей. Не очаквах всичко да свърши.
Седях в съдебната зала и наблюдавах как Мот чопли едно бяло петънце на черната маса пред него. Знаех какво си мисли: как се стигна дотук? Той беше близък приятел с човека, предявил иска за парично обезщетение срещу нас. Двамата бяха израснали заедно сред тайфа приятели; карали триколки, играели футбол и споделяли юношеските си преживявания. Как се беше стигнало дотук? Двамата запазиха близостта си даже когато останалите от компанията престанаха да общуват. Щом станаха зрели хора и животът ги отведе в различни посоки, Купър започна да се движи във финансови среди, чиято дейност малцина от нас проумяваха. Въпреки това Мот продължи да поддържа връзка с него и те останаха приятели. Вярвахме му дотам, че когато изникна възможност да инвестираме в една от компаниите му, се възползвахме от нея и вложихме значителна сума. Компанията, в която направихме вложението, в крайна сметка фалира и остави след себе си много неплатени дългове. Намекът, че дължим пари, се прокрадна подмолно в живота ни. Първоначално го пренебрегвахме, но Купър постепенно започна да настоява, че характерът на споразумението ни задължава да плащаме въпросните дългове. Първоначално Мот се разстрои повече от краха на приятелството им, отколкото от паричния иск, и пререканията им продължиха с години. Бяхме убедени, че не носим отговорност за дълговете, понеже нищо такова не беше изрично посочено във формулировката на споразумението, и Мот твърдо вярваше, че в крайна сметка двамата ще се разберат помежду си. Вярваше го до деня, в който по пощата пристигна призовка за плащане на дължими суми.
Спестяванията ни бързо се стопиха, погълнати от адвокатски хонорари. Оттам насетне се превърнахме в самозащитаващи се лица, просто в бройка сред непредставляваните от адвокат купища хора, които правителството беше умножило с хиляди след обявяването на най-новите реформи в областта на правната помощ; според закона нямахме право на безплатно процесуално представителство, понеже случаят ни беше определен като „твърде заплетен“, за да отговаря на изискванията за оказване на правна помощ. Тази реформа може и да беше спестила на държавата триста и петдесет милиона лири годишно, но и бе отрязала достъпа на уязвимите хора до правосъдие.
Единствената тактика, с която можехме да си послужим, се изразяваше в непрестанно протакане за печелене на време, като междувременно се свързвахме зад кулисите с адвокати и счетоводители в опит да открием някакво писмено доказателство, което да убеди съдията в истината, а именно, че сме изтълкували правилно първоначалното споразумение и че не носим отговорност за дълговете. Без адвокат на наша страна системата постоянно ни надхитряше и фермата се оказа ипотекирана като гаранция, че ще изплатим исканите от Купър средства.
Трепетно зачакахме нещо да се случи и тогава бедата дойде под формата на иск за придобиване на дома ни, на къщата и земята, на всеки грижливо поставен от нас камък, на дървото, на което си играеха децата, на дупката в стената, където гнездяха синигерите, на раздрънканото парче ламарина около комина, обитавано от прилепите. Иск, който ни отнемаше всичко. Продължихме да протакаме, пускахме молби, молехме за отсрочки и накрая си помислихме, че разполагаме с нужното, тоест с искрящо бял лист хартия, който доказваше, че Купър няма право да предявява иск срещу нас, понеже не му дължим нищо. След тригодишна битка и десет явявания в съда разполагахме с доказателството, което можеше да спаси дома ни. Бяхме изпратили екземпляри от документа до съдията и до адвоката на ищеца и бяхме готови да чуем решението. Носех коженото си яке и бях непоклатимо убедена в правотата ни.
