През 2019 г. за пръв път на българската литературна сцена със замах и без капка замисляне за последствията се появи най-шеметният персонаж, бродил някога из нашите ширини – „Чекмо“ от големия писател Момчил Николов.
Необикновеното, лудо и откачено приключение от автора на „Последната територия“ и носител на престижната награда „13 века България“ прерасна в хипнотичното продължение „Чекмо 2“ (2022 г.), а сега историята намира и грандиозния си завършек с третата и последна книга от поредицата – „Чекмо 3“!
Събрани заедно, трите полубиографични тома, вдъхновени от съвсем реален персонаж, подреждат мозайката на една величава епопея на свободата. А в центъра ѝ като истинска легенда, смесила в себе си мачизъм, философия, мечти, упоритост и капка лудост, стои „Чекмо“.
В третата част от поредицата Момчил Николов ошлайфва до съвършенство писателската си смелост и ни повежда на още по-високоскоростно пътуване със сладко-киселия вкус на 90-тарска носталгия, за което Куентин Тарантино и Гай Ричи биха му завидяли.
Скрити под седалката на пътнически влак от Югославия до Виена, читателите ще потеглят и към Торино, Палма де Майорка, та чак до Карибите, докато най-накрая салът на историята не ги завърне отново на постланите с глухарчета родни полета на България – и отвъд нея.
Понесъл се по бурните световни пътища, Чекмо ще трябва здраво да се държи за собствената си воля и лудешка решителност, за да запази себе си в свят, в който хората все повече предпочитат да говорят пред това да действат. Свят, населен с празнословни идиоти, в който гениите са на изчезване.
С „Чекмо 3“ Момчил Николов поставя финалните акорди на една лудешка рокендрол рапсодия за живот, побрал в себе си приключения като за десет други.
Като змия, захапала опашката си, разказът на Чекмо прави пълен кръг и доказва, че най-невероятните истории никога не изчезват. Те остават като острови в безкрайността в сърцата на онези, които са ги съпреживели.
Из „Чекмо 3“ от Момчил Николов
Златко и Зоран се знаят от малки, набори са, бандитчета, и двамата с престъпни наклонности, проявени и употребени още в ранна детска възраст. Единият джоби туристи, дърпа чанти и обици, другият разбива будки и мазета. Златко вършее в Загреб, Зоран – в Нови Сад. Накрая и двамата попадат в Белград – в някакъв югославски изправителен дом за малолетни престъпници като нашите тевеута, само че по-лошо. И там Съдбата ги среща, ама такава среща им устройва, такъв челен сблъсък на характери, че тия двамата без малко да се утрепят взаимно. Щото те за пръв път се виждат на един футболен мач. Не мач на живо, по телевизията го давали, в училището за малолетни престъпници: „Цървена звезда“ – „Динамо Загреб“. Златко – болен фен на „Динамо“, Зоран – на „Звезда“. Единият казал нещо, другият го напсувал, оня му отвърнал с юмрук в зъбите; за нула време станали на кълбо, едвам ги разтървали. Наказали ги, държали ги заключени седмица-две да преосмислят деянието и поведението си като цяло. Преосмислили го: станали най-добри приятели в това депресиращо и опасно място. Неразделни като сиамски близнаци: храната си делят, пазят си гърбовете, един до друг навсякъде. Само мачове не гледали заедно. Като играят „Звезда“ и „Динамо“: единият на единия етаж, другият – на другия. Виждат се след два дена, като им се послегнат емоциите. Предвид обстоятелствата – карали съвсем нормално. Поне до момента, в който въпросните обстоятелства им писнали и те решили да се отърват от тях, решили да избягат от училището за малолетни престъпници. Халосали някакъв пазач по главата, ключове крали, огради прескачали, под бодлива тел пълзели – стигнали някак си до свободата. Стигнали те, ама тая свобода нерадостна се оказала, сурова и негостоприемна. Щото те нали и двамата не са от Белград – нито града познават, нито някой в тоя град; игрите не