Впечатляваща семейна история, която обхваща някои от най-болезнените години за България през XX век, вдъхновява дебютния роман „Реките на времето“ от писателката Евгения Кръстева-Благоева (ИК „Сиела“).
По улиците на Стара София в следосвобожденска България невидимите нишки на времето събират съдбите на два рода, преживели Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, както и ужасите, сполетели „бившите хора“ в лагерите „Белене“ и „Куциян“. А пътищата им се преплитат с тези на някои от най-славните личности от началото на века като Димчо Дебелянов, полковник Владимир Серафимов – освободителя на Родопите, цар Борис III, Димитър Талев, Владимир Димитров – Майстора, Елин Пелин и други.
Базиран на редица реални спомени и документи от семейството на авторката – включително и непубликувания роман на дядо ѝ „На белия кораб“ – „Реките на времето“ е емоционален и дълбок разказ, в който всяка история е истина.
Заслушана в тихата песен на стария часовник, една жена решава да запечата тиктаканията му върху белия лист. А с тях и болката, и щастието на няколко поколения от предците си.
- От срещата на безпаметно влюбен войник с любовта на живота му, през ветровития хаос на войната и лагерите на комунистическия режим.
- От омнибусите, глъчката на София от началото на века, трамваите, заведенията и старите улички до еднопосочния влак с крайна дестинация „Белене“. Място, чийто ужас оставя траен отпечатък върху съдбата на фамилията.
- Срещите и разговорите със самия Димчо Дебелянов, който блесва като звезда и също така бързо угасва. А шапката му и до ден днешен остава при семейство Голомехови – като безмълвен знак, че там неспокойната душа на поета за кратко намира дом.
- Неслучайните случайности на съдбата като портрета на дядо ѝ Никола Кръстев от „Белене“, нарисуван с молив върху опаковка на колет от друг лагерист, открит цели 60 години след неговата смърт.
Сякаш изтъкан от черно-бели кадри на стар лентов апарат, пред читателя се подрежда споменът за цяло едно поколение, съумяло да запази и пренесе непокътнати своите ценности към бъдещето.
Влагайки огромно внимание и писателски талант в изграждането на образите и духа на периода, Евгения Кръстева-Благоева понася читателя на плътно пътешествие назад във времето към история за вечната борба между доброто и злото.
„Реките на времето“ е много повече от разказ за съдбите на два рода. Вплетено сред страниците на романа е колективното минало на националната ни памет, по чиито брегове всеки българин ще открие частица от себе си.
Из „Реките на времето“ от Евгения Кръстева-Благоева
1975
Так-так, так-так, так-так. Малката Боряна в просъница чу звука на часовника над леглото. Протегна се в топлата завивка и се опита да заспи отново. Гугууу-гу… гугууу-гу… гу-гууу, гукаше приспивно гургулицата на двора. Момиченцето отвори очи. Стаята беше малка, топла и сумрачна. В ъгъла грееше стара нафтова печка. Срещу прозореца се открояваше сянката на баба Трайче. Както обикновено, тя бе станала в ранното утро да плете мрежи, използвайки оскъд-ната светлина на мартенския ден. Красивият ѝ профил се открояваше на сивкавия фон на прозореца. Леко прошарената тъмноруса коса бе тупирана в неизменната къса прическа въпреки ранния час. Все едно изобщо не бе лягала. Стройният ѝ силует се открояваше под дупките на плетения черен шал с ресни, който бе наметнала върху пеньоара си. Навела леко глава на една страна, възрастната жена гледаше замислено сякаш в ръцете си, а всъщност се вглеждаше някъде другаде. Седеше на дървен стол – твърд и неудобен, особено за прекарване на дълго време в една поза. Срещу нея имаше друг стол. На върха му бе прикачила пазарската мрежа от найлонови конци, която плетеше с бавни, рутинни движения. Боряна беше свикнала да я гледа, усещаше кое след кое движение идва, знаеше как ще направи следващия възел за поредната дупка на мрежата. Наблюдавала бе ръцете ѝ да правят това отново и отново, и отново, но никога не се беше опитала да го стори сама. Беше някакво свещенодействие – хем много познато, хем неразбираемо. Веднъж в месеца идваше Алипи – мрачен, едър мъж, който носеше конци и вземаше готовите мрежи. С тях софиянци ходеха на пазар, тъй като нямаше никакви други пазарски чанти, още по-малко найлонови торбички. С парите Траянка си допълваше пенсията и мечтаеше да доживее времето, когато старата къща ще бъде съборена и на нейно място ще построят блок.
