След дълго отсъствие от книжарниците на родния пазар се завръща обичаният роман „Историкът“ от американската писателка Елизабет Костова, за която България е втори дом.
Преведен на над 40 езика, дебютният роман на писателката се превръща в съвременна класика от световен мащаб, продала милиони копия за близо двадесетте години от написването си. Комбинирайки различни жанрове – като готически, приключенски и исторически роман, „Историкът“ представя нов литературен прочит на легендата за емблематичния граф Дракула и неговото безсмъртие.
У нас новото издание на романа излиза със специален предговор от писателката и основател на фондация за подкрепа на творческото писане в България „Елизабет Костова“, в който тя разкрива възхищението си от държавата, срещнала я с любовта и вдъхновила творчеството ѝ.
А историята, драги мой, злощастни приемнико, започва ето така:
Късно вечер, докато се рови из библиотеката на баща си, едно 16-годишно момиче открива стара книга с избеляла кожа и купища пожълтели писма с неясен подател. Върху две от страниците на книгата тя открива гравюра на дракон с разперени крила и една-единствена дума, изписана с готически шрифт: Drakulya. И така започва вълнуващо приключение назад към миналото на баща ѝ и мистериозното изчезване на майка ѝ, преплетени с невъобразимо зло, дебнещо от дълбините на историята.
Неразривно свързани със загадъчната съдба на кръвожадния румънски владетел Влад Цепеш, чието варварско управление стои в основата на легендата за Дракула, писмата ще отведат младата жена по следите на мистерия, за която поколения историци рискуват репутацията и здравия си разум.
Какво общо има легендата за Влад Цепеш със съвременния свят? Възможно ли е мистичният Дракула наистина да съществува и век след век да преследва враговете си?
В шеметно търсене на точната локация, където се намира гробът на прословутия владетел, младата жена ще се запъти към Румъния, Турция, Унгария и дори България, за да открие, че кървавото мастило на злото не се изличава лесно от лицето на света.
„Нито една книга не умира от естествена смърт и всяка книга желае да живее отново“, пише Елизабет Костова към новото издание на това зловещо и хипнотично приключение, в което факти и фантазия, история и настояще се преплитат в безмилостно напрегнат разказ.
Прекарвайки читателя през стари европейски църкви, манастири и библиотеки, разлиствайки древни пергаменти, отдавна забравени карти и книги, „Историкът“ е исторически трилър на пълни обороти, който ще ви смрази и развълнува с атмосферичния си език.
Из „Историкът“ от Елизабет Костова
ВТОРА ГЛАВА
Вече знаеш, започна баща ми, че преди да се родиш, преподавах в един университет в Америка. Преди това дълги години учих, за да стана професор. Първо мислех да следвам литература. После обаче осъзнах, че предпочитам истинските истории пред измислените. Всички литературни повествования, които четях, ме тласкаха към нещо като… историческо изследване. Така че накрая се предадох. Сега съм много доволен, че и ти се интересуваш от история.
Една пролетна вечер през последната година от следването си седях на бюрото си в университетската библиотека и понеже беше късно, бях съвсем сам сред безкрайните редици с книги. Вдигнах глава и забелязах, че някой ми е оставил книга, чиято обложка досега не бях виждал сред учебниците си, оставени на един рафт точно над бюрото ми. На корицата имаше красив малък дракон, зелен на светъл фон.
Не бях виждал тази книга, затова я взех и без много да му мисля, я отворих. Подвързията беше от мека, избеляла кожа, а страниците изглеждаха доста стари. Книгата като че ли от само себе си се отвори по средата. Върху двете страници видях гравюра на дракон с разтворени крила и дълга, извита опашка – развилнял се звяр с разперени нокти, в които държеше надпис с една-единствена дума, изписана с готически шрифт: Drakulya.
