Феновете на фентъзито има защо да ликуват, защото на пазара се появява нов достоен представител на любимия им жанр, при това доближаващ се по размах с един от хегемоните на фентъзи литературата – неуморимия Брандън Сандерсън. „Сърцето на Анаранд“ е впечатляващият дебют на българина Борис Кан (Борис Костадинов) – история за обърнат свят, в който Доброто и Злото не са това, което очаквате.
Представете си вселена, устроена като необятно цвете, в което всяко венчелистче е отделен чудноват свят. Навсякъде около него се простират разпадащите се останки от вече загинали венчелистчета – светове, които потъват в тъмното и бездънно езеро на всепоглъщащия Хаос. А сега си представете един от тези светове, който почива на повърхността, но някак упорито и въпреки всичко успява да остане жив.
Това е Анаранд’арис…
Анаранд’арис, Година 4.310, Ветровит сезон, 7 Юмтал Д’ал Ворат, област Амалай, царство Кириадор.
Песен на древния език, която носи със себе си едновременно нежна покана и завладяваща повеля, се завръща отново и отново в сънищата на Каел Ворат, лорд и владетел на най-северната област на царство Кириадор и пазител на Границата с Пустошта.
Изминали са десет години, откакто той е успял да надвие (временно) изкусителната Ра‘маен – червенокоса красавица, ефирно видение и крайно смъртоносно и безмилостно същество, което е на път да се събуди от принудителния си покой в криптата под замъка му и да потърси отмъщение.
Но това, което се пробужда от насилствен сън, далеч не е най-страшното. Защото в същия ден Каел получава зов за помощ от по-малкия си брат Арин и ще бъде принуден да напусне спешно владенията си, за да се отправи на опасно приключение.
Врагове дебнат на всяка крачка, а древен конфликт, свързан с най-значимия артефакт и пазител на крехкия мир – Сърцето на Анаранд – заплашва да постави на карта бъдещето на целия свят.
След четири хилядолетия промяната се задава с непоклатимата сила на ураган, понесъл в себе си самотно откъснато листо. Опорите на Анранд’арис са на път да се срутят. Старата война за съществуването на самия свят е на път да започне отново. Безсмъртните участници в този конфликт се борят за надмощие от хилядолетия, но появата на един нов индивид ще наруши баланса на силите. Само времето ще покаже, чия страна ще вземе той и в каква посока ще наклони везните.
Страст, предателства, конспирации, правила, противоречащи на всички земни закони, и впечатляващи конфликти изпълват страниците на това увличащо фентъзи, което следва най-добрите канони на жанра, допълвайки ги с неочаквани сюжетни решения и ювелирния стил на Борис Кан. А читателското сърце ще бъде напълно завладяно не само от от пълнокръвните и разнолики герои, но и от самобитния език на автора, вмъкнатите уникални за света на Анаранд животни, растения и предмети в майсторски конструирания свят, както поглъщащата атмосфера на Анаранд’арис.
Непредвидим и дързък, романът „Сърцето на Анаранд“ дава началото на пламенна история за вечната битка между Доброто и Злото в сумрака на човешкото сърце и ще спечели заслужено място и сред съвременната жанрова литература, и в сърцата на читателите.
Повече за книгата и автора може да откриете в сайта, посветен на Анаранд’арис ТУК.
Из „Сърцето на Анаранд“ от Борис Кан
ГЛАВА 1.2
8 Юмтал
Фамилната крипта на Ворат бе поместена изцяло в недрата на скалата, служеща като основа на замъка, но обширните ѝ коридори и зали с високи тавани първоначално създаваха илюзията, че човек все още се намира в някое от надземните крила. Единствено усещането за надвиснала отгоре огромна тежест, което неизбежно се засилва с всяка минута, прекарана под земята, подсказваше на невежия посетител къде се намираше в действителност. Това и неизменният хлад, който се излъчваше от нейните недра и се просмукваше неканен в костите.
Докато вървях забързан по добре осветения централен коридор, златните маски на моите предшественици ме наблюдаваха с безразличие от своите ниши – знаеха, че рано или късно и аз ще се присъединя към тяхното безмълвно бдение. Звукът от стъпките ми отекваше със закъснение в съседните по-мрачни зали всеки път, когато подминавах водещите към тях арки и рампи. Ако не бях до болка наясно с това място, щях да се усъмня в присъствието на още някого тук с мен. Миризмата на крипта – древна прах, пепел, мухъл и бавно вехнещи цветове от душевниче – пропиваха застоялия въздух, въпреки че прислугата почистваше тук през няколко дни.
