С ключовите заглавия „Бивши хора“, „Доблест и наказание“, „Наши хора“, „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ и „Атентатът в храм „Света Неделя“ и пътят към злодеянието на БКП“ проф. Вили Лилков утвърди мястото си като един от най-знаковите съвременни изследователи на последиците от тираничния социалистически режим в България след 1944-та година.
Сега авторът насочва погледа си към събитията в СССР от 1917 г. до смъртта на Сталин през 1953 г. в най-мащабното си издание до момента – впечатляващия труд „Синове на Сатаната“.
В „Синове на Сатаната“ проф. Лилков разглежда възхода на болшевишката партия в Русия, разправата с буржоазната класа и разпалването на световния комунистически пожар, който се разпростира и към българските ширини, нанасяйки дълбоки рани на обществото ни, чиито последствия продължават да отекват и до днес.
С характерния за автора четивен и задълбочен език в повече от 600 страници изданието поднася информация, написана въз основа на документи от Държавния архив на Руската федерация, научни публикации на изследователи на болшевизма, свидетелства на потърпевши и мемоари на хора, оцелели от терора.
В „Синове на Сатаната“ читателят ще открие в хронологичен ред изчерпателни факти за:
- болшевишкия преврат през октомври 1917 г.,
- Червения терор и военния комунизъм;
- присъединяването на престъпници към Червената армия и ВЧК и престъпленията им през Гражданската война;
- терора над буржоазията и интелигенцията;
- разгрома на Църквата и безбожническото движение;
- масовите екзекуции, които „червените“ палачи изпълняват в цялата страна;
- гладоморите през 20-те и 30-те години;
- трагедията на милиони селяни при колективизацията;
- арестите, следствията, съдебните дела на абсурда, концлагерите и свързаните с тях мъчения;
- ликвидирането на елита на Коминтерна и дейците на международното комунистическо движение, в т.ч. на стотици български комунисти, обявени по-късно от българската комунистическата пропаганда за жертви на фашизма.
Допълнено с речник на специфичните термини и автобиографични бележки на най-ключовите фигури от периода, изданието проследява злокобната трансформация на руското общество, трагедията на милионите погубени животи и жертвите на политическите репресии.
Трудна за преглъщане, но болезнено навременна в предупрежденията си, „Синове на Сатаната“ е книга, която разбива наратива на мощната пропаганда и продължаващото премълчаване или дори открито фалшифициране на историята. Малко известни факти и потресаващи истини оставят кървава следа по страниците на това монументално изследване.
Обръщайки поглед към Съветска Русия отвътре, проф. Вили Лилков оборва мита за „комунистическия рай“ и изобличава истинското лице на болшевишкия терор като машина за убийства и лъжи. И предупреждава, че ако Европа не се осъзнае, това време може да се върне.
Из „Синове на Сатаната“ от Вили Лилков
1.4. Болшевиките и смъртното наказание
Когато през февруари 1917 г. на власт идва Временното правителство, то отменя смъртното наказание, но през юли 1917 г. го възстановява за военни престъпления, убийства, изнасилвания, мародерство и грабеж, извършвани от действащата армия. Болшевиките, които тогава са в опозиция, веднага издигат лозунг срещу смъртното наказание: „Долу смъртното наказание, възстановено от Керенски!“.
След октомври 1917 г., когато вече са на власт, болшевиките изпълняват смъртни присъди с необикновена лекота, въпреки че един от първите декрети на тяхното правителство от ноември 1917 г. е за отмяна на смъртното наказание[1]. През февруари 1918 г. е обявен декрет „Социалистическото отечество е в опасност“, който предвижда контрареволюционни агитатори, спекуланти, хулигани, шпиони и „членове на буржоазната класа“, които се отклоняват от задължението да копаят окопи, да бъдат разстрелвани на място. С постановление на СНК от 15 април 1919 г. във всички губернски градове са организирани лагери за принудителен труд. В градовете на Кримския полуостров болшевиките закарват на принудителен труд всички мъже и жени, които имат по-интелигентен вид и са по-добре облечени. Който откаже, е застрашен от разстрел[2].
