„Рана“ на Захари Карабашлиев стана носител на наградата Роман на годината на Национален дарителски фонд „13 века България”. Изданието бе отличено от жури с председател проф. Милена Кирова и състав – проф. Пламен Дойнов, проф. д-р Мюмюн Тахиров, проф. Ивайло Христов и д-р Яница Радева. Церемонията по награждаването се състоя на 11 ноември 2024 г. от 17:30 ч. в Софийска градска художествена галерия.
„Тази книга е изградена от памет — за хора и за време, но и за език. Тя е изтъкана от човешка, историческа и литературна памет”, написа самият Захари Карабашлиев, който не успя да присъства на церемонията.
„Във всяко българско населено място има вдигнат паметник, посветен на войните за национално освобождение и обединение. Паметници има, но памет за онова време няма. Тази книга е посветена на „незапомнените”. И тази висока награда също посвещавам на тях”, допълни той и обяви, че паричната награда ще дари на благотворителна кауза.
Разтърсващият исторически роман „Рана“ се появи в края на 2023 г. Книгата, която разказа забравената история на България от началото на XX век, веднага спечели любовта на читателите. Изданието се превърна в един от бестселърите на годината, грабна приза на Столична библиотека за „Най-четена книга на 2023 г.“, както и наградата „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ и донесе на своя автор Специалната награда на Столична община за изключителни постижения в областта на изкуството.
Базиран на хиляди страници историческа литература и източници – документи, войнишки дневници, мемоари и лична кореспонденция, „Рана“ е красив разказ за смелостта, състраданието и любовта в годините на Междусъюзническата война и Първата световна война. Роман за забравените български герои и мъченици, които поради политически или идеологически причини са били превърнати в бележки по линия в учебниците. Роман, който повдига завесата към някои от най-драматичните събития в българската история и съхранява родовата памет на хиляди семейства.
Със забележителна точност и топлота Карабашлиев описва София между 1913 и 1916 г. в страници, които разгръщат пред очите ни като в черно-бял филм улици, кафенета, сцени, емоции, събития. През съдбата на студента по право в Софийския университет Сава (бежанец от Одринско) и генералската дъщеря Елиза читателят се потапя в атмосферата на столицата, която е приела и подслонила хиляди бежанци от жестокостите в Тракия и Македония.
Срещите на Захари Карабашлиев с читатели из цяла България предизвикаха широка обществена дискусия и отличиха романа като творба както с литературна и историческа, така и с емоционална стойност. Тези срещи утвърдиха „Рана“ като новаторски подвиг на българската литература, който изследва и лекува пукнатините в основите на нашата идентичност и национална гордост.
Из „Рана“ от Захари Карабашлиев
Слънцето се е издигнало, трябва да е към осем-девет. В синьото небе на север е провиснал гъст сиво-черен облак, мирише на дим. Той внимателно се изправя над царевицата – в далечния северен край на селото, от което избягаха, къщите са се превърнали в стволове гъст пушек, тъмни фунии, които подпират небето. Но къде са румънците? Дали са се изтеглили по пътя, който прекосиха с детето. На юг трябва да са българските позиции.
Значи трябва да се придвижват на юг.
Хваща ръката на детето и тръгват – той приведен, тя послушна – между остра, суха царевична шума, жилави стебла, изпосталели плевели.
Жаждата е нетърпима. Спират. Трябва да намери някаква влага, трябва да навлажни устните си, не издържа. Изтръгва стрък царевица, оглежда корена, изтръсква го от сухата пръст. Влага? Няма нищо. Още един. После още един, докато – нека си го признае – вече се надява и на червей. Защо не? Един влажен червей ще свърши работа, ще го изсмуче като костен мозък. Но няма червеи.
– Какво пявиш? – чува гласчето.
– Търся съкровище – троснато отвръща Сава.
– Какво е стъкловище?
– Нещо, което е заровено в земята.