знаят, пинизите, хората. Няма при кой да се укрият – то се знае, ония гадове от дома за малолетни престъпници усилено ги издирват – няма къде да спят, няма какво да ядат. Не смеят да крадат, щото не знаят чий интерес ще засегнат в тоя голям и опасен град и какво може да им се случи. За няколко дена стигнали до отчаяние, на косъм били да почнат да ровят по казаните за коричка хляб, пълна излагация. И за да избегнат това падение, което щяло да ги сломи психически, им хрумнало да вземат да изтарашат някой ресторант, поне да се наядат като хората. Търсят те подходящ обект за намеренията си, търсят и стигат до някакъв кафан на брега на Дунава. Тих им се сторил, нито музика се чува, нито движение се забелязва, затова точно него решили да ударят. Влизат те през някакви задни входове, пристъпват в тъмното, по миризмата на храна се ориентират. Изведнъж изненада – лампите светват; ярки луминесцентни лампи. Срещу тях – готвач, едър като мечка, с мустаци и бяла шапка на главата. В ръката му – сатър. Така и така, почнали да шикалкавят, ние си търсим работа, затова влезнахме тука, имаме нужда от някаква работа, каква да е работа; картофи да белим, леща да чистим, чинии да мием, няма значение. Оня ги огледал – от глава до пети ги оглежда тоя готвач, като рентген – и ситуацията моментално му се изяснява. Вие, казва им, момчета, сте умрели от глад. Те, естествено, нямат нито желание, нито сили да отричат. Гладни сме, ревнали в един глас като магарета. Оня се поусмихнал: я елате, рекъл им, пиленца, с мене, да ви видя колко сте гладни. И ги води, къде ги води – отвън, на терасата, на един понтон, в Дунава. А там: подредени маси – за двеста и петдесет души. На всяко място: бял карамфил, сто грама ракия и предястие – паниран мозък с резенче лимон. Айде сега, рекъл им готвачът, да ви видя аз вас колко сте гладни, колко можете да изядете. Сватба някаква била пропаднала и поради тая причина някъде в природата едни двеста и петдесет порции артисвали, стояли си самотни и неконсумирани в чиниите. Ама природата, нали си гони баланса, нали това ѝ е важно, не може току-така да остави двеста и петдесет порции мозък да идат зян. Особено при положение че за тия порции, за това донякъде укоримо човешко влечение към изтънчени деликатеси бая свине били погинали. Та природата в свой характерен, неподражаем и неповторим стил така организира нещата, че примрелите от глад Златко и Зоран се срещнали с тръгналите по тъжния път на развалата панирани свински мозъци. Резултатът: четиресет минути след любезното разрешение на мустакатия готвач да натъпчат търбусите си нашите млади герои се търкаляли на някаква поляна, двеста метра източно от кафана – дотам им стигнали силите да пренесат натежалите си от хиляди излишни калории и животински мазнини тела. Сега, сигурно е пресилено да твърдим, че са изяли двеста и петдесет порции паниран свински мозък, човешките възможности – дори и на подрастващите организми – не са неизчерпаеми. Но все пак количеството и откъм обем, и откъм хранителна стойност многократно надвишавало всички допустими норми – както в здравословен, така и в чисто човешки аспект.
Храносмилането им все пак успяло да се справи и да ги съхрани сред живите. Но не за чудесата на храносмилането е тази поучителна история, съвсем не; тя всъщност е за всичко последвало. Защото, макар и това да не може да бъде доказано с научни методи, и Зоран, и Златко са убедeни, че последвалите събития са резултат от свръхнасищането на организмите им с мозъчно вещество. С други думи, убедени са, че от свръхконсумацията на тия панирани свински мозъци им е дошъл акъл, дошли са им мисли и идеи, които при други обстоятелства не биха се появили. А именно: хрумнало им да си бият камшика и да се чупят от Югославия, която вече им давала достатъчно знаци, че не са желани на нейна територия.
