Назад към миналото на българските земи и тайнствата, запечатани в скалните образувания на някои от най-магичните места в страната, ни повежда пътешественикът и търсач на древни загадки Николай Н. Нинов с новата си книга „Маршът на идолите: Скалните стражи от мистична България”.
След успешните издания на „Повторени сънища“, „Времето гледа с десет очи“, „Намерени от чудесата“ и „Видения от древността“, които подтикнаха хиляди читатели да се впуснат по следите на скалните вълшебства в България, приключенецът ни запознава с още приказни форми и магнетични исполини – там, където планината среща небето.
От магнетичните светилищни комплекси около Кърджали, през по-малко познатите скални пазители на Белоградчик, до човекоподобните образи около Банско, Бобов дол и Гърмен „Маршът на идолите“ представя най-въздействащите образци от знакови светилища из цяла България.
През вековете тези скални чудеса се превръщат в обожествявани идоли и култови центрове на древните, които участват като декор в обредите, наред с вкопаните наоколо жертвеници и хранилища за дарове, с всечените олтари, улеи и преливници.
Допълвайки текстовете си със зашеметяващи фотографии, Николай Н. Нинов задава въпросите: кой е оформил тези причудливи композиции високо в скалите – огромните лица, профили, торсове? Ерозията или стихиите? А възможно ли е те да са плод на човешка намеса? Как е изглеждал прастарият свят, споменът за който е запечатан в очите на тези магнетични исполини?
Резултат на години пътешествия и огромна страст към българското културно наследство, „Маршът на идолите“ е тайнствена одисея назад във времето, която очертава пътищата на предците ни и разбулва поне частица от древните мистерии по нашите земи.
Николай Н. Нинов е журналист, писател, пътешественик. Колегите му го наричат търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни. А приятелите – приключенец по дух, с око за скалните вълшебства. През 2012-а той печели фотоконкурса на в. „Дневник“ „Спомен от лятото“, а по-късно споделя историите за пътешествията си в книгите „Повторени сънища“, „Времето гледа с десет очи“, „Намерени от чудесата“ и „Видения от древността“.
Из „Маршът на идолите“ от Николай Н. Нинов
ПРЕДГОВОР
Те бдят от хилядолетия над знаковите скални светилища в България. Изглеждат като чудовища с двойна паст, огнедишащи ципо – крили, навъсени сфинксове, циклопи. Едни са със застинали в ужас човки и усти, други напомнят за ослепени от слънцето кучета, жаби и костенурки. Трети – все така смразяващи в ролята на мегалитни стражи – надзирават с пещерни отвори вместо очи, които ни пронизват и приковават според пада на светлините и сенките. Пазители на свещени пространства, посредници между поклонници и жреци или просто наблюдатели от приказните форми на изветряне са тези исполини там, където планината среща небето? И ако са само природни кодове, имат ли място във вероятността миналото да държи ключа за настоящето? Или обратното?
Предполага се, че предците ни приемали чудатите ваяния за подобия на своите богове и затова ги обожествили, създавайки около тях култови центрове. И че вече дооформени в образи за преклонение, идолите участвали като декор в обредите, наред с вкопаните наоколо жертвеници и хранилища за дарове, с всечените олтари, улеи и преливници.
Това са места преносители на неразчетена информация, те са складове за астрономическите познания на древните, послания за строителните им умения, настоява друго тълкуване. Какво правят иначе там изсечените карти, копиращи небесните съзвездия? Защо все там, в зоните на свещенодействия, се намират протоскулптури на летци и на неземни напрaви, на съоръжения, напомнящи за съвременни артинсталации? Как са повдигани, премествани, напасвани и обработвани монолити от по шестдесет до сто тона всеки като част от конструкции, пред които днешните технологии са безсилни? Какво ли са знаели нашите предшественици за онова, което ние трябва да знаем?
И какво още ни внушават всички тези каменни творения, сякаш неми свидетели на нещо стряскащо, връхлетяло ги някога и погубило всичко?
Кое е това гибелно нещо?
Нашествия, епидемии, катаклизми?
Как е изглеждал този прастар свят, преди да бъде затрит?
И затрит ли е бил?
И поредната загадка: кумирите ли са изниквали заради близостта на светилищата със старинните пътища, или пътните трасета са прокарвани заради вече съществуващите храмови пространства, населени с култови фигури?
Чие дело наистина е този непроучен пантеон от полухора-полубогове, натоварен с памет за отдавнашни времена?
Кой е оформил причудливите композиции високо в скалите, огромните лица, профили, торсове?
Кой?
Ерозията, стихиите, човекът?
Достигналото до нас остава забулено в тайнства. Като във филм за изчезнали внезапно цивилизации.
КОЗЕЛА
Светилищен комплекс Кози камък, с. Ковачевица, община Гърмен
Един от монументалните образци на мегалитната ни култура се издига посред масив от смърч и ела в горското стопанство „Беслет“. Погледнат от запад, това е Козела, дал името и на тридесетметровия във височина ансамбъл. От югоизток обаче той изглежда като величествен Дарт Вейдър, като мрачноват Дядо Коледа, като исполин с брада до нозе и вдигната качулка. В ранните ноемврийски следобеди, падайки косо върху съседна скала, слънцето проектира върху края на брадата му сянката на друга фигу ра, също с мантия и гугла, която копира очертанията на кумира.
Свръхвъздействащо.
МНОГОЛИКИЯ
Щъркеловото светилище, с. Върбен, община Кирково
Стъписваща глава в масива край река Върбица, обитаван от черни щъркели. Скаломаните я оприличават с паднал ангел, жена с корона, втренчен в реката наблюдател. Ваянието напомня за сфинкс, но най-вече за носово украшение на старинен кораб, за изящно протоме от огромен ритон. Приковаващ акростол, наподобяващ костенурка, ако се погледне от запад. Както биха пояснили изкушените проучватели, тайнствата зачитат по свой начин приключенците, виждащи сходни образи, като им се поя – вяват и представят подобаващо.
Публикувай коментар