Веднага разчетох думата и си спомних романа на Брам Стокър, който не бях чел, върнах се в детството си, когато ходехме в кварталното кино и гледахме как Бела Лугоши се увива около бялото вратле на някоя младичка звезда. И все пак думата беше изписана чудновато, а книгата определено изглеждаше старинна. Като учен, при това дълбоко потънал в европейската история, след няколко секунди взиране в книгата си спомних какво съм чел. Името, което всъщност идва от латинския корен за дракон или дявол, е почетната титла на живелия в Карпатите влашки феодал Влад Цепеш, тоест „Набучвача“, получил прозвището си, защото издевателствал над поданиците и военнопленниците си по ужасяващо жесток начин. По онова време изучавах търговията в Амстердам през XVII век и не виждах какво общо има моята тема с тази книга, затова предположих, че погрешка е попаднала при мен, вероятно я е забравил някой, който се занимава с историята на Централна Европа или пък с феодална символика.
Прелистих книгата – човек, който по цял ден се рови в книги, посреща всяка нова книга като приятел, дори като изкушение. Чакаше ме още по-голяма изненада, защото останалите страници – прекрасни старинни листове с цвят на слонова кост, бяха съвсем празни. Нямаше дори заглавна страница, никакви сведения за това къде или кога е била отпечатана книгата, нито дори карти, форзаци или други илюстрации. Нямаше и печат от университетската библиотека, нито библиотечно картонче, каталожен номер или етикет.
След като се взирах още няколко минути, оставих книгата на бюрото си и отидох до каталога на първия етаж. Там наистина имаше вложка, която гласеше: „Влад III Влашки, наричан още Цепеш (1431– 1476) – вж. също Влахия, Трансилвания и Дракула“. Реших първо да погледна в картата и бързо разбрах, че Влахия и Трансилвания са древни области в днешна Румъния. Трансилвания изглеждаше по-планинска, а на югозапад граничеше с Влахия. На откритите лавици открих единствения източник по въпроса – странно, малко английско издание от 90-те години на XIX век на някакви памфлета за „Дракула“. Оригиналите били отпечатани в Нюрнберг през 70-те и 80-те години на XV век. Като стигнах до Нюрнберг, потръпнах – бяха минали едва няколко години от процеса срещу нацистките водачи, който аз внимателно бях следил. Само една година не ми стигна, за да навърша пълнолетие и да ме изпратят на фронта и може би тъкмо защото останах настрана от войната, се впуснах да изучавам последиците ѝ с такъв ентусиазъм. Титулната страница на томчето с памфлета представляваше груба гравюра на мъж, изобразен до раменете – с як врат, свъсени тъмни очи, дълги мустаци и шапка с перо. Картината беше удивително ярка, особено като се има предвид примитивният печат.
Знаех, че трябва да се върна към изследването си, но не се сдържах и се зачетох в един от памфлетите. Той изброяваше някои от престъпленията на Дракула срещу собствените му поданици и срещу чужди народи. Бих могъл по памет да възстановя съдържанието му, но не искам, защото беше твърде смущаващо. Рязко затворих томчето и се върнах на бюрото си. XVII век отново превзе вниманието ми до полунощ. Оставих странната книга затворена на бюрото си с надеждата, че собственикът ѝ ще я намери, и се прибрах вкъщи да поспя.
Сутринта отидох на лекции. Бях уморен от дългата нощ, но след лекцията изпих две чаши кафе и пак се върнах в библиотеката. Старинната книга беше там, но лежеше отворена на страницата с извития огромен дракон. След почти безсънната нощ и ударната доза кафе вместо закуска направо ми се подкосиха краката, както се казваше в старите романи. Разгледах книгата, този път по-внимателно. Централната илюстрация определено беше гравюра на дърво, вероятно средновековно изпълнение, наистина чудесен образец на ранното книгопечатане. Мина ми през ума, че след като очевидно не принадлежеше на библиотеката, сигурно струваше цяло състояние, а може би и повече за някой учен.