От двете ми страни, почти скрили в себе си самите саркофази, се редяха безкрайни цветни гравюри на отдавна мъртви лордове и лейди в сцени на отминало величие. Меката светлина на светещите кристали караше релефните им лица да изглеждат одухотворени, но сега те далеч не ми въздействаха както някога. Като момче бях изследвал криптата безброй пъти и познавах гравюрите като любима, но вече омръзнала книга.
След почти петстотин крачки коридорът най-после свърши пред права стена. Въпреки че гравюрата върху нея бе в същия стил като останалите, нейната възраст беше значително по-малка. Самият аз бях поръчал да я изработят преди близо десет години. Гравюрата изобразяваше коленичил мъж с раздрани дрехи и разчорлена дълга коса и надвесена над него фигура в алена роба. Двамата се намираха на горска поляна, а на заден план можеше да се види обрулен от времето каменен олтар. След снощния сън тази изваяна и изрисувана сцена ми се струваше почти невинна на фона на историята, която предшестваше създаването ѝ. Но тя бе и нещо много повече от частица спомен, увековечен в камък.
Издишах шумно въздуха, който несъзнателно бях задържал, и протегнах ръка към малката полусфера над олтара, изобразяваща ор’даина. За разлика от всички останали детайли на гравюрата, този бе вдлъбнат навътре. Това беше ключалката към една от най-тъмните ми тайни и единственият ключ се намираше в ръката ми. Друг бе въпросът дали исках да го използвам.
– Вземи се в ръце! – изръмжах аз най-вече за да разкъсам тежката тишина.
Въпреки това ми костваше известно усилие да завърша движението и да поставя ор’даина във вдлъбнатината. Едва доловимо щракване подсказа, че кристалът бе застанал на мястото си. Искрата в центъра му започна да нараства и бързо се превърна в миниатюрна алена звезда, твърде ярка за гледане. Сцената върху гравюрата оживя и за няколко мига клоните на дърветата се раздвижиха. Откъм стената съвсем ясно усетих хладния допир на среднощен полъх. След това цялата картина се превърна в цветна мъгла, която бързо се разсея и откри входа към тайната гробница на Ра’маен. От другата страна ме посрещна единствено хладен мрак. За момент пред очите ми се появи образ на това, което по всяка вероятност щях да заваря там, вътре – мумифицирано женско тяло, показващо неестествени и силно притеснителни признаци на регенерация. Образът не бе никак приятен и аз разтърсих леко глава, за да го прогоня, след което пристъпих прага и изрекох с отчетлив глас:
– Зарриану (Светлина).
Трите светещи кристала в гробницата се активираха и разкриха малка кръгла стая с изцяло голи каменни стени и висок куполообразен таван. Масивен правоъгълен блок от обсидиан, разположен в центъра, беше единственият предмет вътре. А върху него заварих нещо по-обезпокоително от всичко, което си бях представял.
– Милостива Калит[1]! – шепотът ми отекна гръмовно в почти празната зала.
Голото тяло, положено върху черния като Тот[2] блок, ме посрещна с цялата си ненакърнена прелест, която се бе жигосала в съзнанието ми при затварянето на гробницата. Дори отдалеч познатият притегателен аромат на тялото ѝ изпълни ноздрите ми и ме накара да пристъпя неволно напред. Ра’маен изглеждаше така, сякаш просто бе заспала дълбок сън. Единствено неподвижните ѝ гърди подсказваха, че сънят е онзи, от който повече не се пробуждаш, ако си обикновен човек. Върху гладкия ѝ корем, подобно на дебнещо своята плячка отровно влечуго, продължаваше да лежи малкият кинжал, с който бях отнел живота ѝ… този път. Години преди това бях разбрал, че жената – не, създанието – върху обсидиана бе всичко друго, но не и смъртна. При все това едва сега осъзнах напълно колко сериозно бях подценил нейните сили. Въпреки всички предпазни мерки, които бях взел, процесът на възстановяване бе почти приключил десетилетия по-рано.
