Почитателите на съкровените и сърдечни истории ще попаднат под изкусното книжно заклинание на пленителния роман „Клара чете Пруст“ на Стефан Карлие, който се появява на български език, за да отведе читателите си в сърцето на малко френско градче и сред страниците на една от най-великите книги в света.
Добре дошли в китен Шалон, Франция. Тук всеки познава всеки, а освен някоя от обичайните клюки и драми, носещи се от уста на уста, няма събитие, което да може да пробие монотонното ежедневие на местните жители.
Изкуството на бавното живеене обаче е дошло до гуша на Клара, която работи в уютния фризьорски салон „Фризури Синди“. Някогашната ѝ гореща връзка с привлекателния и красив пожарникар ЖБ постепенно започва да изтлява, а с всеки изминал ден младата фризьорка се чувства все по-изгубена и безцелно плаваща в океана на собствения си живот. Промяна е нужна, но Клара няма никаква идея каква трябва да бъде тя.
Случайно забравена книга на клиент във фризьорския салон се оказва съдбовната среща, от която младата жена е имала нужда. В „По следите на изгубеното време“ от Марсел Пруст тя открива така бленуваното спасение от сивата реалност, а прочетените страници я срещат с други читатели, които също като нея са останали в плен на думите. Клара е напът да излезе от зоната си на комфорт, за да промени своя живот и да погледне по нов начин на книгите.
А дали в това си приключение няма да открие и обещание за нова любов, утеха и истинско приятелство?
В духа на „Момичето, което четеше в метрото“ и „Моята прекрасна книжарничка“ на Петра Хартлиб „Клара чете Пруст“ вълнува така, както топлата и сърдечна литература прави. Обагрен с фин хумор и обогатен с цитати, взети направо от несравнимия Марсел Пруст, съкровеният разказ на Стефан Карлие е деликатно обяснение в любов към книгите и тяхната магическа сила да променят съдби, озовавайки се в правилните ръце в най-правилното време.
Из „Клара чете Пруст“ на Стефан Карлие
2.
Марсел
Първо, нищо. Нада, ниенте, нихт. Първото изречение беше като познат рекламен слоган или припева на детска песничка, сетне всичко бе някак мъгляво. Думите се нижеха като строени пред очите ѝ мравки. Ставаше дума за Франсоа I, за Карл Пети и за метемпсихоза. Франсоа I беше френски крал, с Карл Пети вече ставаше по-неясно. Колкото до метемпсихозата, нямаше как да е чувала тази дума в салона или от устата на ЖБ. Що за книга беше това.
Отпи глътка чай, придърпа одеялото на краката си, отново се зачете. И там едно изречение я повика като ръка, която ѝ даваше знак. Аз притисках лице до хубавите бузи на възглавницата, пухкави и свежи като бузите на нашето детство. Говореше се за престорена радост. Един мъж се събужда в леглото си. И понеже е болен, се радва, виждайки светлината под вратата. Сутрин е и ще може да поиска помощ. Но не. Оказва се, че ивицата светлина е от газова лампа, която загасват в коридора. Все още е нощ, спал е само няколко минути и ще трябва да се мъчи часове наред…
Тя продължи, искаше да разбере, беше любопитна, винаги е била. Друго изречение: Когато човек спи, върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Неразбираемо. Тя свъси вежди, обаче продължи, макар вече да не беше трогната. Думите отново се превърнаха в строени мравки. Пруст разказваше за положението на тялото си в леглото, за схванатата си ръка, за мебелите наоколо. Да напише толкова много думи, просто за да каже, че не може да спи: този човек имаше проблеми, трябваше да отиде на лекар.
Затвори книгата и я хвърли на канапето. Добре съм си и така, благодаря. Със сигурност имаше хора, които харесват този тип четива, но на нея ѝ харесваше Жакоб Елорди. Обърна се към прозореца, замислена за очите на актьора, за изражението му на тъжен кокер и тогава, някак странно, като че ли на невронните ѝ връзки им е било нужно време да се фиксират, последното прочетено изречение изникна в паметта ѝ. Отново взе книгата и намери страницата с въпросното изречение. Всичко около мен се въртеше в мрака – мебели, страни, години. Изведнъж написаното придоби смисъл. Това беше историята на мъж, който се лута между будуването, сънуването и действителността, между миналото и настоящето. Разпозна тези объркани състояния. На нея също ѝ се беше случвало в момента на заспиването или в секундите преди да се събуди, да не знае в този апартамент ли се намира, в къщата, в която беше израснала, или в тази на баба си в Безансон.
Изправи се, съсредоточи се… Той даваше знак, че спира с лутането. Пруст. По-точно героят на книгата му. Написал го е в края на една глава: ще си спомни някогашния си живот. Да се залуташ наистина в миналото, е като да паднеш, подобно на Алиса, в дупката, водеща към Страната на чудесата, и да не се върнеш оттам. По следите на изгубеното време. Такова пътуване, защо не? Миналото винаги я беше привличало. Воалетките, дългите рокли, файтоните, преминаващи по павираните улици. В хола на бавачката ѝ, над дивана, имаше репродукция на картина, която трябва да беше от времето на книгата. Изобразяваше жена, изправена срещу вятъра. С дълга бяла пола, със зелено чадърче в ръката, за да се пази от слънцето. Клара толкова я беше съзерцавала, та ѝ се струваше, че жената се движи, а понякога дори че обръща глава 48 към нея, за да я наблюдава мълчаливо, с очи присвити заради разстоянието. Странно, от години не се беше сещала за нея. Четивото беше пробудило спомена, сякаш той беше стоял скрит зад параван, който Пруст беше отместил безкрайно деликатно.
Колко беше прочела, дванадесет страници, но вече предусещаше как ще върви нататък. Трябваше да се вкопчи, да продължи напред, често в мъглата, понякога в мрака, да не се препъва в изреченията с подтекст и с неговите заповедни форми на подчинителното наклонение, да се въоръжи с търпение, а ако трябва, и с речник. А той на свой ред, на равни интервали, и то всеки път, когато най-малко очаква, да я омайва. Колкото повече четеше, толкова по-добре разбираше. Той не използваше сложни думи, само дето изреченията му често поемаха в друга посока. Щом веднъж го схвана, когато разбра, че не я изоставя, а щеше да се върне да я вземе, нещата тръгнаха сами. Всъщност онова, което го правеше толкова специален, беше неговата чувствителност. В обикновения живот хората нямат навика да преживяват нещата по този начин. Но тъкмо издигането до такава степен на финес изискваше усилия от онзи, който го чете. И правеше така, че да не можеш да четеш На път към Суан на звуковия фон на „Рейдж Агейнст дъ Машин“. Е, само като пример.
Освен това защо трябва да крие: тя беше много горда – четеше По следите на изгубеното време. Можеше го. А това беше нещо. Анаис не би могла да чете По следите на изгубеното време. За Нолуен да не говорим. А фактът, че се беше случило просто така, неочаквано и само от любопитство, добавяше към триумфалното чувство, което растеше в нея.
Публикувай коментар