– Добро утро! Хайде да ставаш, моето момиче! – Гласът ѝ беше тънък и звънлив. – Навънка има кокиченца.
– Кокиченца ли? – викна Боряна и мигом скочи от лег-лото.
Светкавично се облече и хукна навън. Наистина! В малката градинка, покрита със сняг, скромно подаваха главички много кокичета. Момичето понечи да ги бере, но я спря бабиният глас:
– Не така! С ножичка.
За какво ми е ножичка, помисли си тя, та стъбълцата им са толкова крехки. Но Траянка ѝ пъхна малка ножичка в ръцете и каза:
– Ето така, моето момиче. Нежно. Виж колко са мънички, а са пробили снега. – Направи пауза и извърна за миг глава. – Като нас.
– Такива ли сме, бабо? Като кокиченцата?
– Да.
Момиченцето се замисли. Как човек, и то баба Трайче, а и тя самата, може да лежи в земята като луковичката на кокичето? Да я затрупа снегът и да го пробие – нагоре, към слънцето…
– А ти какъв сняг си пробила? – попита недоумяващо.
– Малка си още. Като пораснеш, ще разбереш.
– А моят кой е?
– Ами… още не е завалял, миличка. Но като навали, аз знам, че ти ще го пребориш.
– Ами ако не навали?
– Ако не навали, ще е по-добре. Но не ми се вярва. Ако имаш късмет да не стане, просто ще красиш света.
– Аз красива ли съм, бабо?
– Най-красивата си и най-умната, я се виж каква си ми умница.
– Ах! – Момиченцето грейна.
– Имаше една стара песен „Майка ти иска да те жени за дипломат, а ти ходиш с мене само на инат!“. Като те гледам, все едно за теб е написана.
В този миг портата на двора хлопна. Боряна се обърна и видя едрата фигура на дядо си Борис. Идваше да я види! Затича се с всичка сила по тясната циментова пътечка. Ей сега щеше да се хвърли в прегръдките му! В последния момент се спъна и падна точно пред него. Още преди да успее да надуе гайдата, се озова в яка прегръдка.
– Бубче!
– Дядо, мили дядо!
Той я притисна до себе си, а после я залюля във въздуха. Светът се завъртя пред очите ѝ като виенско колело… Прегръдката му беше като стреха, а ръцете му – хем огромни, хем нежни. Дядо! Струваше ѝ се, че толкова отдавна не бе идвал. Баба ѝ Евгения беше доста болна, затова Боряна все по-често и за по-дълго оставаше при Траянка. Не можеше да си отговори на въпроса защо имаше две баби, а само един дядо. Питаше – не ѝ отговаряха. Казваха само, че бил починал. Как е починал? Защо той е починал, а ние сме живи? И като е починал, няма ли го вече? Ако го няма, защо баба Трайче още си говори с него? Когато си мислеше, че никой не я чува, тя промълвяваше „Ех, Коле“. И някакви други неща му казваше, които разбираха само те двамата. Но иначе домашните никога не говореха за него пред Боряна – в редките случаи, когато го споменаваха, понижаваха гласовете си до шепот. Личността му бе обвита в ореол на тайнственост, който я озадачаваше.
Малката се заслушваше в тъжните песни на баба си. „Мой татко, върни се, теб чакаме с мама, аз викам високо, но отговор няма.“ С кожата си усещаше смразяващата тъга и безнадеждност на мелодията, но не схващаше докрай какво искаше да ѝ разкаже старата жена. Докато един ден баба Трайче не проговори.
Траянка бе жена с ангелска красота. Вече 60-годишна, тя все още имаше бял като мляко лик, светла, леко побеляваща коса и продълговати синьо-зелени очи. Единственият недостатък на лицето ѝ бе леката двойна брадичка, която ѝ придаваше вид на римска матрона. Цял живот си беше слагала един-единствен чудодеен домашно приготвен крем. Веднъж месечно отиваше до дома на госпожа Станкова на „Витошка“. Продаваше се само на свои хора – в малки бели бурканчета. Доза за месец. Никога не можеше да купи две, защото се правеше бавно, трудно и в малки количества. Траянка знаеше само, че една от съставките е глицерин. Кремът беше бистър и рядък, нетипичен като текстура, но попиваше на мига и правеше лицето да сияе. Нейното и без това бе лъчисто по рождение, та ефектът беше двоен.