В блока от вулканично стъкло бяха вградени единайсет могъщи заклинания, които трябваше да предотвратят – или поне да забавят десетки пъти – процесите на регенерация на тялото ѝ. Това бе древна Магия, още от времето на Лир’Анаранд, и Знанието за нея бе фрагментирано, изопачено и разпиляно из всички краища на Цивилизованите царства. Бях вложил неимоверни усилия и значителни средства, за да се сдобия с нужните книги и свитъци, като за три от тях дори се бе наложило да организирам дълга и опасна експедиция до руините на древен клон на Академията на Магията дълбоко в Пустошта. Възстановката на самите заклинания от фрагментирания текст след това бе отнела повече от година.
Въпреки всичко това още при изграждането на гробницата бях наясно, че Ра’маен бе прекалено силна, за да остане завинаги във Владенията на Калит. Но до тази нощ искрено вярвах, че самият аз далеч няма да доживея нейното завръщане.
– Ра’маен? – не мислех, че тя наистина бе тук. Все още не. Но не можех да се заема с прегледа на тялото, без да бъда напълно сигурен.
Реакция от нейна страна не последва, което ме подкани да се приближа до ложето ѝ. Безличната маска, скриваща лицето ѝ, изглеждаше все така плашеща в своята безмълвна неподвижност. Знаех какво се криеше отдолу и не посмях да я повдигна. В този случай споменът бе за предпочитане със своите замъглени от времето детайли. А и това, което ме интересуваше, не се намираше толкова нагоре. Тялото ѝ беше леденостудено, но не и вкочанено. Мекотата на кожата ѝ бе започнала да се завръща и въпреки че усещането не бе същото като при жив човек, не беше и като при мъртвец. Допирът на дланта ми до нея предизвика неочакван приток от спомени; част от тях дори бяха приятни, но бях повече от доволен, че всички те бяха останали в миналото. Въздъхнах и внимателно повдигнах лявата ѝ гърда, за да разкрия раната, която я бе убила. Ала единственото, което намерих на нейно място, беше пресен розов белег. Очакваното разочарование не се появи и аз осъзнах, че от самото начало не бях вярвал да намеря нещо много по-различно. Внимателно отдръпнах ръка и я поставих на дръжката на кинжала.
– Съжалявам, Ра’маен, но няма друг начин…
Още докато изричах тези думи, сграбчих малкото оръжие и го забих право в сърцето ѝ – почти на същото място, както и тогава. Писъкът, който последва, бе само в главата ми, но това не го правеше по-малко реален. Внезапният изблик на сила едва не накара черепа ми да се пръсне на малки парченца и загубил зрение, аз отстъпих няколко крачки назад. Малко след това усетих как топли капчици започват да се стичат от ушите ми и една след друга продължават в търсене на своя път надолу по врата ми. Две подобни струйки докоснаха горната ми устна и усетил познатия вкус на желязо в устата си, нямах нужда да виждам, за да разбера, че това бе кръв. Изминаха няколко минути, преди червената пелена да се вдигне от очите ми и виенето на свят да премине. Самата Ра’маен не беше помръднала и дръжката на кинжала бе останала да стърчи в основата на гърдата ѝ. Ален поток се стичаше бавно по лявата ѝ страна и образуваше малка лепкава локва под тялото ѝ.
– Азур! – измърморих аз, неспособен и на сричка повече.
Не бях очаквал подобно нещо. Очевидно пробуждането ѝ е било напът да се случи значително по-скоро, отколкото бях предполагал. Стореното от мен сега бе единственият отчаян акт, за който можех да се сетя на толкова късен етап. Успях да повредя временно съда, който се готвеше да приеме обратно душата ѝ, но дори в този момент регенерацията продължаваше. Милиметър след милиметър тъканите щяха да избутат острието на кинжала от тялото и раната щеше да се затвори отново. Ра’маен, дори мъртва, повече нямаше да ми позволи да повторя стореното. Въпреки това се надявах, че си бях спечелил поне няколко безценни месеца, преди да се наложи да се изправя срещу нея. Отново.
[1] Калит е името на Повелителката на Смъртта. Също така думата „калит“ на древен анарандски означава „смърт“.
[2] Тот е по-малката, поглъщаща светлина луна на Анаранд’арис.
Публикувай коментар