Юристите, които обслужват болшевиките в Киев, излизат със становище, че „смъртното наказание е в разрез със социалистическото правосъзнание“, но „в настоящото преходно време то се прилага от революционните трибунали и административните органи изключително, като оръдие на класовата борба“[3]. Върховният съдебен контролен съвет пояснява, че „при наличие на масови опити на контрареволюцията да подкопава по всякакъв начин съветската власт, право на издаване на смъртни присъди имат и народните съдилища“[4].
През февруари 1920 г. смъртните присъди отново са отменени. И точно в нощта преди да бъде публикувано обявлението за амнистия, във всички затвори и арести са извършени масови разстрели. Тъй като отмяната на смъртното наказание не важи за местата, в които има военно положение (в тях влизат Киев и Киевска губерния), Специалният отдел на ВЧК изпраща на 15 април 1920 г. циркулярно писмо, в което пише: „Във връзка с отмяната на смъртното наказание предлагаме всички лица, които за извършените от тях престъпления подлежат на смъртни наказания, да бъдат изпратени в местата на военни действия, където декретът за отмяна на смъртното наказание не важи“. Смъртното наказание е възстановено отново на 24 май 1920 г., но е наречено „висша мярка на наказание“. От 1935 г. в Наказателния закон е въведено и смъртно наказание за деца над 12 години. Със секретен указ от 15 юни 1939 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР разрешава да се изпълнява смъртно наказание в концлагерите срещу „най-опасните дезорганизатори на лагерния живот и производството“, което развързва ръцете на ръководствата на лагерите да се справят с политически неудобните за тях концлагеристи, както и с болни и инвалидизирани хора, които само „тежат“ на лагера[5].
През 1947 г. смъртното наказание в СССР е отменено, но три години по-късно е възстановено „за изменници на Родината, шпиони и диверсанти“.
През всичките години на комунистическа власт в СССР смъртното наказание няколко пъти се обявява за „временна мярка“ и в същото време тайно се прилага. Тази демагогия е характерна черта на болшевиките: „Цели месеци те бяха най-горещи защитници на Учредителното събрание и всичката им борба с другите партии бе построена върху неговата защита, а после изведнъж го разтуриха след първото му заседание. Те бяха против смъртното наказание, а после сами го въведоха като система … и едва ли не всеки техен декрет завършва със заплаха с разстрел. Бяха за свобода на печата, а се оказаха такива гонители на печата, каквито Русия никога не е виждала. Бяха против затворите, а се превърнаха в техни страстни любители и най-жестоки тъмничари. Говореха за мир, а дадоха война, която обхвана цяла Русия. Говореха за хляб, а дадоха на народа камък“. Причината за това демагогско поведение е, че „у болшевиките съвестта е партийна, за тях не съществува човешки морал, за тях честта е също партийна – в непартийните дела те са без чест и морал и съвест, без отговорност за собствените постъпки. Те са хора без сърце. За тях не съществува чуждо нещастие, а право и справедливост за тях са празни думи“[6].
[1] От 1901 до 1911 г. смъртните присъди по политически причини в Руската империя са средно от 50 до 100 на месец. – В: Игнатов, Владимир. Палачи и казни в истории России и СССР. Москва, Вече, 2014.
[2] Мельгунов, Сергей. Красный террор в России 1918–1923. Изд. Директмедиа Паблишинг, 2021.
[3] Пак там. Известия, № 70, Киев, 20 юни 1919. Вестник „Известия“ е ежедневник, основан на 28 февруари (13 март) 1917 г. в Петроград като орган на Петроградския съвет на работническите депутати. От март 1918 г. започва да излиза и в Москва. Името му се променя през годините, а след разпада на СССР е независим вестник.
[4] Пак там. Начало, № 9, 24 юли 1919.
[5] До революцията в Русия за изпълнението на всяка смъртна присъда има публични известия, на осъдените на смърт са разрешавали да напишат предсмъртни писма до роднини, да се сбогуват с близки, които присъстват на екзекуцията, да получат последно причастие, а телата им са предавани за погребение. Болшевиките изобщо не се церемонят – те просто убиват. – В: Разгон, Лев. Плен в своём Отечестве. Изд. Книжный сад, 1994, с. 58–59.
[6] Бурцев, Владимир. Бъдете проклети, болшевици. София, Печатница „Земеделско знаме“, 1920. (Отворено писмо до болшевиците), с. 9–10
Публикувай коментар