Момиченцето мълчи. После казва равно:
– Йовко е стъкловище.
– Кой е Йовко?
– Моето бятче.
– Твоето братче Йовко е съкровище? Защо е съкровище?
– Защото го зайовиха в земята.
Сякаш една от тези сухи добруджански буци засяда в гърлото му. Спира да рови. И без това не иска да яде червеи.
– Хайде, да вървим – посяга към ръчичката на детето.
– Ама Йовко е на небето сега, нали е?
– Да. На небето е.
– Когато зайовят някого в земята, отива на небето?
Той погалва косичката на детето и казва:
– Е, не всички отиват на небето.
– Уошите не отиват на небето ли?
– Не отиват на небето.
– А къде отиват уошите?
Къде отиват лошите? Къде отивали лошите! По-скоро – пита се той – откъде идват лошите? Откъде идва цялата тази лошотия, която прави от довчерашните румънски селяни сеячи на смърт вместо на жито? И българските селяни, и руските, и турските, и немските, и френските, сръбските и кои ли още не – селяните на цяла Европа и Америка, и Австралия, а и на Африка – вместо да орат земята, сега копаят окопи и гробове. Което за голяма част от тях е едно и също. Защо го правят?
Българите преди три години загубиха Добруджа, защото коварните румънци ги нападнаха, докато се бият със сърби и гърци на южните граници.
А със сърби и гърци се биеха, защото не можаха да поделят между себе си онова, което отвоюваха от турците. През 1913-а румънците просто навлязоха в страна, която беше останала без мъже в боеспособна възраст, и се разходиха почти до София, а по пътя никой не ги закачаше. България капитулира пред тях в Букурещкия договор и предаде своята Добруджа.
После капитулира и пред доскорошните си съюзници и предаде и своята Тракия, и своята Македония, където българска кръв не бе спирала да се лее.
Обединението на нашето отечество – не е ли това най-благородна цел? Не заслужаваше ли то цялото наше страдание и жертви?
А не са ли имали и враговете ни същата цел за обединение?
Да обединят. Тази дума – замисля се – идва сигурно от един. Да направиш нещо единно, да го об-единиш.
И тогава между жълтите стебла мярва нещо продълговато – с цвят и форма на гъдулка. Тиква. По-нататък още една. И още няколко. Доплаква му се от радост, от умора, от болка.
Рита с пета – един, два, три пъти – и чупи кората на тиквата, впива зъби в твърдата сочна плът, опитва уж да се контролира, за да не изплаши детето, но чува сам себе си как ръмжи, как шумно мляска, смуче сладникавата слуз в средата, дъвче семките, плюе, преглъща. Поутолява жаждата, поуспокоява се. Сеща се, че трябва да дъвче повече, не да лапа така едрите, твърди залъци тиква. Счупва парче, поочиства го с ръка от семките и го подава на детето.
– Искаш ли?
– Аз не обичам дюля.
– Това не е дюля.
– И тоуа не обичам.
– Значи не си гладна.
– Гладна съм?
– Колко си гладна?
– Малко.
– Хайде да опиташ да хапнеш тогава.
– Хайде.
– Отваряй устата.
Нищо. Детето стои с плътно затворена уста.
– Хайде, отвари устата.
– Ама устата не иска.
– Какво не иска?
– Не иска да се отвайа.
Слънцето е вече доста високо в небето. Достатъчно почивка. Трябва да продължат на юг.
– Да тръгваме – казва той.
– П’и мама ли? – пита детето.
– Кога ще пишкаш? – пренасочва темата.
– Не мога сама. И’кам мама да ме изпишка.
Трябва да намери някого, на когото да остави това дете. Чуди се на колко време път оттук е съседното освободено село. Или неосвободено.
Дали не сгреши, като взе това дете със себе си. Какво очакваше? Защо не го остави в селото? Но пък то щеше да се върне у дома си. И какво щеше да намери там?