Видът на книгата обаче никак не ми допадна. Затворих я нетърпеливо и до късно следобед писах за търговските гилдии. На излизане от библиотеката спрях на регистратурата и подадох книгата на един от библиотекарите, който обеща да я остави в шкафа за изгубени вещи.
В осем часа на следващата сутрин, когато отново се довлякох до библиотеката, за да поработя върху дипломната си работа, онази книга пак беше върху бюрото ми, отворена на единствената си жестока илюстрация. Усетих раздразнение, понеже помислих, че библиотекарят не ме е разбрал. Бързо я сложих настрана и целият ден измина, без да я погледна. Късно следобед имах уговорка с моя научен ръководител и докато събирах нещата си, измъкнах необикновената книга и я прибавих към купчината. Направих го съвсем импулсивно, нямах намерение да я присвоявам, но професор Роси обичаше историческите загадки и си помислих, че може би щях да успея да го заинтригувам. Освен това благодарение на обширните си познания по европейска история той можеше и да разпознае книгата.
Обикновено с Роси се виждахме след лекцията му следобед и аз обичах да се промъквам в аудиторията преди края ѝ, за да го погледам в действие. Този семестър той преподаваше антична история на Средиземноморието и бях успял да чуя завършека на няколко лекции, всяка брилянтна и завладяваща, плод на невероятната му ораторска дарба. Този път се добрах на пръсти до едно свободно място най-отзад тъкмо навреме, за да хвана заключителната част на беседата за възстановяването на двореца на Минос на остров Крит от сър Артър Евънс. Аудиторията представляваше мрачна готическа зала, която побираше петстотин студенти. Беше тихо като в катедрала. Никой не смееше да мръдне, всички очи бяха приковани в човека пред тях.
Роси стоеше сам на осветения подиум. Понякога крачеше напред-назад и излагаше своите идеи на глас, все едно ги предъвкваше в усамотението на кабинета си. После внезапно спираше и впиваше поглед сред студентите с красноречив жест или зашеметяващо твърдение. Не използваше катедрата, презираше микрофоните и никога не четеше от бележки, макар че от време на време прожектираше диапозитиви, като почукваше по огромния екран с показалката, за да подчертае мисълта си. Понякога така се разпалваше, че размахваше ръце и притичваше напред през подиума. Носеше се легенда, че от възторг пред процъфтяващата гръцка демокрация веднъж паднал от подиума, но успял да се изправи, без изобщо да наруши ритъма на лекцията си. Така и не посмях да го попитам дали е истина.
Днес беше замислен и крачеше из стаята с ръце на гърба. „Сър Артър Евънс, моля, запомнете, възстановил двореца на цар Минос в Кносос отчасти въз основа на оцелелите руини, отчасти според собственото си въображение и според своята представа за характера на минойската цивилизация.“ Той се загледа в свода над нас. „Източниците били оскъдни и Евънс трябвало да реши доста загадки. Вместо да го възстанови с приблизителна точност, той използвал въображението си, за да създаде смайващ дворцов стил – цялостен, макар и не съвсем коректен. Прав ли е бил?“
Тук той направи пауза и почти замечтано зарея поглед над морето от рошави глави, щръкнали перчеми, небрежни прически, нарочно опърпани пуловери и любопитни момчешки лица (не забравяй, че по онова време само момчета можеха да завършат такъв университет, докато ти, скъпа дъще, вероятно ще можеш да се запишеш където си пожелаеш). Петстотин чифта очи го гледаха в очакване. „Ще оставя този въпрос на вас“, усмихна се Роси, рязко се обърна и напусна подиума.
Всички поеха дъх, после започнаха да бърборят и да се смеят, да събират нещата си. След лекция Роси обикновено сядаше на края на подиума и някои от по-жадните му ученици се втурваха да задават въпроси. Той им отговаряше сериозно и доброжелателно, докато не си тръгне и последният студент. Тогава отивах и аз да го поздравя.