Съдията си преподреди документацията с вид на човек, който не забелязва присъствието ни. Хвърлих поглед към Мот, понеже имах нужда някой да ми вдъхне искрица увереност, но той се взираше право напред. Последните няколко години му се бяха отразили зле; гъстата му коса оредяваше и побеляваше, а кожата му бе придобила восъчно-пепеляв оттенък. Имах усещането, че в него е издълбана дупка; понеже беше доверчив, почтен и щедър човек, предателството от страна на толкова близък приятел го бе разтърсило до дън душа. Постоянна болка в рамото и ръката подкопаваше силите му и объркваше мислите му. Просто имахме нужда всичко това да свърши, за да продължим нормалния си живот, и тогава нямах съмнение, че той ще се почувства по-добре. Но животът ни никога повече нямаше да бъде дотам нормален.
Изправих се и краката ми се разтрепериха така, сякаш са под вода. Държах в ръка листа хартия като котва. Чувах как чайките се дърлят отвън и надават възбудени разсейващи крясъци.
– Добро утро, сър. Надявам се, че сте получили новото доказателство, което ви предоставихме в понеделник.
– Получих го.
– Ако мога да насоча вниманието ви към това доказателство…
Адвокатът на Купър се изправи и си оправи вратовръзката, както действаше винаги, когато се канеше да се обърне към съдията. Беше самоуверен и овладян, каквито ние изобщо не бяхме. Отчаяно се нуждаех от адвокат, душа давах да имам такъв.
– Сър, тази информация, която и двамата с вас получихме, представлява ново доказателство.
Съдията ме погледна укорително.
– Това ново доказателство ли е?
– Ами да, получихме го едва преди четири дни.
– На този късен етап не могат да се предоставят доказателства. Не мога да го приема.
– Но документът доказва всичко, което твърдим в последните три години. Доказва, че не дължим нищо на ищеца. Това е истината.
Знаех какво следва. Исках времето да застине, да го спра и никога да не позволя следващите думи да бъдат изречени. Исках да хвана Мот за ръка, да стана, да изляза от съдебната зала и да я забравя завинаги, да се прибера у дома и да запаля камината, да прокарам длани по каменните стени, докато котката се гуши на топло. Исках отново да дишам, без да ме стяга в гърдите, и да мисля за дома ми, без да ме е страх, че ще го загубя.
– Не можете да представяте доказателства, без да спазвате съответната юридическа процедура. Не, време е да произнеса присъдата. Прехвърлям правото на собственост на ищеца. Трябва да освободите имота в срок от седем дни, до девет сутринта на седмия ден. И така, да преминем към съдебните разноски. Имате ли да кажете нещо по въпроса?
– Да, допуснахте ужасна грешка, всичко това е несправедливо. И не, не ми се говори за разноски, така или иначе нямаме пари, отнемате ни дома, бизнеса, дохода, какво повече искате? – Подът се продъни под краката ми и се вкопчих в масата. Не плачи, не плачи, не плачи.
– Вземам думите ви под внимание и отхвърлям иска за покриване на съдебните разноски.
Мислите ми блуждаеха и трескаво търсеха сигурно убежище. Мот се размърда на стола си и направи почти осезаема миризмата на нагрят сух чакъл и прясно отрязан чемшир, която излъхваше якето му. Децата си охлузваха коленете на този чакъл, докато се учеха да карат колело, и буксуваха на него, когато подкарваха колите си на път към университета. Розите цъфтяха бурно и надвисваха над чемширения плет като клъбца суров памук; скоро щях да започна да махам увехналите цветове.
– Моля да ни дадете право на обжалване.
– Не, отхвърлям правото ви на обжалване. Това дело се проточи твърде дълго; разполагахте с множество възможности да представите доказателства.
Стаята се свиваше и стените ме притискаха. Нямаше значение, че току-що бяхме открили това доказателство и че то съдържаше истината; имаше значение само това, че не го бях представила по съответния начин, че не бях спазила правилната процедура. Какво щях да правя, какво щяхме да правим, какво щях да правя с кокошките, кой щеше да дава на престарялата овца комат хляб сутрин, как щяхме да си изнесем багажа от фермата за една седмица, как щяхме да платим за буса под наем, какво щеше да стане със семействата, които си бяха резервирали почивка при нас, с котките, с яретата? Как щях да кажа на децата, че току-що сме загубили дома им? Нашия дом. Загубихме го, понеже не разбирах процедурата.
Публикувай коментар