Не, не, никое дете не заслужава да види това, което той видя, когато войната дойде до родния му дом, в Тракия.
Никое дете не бива да вижда това, което той няма как да забрави.
Сава протяга ръце и притиска момиченцето в скута си.
Раната му сякаш се успокоява от топлината на малкото тяло.
Царевичакът свършва в широк коларски път, а отвъд него има пасбище. Отвъд пасбището се тъмнее горичка. Решава да не рискува да върви по пътя, а да продължи през поляните.
– И’кам да пия вода – казва момиченцето.
– И аз – отговаря. – Хайде да потърсим – и вдига ръка, сочи напред – ето там.
– Хайде – казва детето и не помръдва от място.
– Хайде де – нетърпеливо казва той.
– Ще ме носиш ли на конце?
– Да те нося на конче!? Защо да те нося на конче?
– Татко ме носи на конце. Тука гойе – повдига се на пръсти и сочи раменете му.
Той въздъхва, прикляква и помага на детето да се качи на раменете му. Тръгват през жълтеникавата висока трева. Слънцето гори лицето му сега.
Ето ги преди години – мама, тате, дядо, баба, чичо, сестричките се гонят и берат полски цветя, най-малката спи в люлката на полето, което жужи по съвсем същия начин, ако изключим оръдейния тътен, ето ги в полето, събират царевица. И колко шеги, смях, глъч от възрастните, а той недоволен, че трябва да бели кочани и мята в коша на колата, вместо да си чете в сянката на асмата у дома или на миндера в хладната одая горе, или в каруцата, излегнат в сламата.
После с баща си яздят коне.
Не помни кога за пръв път баща му го е качил на кон и кога го е учил да язди – откакто има спомени, язди. Докато беше дете, яздеше без седло, просто с едно чердже на гърба на животното. Така – казваше баща му – усещаш коня най-добре, научаваш се да пазиш най-добро равновесие. И най-важното: ти и животното ставате едно.
И разказваше, че българите са дошли по тези земи на буйни, степни коне. Някога, казваше, българите прелетели над Дунава на хвърковати коне и с тях нагазили в добруджанската степ. Ние сме конен народ, казваше баща му, и това е земя на конници. Траки, българи, все едно – ние сме конници. Където е било българско, има конници, по камъни, по стени и съдове – от Добруджа до Тракия – все конници, конници… земя на конници е тази. Затова и през турско било забранено на българи да яздят коне. Защото конят е свобода. Когато яздиш, си свободен. Летиш. И запомни, ако един ден българите изоставят конете и се заробят само в земята, това ще е и краят им, помни го.
Яздеха и говореха – баща му имаше тази дарба да говори с всеки, дете, старец, да слуша всеки.
Умееше го.
После Сава поотрасна и започна да язди със седло, отне му доста време да свикне – чувстваше го като излишна пречка между себе си и животното.
– Дий, конце – казва детето вяло.
Ускорява ход. Боли го проклетата рана в гърдите, боли го все повече, все по-навсякъде.
– Дий, конце, дий, конце, дий – оживява се детето.
Опитва се да забърза още. При всяко тръсване болката в разкъсаните му гърди пулсира, но гласчето до ухото му дава сили. Устата му отново пресъхва. Гората не е много далеч, ще починат там, само да стигнат хладните ѝ сенки. Оттук погледната, му напомня друга една гора и друго едно бягство, но се опитва да не мисли за това сега. Няма смисъл сега да се връща отново там, всъщност той не се връща, той още е там, сякаш беше вчера, нищо че са минали три години.
Но ето че сълзи напълват очите му, докато детето го пришпорва с петички:
– Дий, конце, дий, конце, диииий.
Три години. А сякаш триста.
Той плаче без глас и тича бос през поляната, момиченцето се държи за ушите му и подвиква:
– Дий, конце, дий!
Публикувай коментар