И какво правят тия двамата мозъкоядци, осенени от тая гениална идея? Отиват, моля ви се, посред нощ на централната жепе гара и сред всички влакови композиции, подредени по коловозите в очакване на утрешния ден, откриват една с табели по вагоните „Виена“. Промъкват се с лекота вътре – все пак по тия тевеута човек на нещо се учи – влизат в някакво произволно избрано купе и удобно се настаняват в него; не, не на седалките, под тях се настаняват. Намърдват се някак си – единият отляво, другия отдясно. Няколко часа всичко е спокойно, мракът бавно отстъпва място на светлината, а с нея идват и законните пасажери. Какви са точно тия пасажери, Златко и Зоран не могли да разберат добре – в следващите часове вместо надежда и спасителен бряг пред взора им се мяркат единствено човешки нозе. Обувки и тук-там някое крайче я от панталон, я от рокля. От време на време, в пролуките между тия анонимни човешки крайници, погледите им се засичали за малко – колкото да разменят по някое безмълвно изречение, да си дадат взаимно кураж, да се подкрепят, да потърсят сили един от друг. Излишно е да споменаваме, че пътят им се сторил безкраен. Че през тези дълги часове, задушавани от горещина, прахоляк и непосилни миризми, през главите им минавала многократно мисълта да изпълзят. Да се върнат обратно в света на хората, който – трябвало да се признае – въпреки многобройните си недостатъци и несправедливости бил значително по-приятен от света под седалките.
Тази мисъл първоначално била в компанията на други мисли, които спорели с нея, убеждавали я, че изобщо не е разумна, подчертавали изключително неприятните последици, до които можела да доведе. Укорявали я, казвали ѝ да се маха, да се скрие някъде. С напредване на пътуването обаче мислите една по една изчезвали, отпадали по пътя. Накрая останала единствено тази мисъл – пулсираща в главите им. Пулсираща и в телата им – сгърчени, схванати, пронизвани от болки, които до този момент дори не били си представяли, че е възможно да съществуват. Имало моменти, в които им се струвало – и на двамата им се случвало това, някакъв странен феномен – че са я послушали тая мисъл, че са изпълзели, че са се върнали в света на хората. Чували писъците им, виждали уплашените им и шокирани физиономии, но тях това в този момент не ги интересувало. Те вдишвали дълбоко чистия въздух, раздвижвали схванатите си тела, опитвали се да отворят прозореца.
После изведнъж се сепвали, болката и мракът се завръщали, те разбирали, че все още са си в света под седалките. Разбирали, че не телата, а душите им са се измъкнали на свобода за някакъв неизвестен отрязък от време.
Понапикали се, понасрали се, но накрая все пак пътуването завършило. Тракането на влака спряло. Познатите човешки крайници и обувки, без да се бавят, напуснали купето, а нови така и не се появили. Двамата, след едно последно споглеждане, изпълзели. Естествено, минало време, преди да могат да се разгънат и изправят. Минало време и докато проходят, но все пак не след дълго Златко и Зоран плахо пристъпвали по улиците на Виена, осъзнавали бавно чудото на съвременния транспорт и международните комуникации: ти да си лежиш неподвижен под седалката, а в това време тялото ти, макар и изтормозено, да преодолява стотици километри. Да се телепортираш от Изток на Запад, в свят непознат, където всичко е различно. Естествено, Златко и Зоран изпаднали в шок, ако трябва да сме по-точни и прецизни – изпаднали в поредица от шокове без изгледи за скорошно нормализиране. Шестнайсетгодишни бегълци не само от изправителния дом, ами и от родината си, от цялата социалистическа система, без ни най-малка идея какво точно трябва да предприемат оттук нататък в живота си.