С госпожа Станкова не бяха точно приятелки. Траянка беше пациентка на съпруга ѝ – един от първите гинеколози в София. Доктор Станков изроди и двете ѝ деца. Тъй като чакалнята му на оживената улица „Търговска“ беше винаги пълна, а съпругата му въвеждаше пациентките, двете често разговаряха и се посближиха. После бомбардировките над София бастисаха кабинета на доктора, а по-късно, след идването на комунистите, и двете се оказаха млади вдовици.
Траянка остана в малкия кръг от доверени жени на гос-пожа Станкова –помежду си те завинаги си останаха „гос-пожи“ и никога не станаха „другарки“. Получаваха крема срещу добра сума и пазеха стриктно тайната от чужди уши и очи. Всякаква частна предприемаческа дейност беше подсъд-на в комунистическа България. Особено за такива като тях – „врагове на народа“…
Приведена над поредната мрежа, Траянка оставяше ръцете да работят сами, а в ума си заплиташе и разплиташе историята на своя живот – отново и отново. Всяко изплетено възелче бе една преживяна болка, но и спомен за щастлив миг. Преплетени в едно. Като живота ѝ. Тик-так, так-так – обаждаше се часовникът. Техният сватбен подарък от кумовете – спомен за най-честития ден в нейния живот. Тик-так – всеки звук ехтеше с неговото име. Никола. Так-так. Ко-льо. Нямаше го вече толкова много години – 20 ли, 30 ли? А нямаше ден и нямаше нощ, в които духът ѝ да не беше с неговия. „Той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла. За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла!“ „Неразделни“ на Пенчо Славейков бе написано сякаш за тях. Траянка си спомняше как 17-годишна рецитираше дългото стихотворение на многолюдно училищно тържество, а едно момче ѝ акомпанираше на пиано. И до днес го помнеше цялото и често го рецитираше на внучка си.
Стройна се Калина вие над брегът усамотени.
Кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени…
Колко мъже, подобни на женихите на Пенелопа, се навъртаха около нея, когато той беше по лагерите и после след смъртта му. Един даже ѝ тропаше на портата всяка вечер и едва го удържаше да не нахлуе при децата…
Тя никога не погледна друг. От млада се беше научила да отблъсква многобройните си кандидати. Имаше ги всякакви – млади и стари, плахи и агресивни. Не допускаше никого до сърцето си, макар че понякога обичаше да флиртува. Един дори щеше да се самоубива заради нея, но и с тази закана не можа да привлече вниманието ѝ. За кратко беше сгодена за Климент, българин от Македония, превърнал се в богат емигрант в Америка. Но баща ѝ развали годежа след внезапната смърт на по-голямата ѝ сестра Захария.
Захария… още се виждаше как седи до смъртния ѝ одър и я държи за слабата ръка. Тя я гледаше с прелестния си синьо-зелен поглед, потъмнял от усилие, и се задавяше все по-силно и по-силно в смъртоносната кашлица на туберкулозата. Младата Траянка все мислеше, че ще се оправи, до последно ѝ даваше кураж, че болестта е само сън. Че утре ще се събудят отново заедно в моминските легла, ще видят как цветовете на напъпилата вишна отвън нахлуват през прозореца, а през тях ще надничат слънчевите лъчи на новия ден. И всичко ще бъде както преди… Уви, не стана така. Захария почина, а в мъката си баща им развали годежа. Не можеше да загуби още една дъщеря. Стана ѝ мило за Климент. Не беше влюбена в него – каквато бе лудетина, все още не се беше влюбвала истински. Но го чувстваше близък и за първи път изпитваше угризения, че е подвела някого. Че го е излъгала. Да ти върнат пръстена, не е никак приятно. Домъч-ня ѝ и че няма да види Америка. Вече сънуваше тази чудна земя с огромни сгради, които стигат небето. Но не можеше и да си помисли да се противи на баща си. Бащината дума беше закон.
Публикувай коментар