– Пол, приятелю! Хайде да починем и да поговорим холандски. – Той ме потупа приятелски по рамото и двамата излязохме от аудиторията.
Кабинетът на Роси винаги ме забавляваше, защото опровергаваше обичайната представа за професорски безпорядък: книгите бяха подредени по лавиците, модерна кафеварка стоеше до прозореца да утолява навика му непрестанно да пие кафе, цветя, които никога не оставаха неполяти, красяха бюрото му, а самият той бе винаги елегантен в панталони от туид и безукорна риза с вратовръзка. Лицето му бе излято по чист английски калъп, с остри черти и наситеносини очи; самият той веднъж ми каза, че от баща си, тоскански имигрант в Съсекс, наследил единствено любовта към вкусната храна. В очите на Роси се отразяваше един свят, сигурен и подреден като смяната на караула пред Бъкингамския дворец.
Умът му бе съвсем друго нещо. Дори и след четирийсет години строго самоусъвършенстване той гореше с останките от миналото, страдаше над нерешените загадки. Енциклопедичните му трудове отдавна бяха спечелили признанието на издатели далеч извън академичната периодика. Щом привършеше един труд, започваше друг, като често рязко сменяше темата. Затова тълпи студенти от различни специалности непрекъснато го гонеха, а мен ме смятаха за късметлия, задето ми беше научен ръководител. Освен това беше най-сърдечният, най-отзивчивият приятел, който съм имал.
– Е – каза той, включи кафеварката и ми махна да седна, – как върви опусът?
Разказах му за работата си от последните няколко седмици и поспорихме кратко за търговията между Утрехт и Амстердам в началото на XVII век. Той наля чудесното си кафе във фини порцеланови чашки и двамата се изтегнахме назад – той зад огромното си бюро, а аз – отпред. В стаята цареше приятният сумрак, който още настъпваше в този час, но с приближаването на лятото щеше да се измества все по-късно. Тогава си спомних старинната находка.
– Донесох ти нещо любопитно, Рос. Някой погрешка е оставил на бюрото ми един доста зловещ предмет и след като не си го потърси вече два дни, реших, че няма нищо против да ти го донеса да хвърлиш едно око.
– Дай го насам. – Той отмести изящната си чашка и се протегна към книгата. – Хубава подвързия. Кожата изглежда специален велур. И с подсилена подшивка.
Нещо в тясната страна на книгата обаче накара обикновено ясното му лице да се смръщи.
– Отвори я – предложих аз. Не разбирах защо сърцето ми заби толкова силно, докато очаквах и той да се сблъска с моята изненада от почти празната книга. Опитните му ръце я отвориха направо по средата. Не виждах какво гледа зад бюрото си, но разбрах, че го е видял. Лицето му изведнъж се изпъна и застина така, както никога не го бях виждал. Прелисти останалите страници, обърна корицата и гърба, както бях направил и аз, но мрачната му физиономия не показа изненада.
– Да, празна е – той остави книгата на бюрото си. – Съвсем празна.
– Не е ли странно? – Чашата кафе изстиваше в ръката ми.
– И е доста стара. Не е празна, защото е недовършена. Просто е ужасяващо празна, за да изпъкне илюстрацията по средата.
– Да, именно, като че ли това същество по средата е погълнало всичко наоколо. – Започнах вдъхновено, но довърших изречението си бавно. Роси като че ли не можеше да откъсне очи от централната илюстрация, отворена пред него. Накрая решително затвори книгата и разбърка кафето си, но не отпи.
– Откъде я взе?
– Ами – отговорих аз, – както ти казах, някой погрешка я е оставил на бюрото ми в библиотеката преди два дни. Предполагам, че трябваше моментално да я отнеса в отдел „Редки книги“, но честно казано, ми се струва, че е нечия лична собственост, затова се отказах.
– О, да, така е – каза Роси и ме погледна косо. – Тя е нечия лична собственост.
– Нима знаеш чия е?
– Да. Твоя е.
Публикувай коментар