Естествено, като посвикнали с обстановката, като ги понатиснал старият познайник гладът – взел да се обажда той въпреки дълготрайните поражения, които панираните свински мозъци били нанесли на апетита им – те започнали да се оглеждат, да търсят варианти за препитание. Такива, няма какво да се лъжем, нямало много. Не след дълго те започнали да вършат отново единственото, което умеели да вършат: дърпали чанти, дърпали обици, разбивали будки. Може да се каже, че им потръгнало, оказало се, че на Запад хората не само били по-богати – което се забелязвало на пръв поглед – ами и значително по-невнимателни и наивни. Случвали се удари – и то нерядко – след които тънели в охолство седмици. Относително охолство, защото въпреки финансовото си благополучие живеели под един мост, спели на кашони и често се налагало да се бият с разни клошари по различни, обичайно незначителни поводи. Естествено, криели се и от полицията, не можели да допуснат да бъдат заловени и върнати обратно в Югославия и дома за малолетни престъпници.
По този начин, в нелегалност, изкарали към три-четири месеца. Вероятно щели да изкарат и повече, ако съвсем случайно не били попаднали на другия наш герой, Блажо. По-точно той попаднал на тях. Човекът просто си ходи по улицата и чува позната реч зад гърба си – да речем, че точно в тоя момент Златко и Зоран съвсем недискретно обсъждат някои аспекти и моменти от професионалната си дейност. Блажо походил известно време, послушал ги, за да вникне в детайлите. След това спрял, обърнал се и ги почнал: какви сте вие бе, келеши, какво правите тука, защо, как така, с кого, за кого? Сега, макар и нашите герои да не били особено словоохотливи, Блажо бързо схванал каква е ситуацията. Разбрал я той и моментално – като видял, че тия двамата не са съвсем загубени, че има хляб в тях – ги взел под крилото си. Тука е моментът да уточним, че годината е 1978-а. По това време Блажо вече се е установил и утвърдил в Западна Европа, в разцвета на силите си е, на върха на професионалната си кариера, която, казано без заобикалки, се вихри в сферата на въоръжените обири, грабежите и взломяванията. Предимно богаташки къщи в покрайнините на големи европейски градове, но също така – бижутерски магазини и банки. С други думи: престъпник от класа, осъществяващ дейност на високо равнище. Във всеки случай много над нивото на Зоран и Златко, които към оня момент изглеждат като – а де факто и са – най-обикновени кокошкари, джебчии, дълбоко провинциални несретници без класа и стил. Блажо се заема с тяхното възпитание и обучение, за кратко време успява да вдигне значително нивото им. Не може да се отрече – а и никой не го отрича – Блажо е много добър в занаята си. Няма човек в Европа, който да се занимава с тия неща и да не е чувал за него, той е истинска легенда в подземния свят. Славата му е свързана както с виртуозните му умения, така и с факта, че след почти всеки брилянтен удар го залавят по най-левашки начин. Което, естествено, говори за сериозни проблеми, свързани с късмета му. Като цяло странен късмет, своенравен, особен вид: по време на обирите е плътно до Блажо, дори може да се каже – пред него, проправя му пътя, подрежда фактическите обстоятелства по най-благоприятния начин, а когато деянието е извършено – рязко се отдръпва. Оттегля се късметът, а всички последици от това, то се знае, ги понася Блажо. Залавят го, осъждат го, вкарват го в затвора. Обаче пък, като го вкарат в затвора, на късмета явно му става съвестно, завръща се по спешност да спасява положението. В резултат на това Блажо – независимо къде е заключен, колко строго охраняван е, колко е следен и наблюдаван – успява да избяга. До шест месеца успява да напусне всеки един затвор, в който е въдворен. Именно с тези бягства Блажо си спечелва най-голямата слава. Наречен е – и все още е наричан – Граф Монтенегро. По подобие на граф Монте Кристо, прочутия беглец, сещате се.
А всичките тия любопитни подробности, дето ви ги разказвам, аз ги научавам от Еро, моя голям брат и приятел, докато ние с него пътуваме към Санкт Гален, Швейцария. Надявам се, паметта ви е добре, не сте забравили, че ние работа има да вършим там.
Публикувай коментар
